Новите поетични книги на Силвия Чолева още с дизайна си заявяват своята претенция да бъдат "градски четива" и да обръщат назад към едно време, което цени хубавата хартия и пликовете за писма. Също и изящните картички, които улавят не просто градските пейзажи, но и изкуството, даващо облика на всеки от европейските градове, които Силвия обича и за които пише. Това е времето на стара София, на ателиетата и албумите, на ръкописно изписаните страници, на хората, за които си спомняме, когато мислим за детството си. Стилни, на хартия като от ония тефтери дневници, които все още могат да се купят в някои книжарнички в Париж, с набор от изображения, които могат да се подредят като в пъзел, тези книги са продължение на усилията на Силвия Чолева да превърне града, думите, спомените и усещанията в цялостен поетичен проект.

Писмата на Силвия не са като тези на Емили Дикинсън, на която светът никога не й е писал. Писмата на Силвия са тъкмо обратното, те са писма след, писма реакции на това, което светът й е писал. Като светът тук е максимално широко понятие и събира от хората до книгите, от предметите до картините. Защото всичко е знаци, всичко е книга, на която ние неизбежно сме читатели. И е важно колко добре сме се научили да четем и какви са уменията ни да интерпретираме. Няма как всеки да не отвори книгата на своята си страница и да не заложи на своите очи и на своите усещания… Затова и може да се каже, че както всяко съществуващо нещо ни пише, така и писмата са до всичко и всички, които обичаме приказките, поетите, скъпите същества, героите от картините на любимите художници, думите…

Книгите на Силвия Чолева питат какво е заедно и не е ли заедността плод не толкова на познаване, колкото на духовни връзки, сродяващи не просто хора, които никога не са се познавали, но и сродяваща хора и предмети, хора и улици и градове, хора и персонажи от книги, от картини... Защото близостите и любовта са повече във фантазното, в представимото и по-малко в реалното. И тези въображаеми сдвоявания са всъщност паралелите, без които не можем, натаманяването на собствения живот по някакви по-висши преживявания, по случки, преживени от други, по нечия голяма любов… Без това да се усеща като ерзац.