Книга Студът навън

Не бяха малко онези, които преди три години посрещнаха резервирано превода на първия роман на Капоти – "Лятно пътуване". Резервирано, ако не и с идеята, че ще споделят заслужената утеха – ето на, сега ще се види, че и големите стилисти и експериментатори са започнали от някаква по-ниска кота. И бяха разочаровани. Само че не от младия Капоти, а от глупашкото си самомнение. Защото историята познава и други болезнени младежи, които са правили шеметна литература. Но точно Капоти е най-яркият пример за рано проявен талант, който не повяхва до края на жизнения му път.

"Дървото на нощта и други истории" съдържа разкази на Капоти най-вече от едноименната му книга от 1949. Най-старият е писан, когато писателят е бил на 19, през 1943. И тъкмо той е разказът за срещата на уморено момиче от висшето общество с насила доведен на партито й моряк - една от големите теми на Капоти е за психологическото извиване на ръце, за това как усещането за слабост те прави жесток и за това как много твои решения са всъщност инерция.


Ако има нещо, което да е напълно чуждо на съвременната българска белетристика, то е способността да представя психологията на различни социални групи. Едва ли само аз имам усещането, че това не се дължи на неумение, а на нагласа, която изключва интереса към такъв анализ. Е, Капоти в този смисъл е старомоден разказвач, който се опира на психологията на социалното. На инфантилните страхове, за които се заблуждаваме, че са всеобщ атавизъм, но и на суетата и самолюбието. Всички те, обусловени от социалното въображение.
Репутацията на Труман Капоти е като на най-блестящия автор на онзи микс между журналистика и белетристика, който още в края на 60-те беше наречен faction – от fact и fiction. Романът "Хладнокръвно", очеркът за Марлон Брандо "Сеньорът в своите владения", пътеписът за турнето на американски балет в СССР "Когато музите са чути", му изграждат такава слава, че разказите, чистите разкази някак престават да изглеждат интересни като част от творчеството му. А Капоти е виртуоз на атмосферата. Снеговалеж и режещ блестящ студ, дъжд, друг вид дъжд, сумрак, смрачаване, полумрак, мрак, катранена тъмнина. Следобедна глухота, но никога слънце.

Сега, когато покрай "Дзифт" на Явор Гърдев думичката "ноар" стана много атрактивна у нас, нека кажа, че този сборник съдържа еталони на класически майсторски "ноар". Пейзажи от сухи градчета в Алабама и от лепкавия Ню Орлиънс, от хладния Ню Йорк, но и от купета на влакове, ресторант-вагони, задни платформи, от автобуси. И навсякъде самотни хора, на ръба на свръхестественото.
Мистика. Героите срещат персонажи, които изглеждат безпомощни като деца, но притежават неподозиран сатанински магнетизъм. Поне няколко от разказите в тази книга подсещат за Хичкок. Впрочем, когато изрежда своите учители, от американците Капоти веднага споменава Едгар По и Натаниъл Хоторн.
И три коледни разказа. Разкази за социална непълнота, за детство без родители и за чудото на Коледата. Ода на радостта, изпълнена като финал на внимателно разчоплената вечна човешка накърненост.

Ранният Капоти е бил критикуван заради романтизма си. Точно това обаче разтърсва. Писател, чийто стил е толкова недостижим и който заедно с това грабва сърцата. В случая – благодарение и на преводачката Милена Попова.