Не бяха малко онези, които преди три години посрещнаха резервирано превода на първия роман на Капоти – "Лятно пътуване". Резервирано, ако не и с идеята, че ще споделят заслужената утеха – ето на, сега ще се види, че и големите стилисти и експериментатори са започнали от някаква по-ниска кота. И бяха разочаровани. Само че не от младия Капоти, а от глупашкото си самомнение. Защото историята познава и други болезнени младежи, които са правили шеметна литература. Но точно Капоти е най-яркият пример за рано проявен талант, който не повяхва до края на жизнения му път.
"Дървото на нощта и други истории" съдържа разкази на Капоти най-вече от едноименната му книга от 1949. Най-старият е писан, когато писателят е бил на 19, през 1943. И тъкмо той е разказът за срещата на уморено момиче от висшето общество с насила доведен на партито й моряк - една от големите теми на Капоти е за психологическото извиване на ръце, за това как усещането за слабост те прави жесток и за това как много твои решения са всъщност инерция.
Ако има нещо, което да е напълно чуждо на съвременната българска белетристика, то е способността да представя психологията на различни социални групи. Едва ли само аз имам усещането, че това не се дължи на неумение, а на нагласа, която изключва интереса към такъв анализ. Е, Капоти в този смисъл е старомоден разказвач, който се опира на психологията на социалното. На инфантилните страхове, за които се заблуждаваме, че са всеобщ атавизъм, но и на суетата и самолюбието. Всички те, обусловени от социалното въображение.
Репутацията на Труман Капоти е като на най-блестящия автор на онзи микс между журналистика и белетристика, който още в края на 60-те беше наречен faction – от fact и fiction. Романът "Хладнокръвно", очеркът за Марлон Брандо "Сеньорът в своите владения", пътеписът за турнето на американски балет в СССР "Когато музите са чути", му изграждат такава слава, че разказите, чистите разкази някак престават да изглеждат интересни като част от творчеството му. А Капоти е виртуоз на атмосферата. Снеговалеж и режещ блестящ студ, дъжд, друг вид дъжд, сумрак, смрачаване, полумрак, мрак, катранена тъмнина. Следобедна глухота, но никога слънце.
Сега, когато покрай "Дзифт" на Явор Гърдев думичката "ноар" стана много атрактивна у нас, нека кажа, че този сборник съдържа еталони на класически майсторски "ноар". Пейзажи от сухи градчета в Алабама и от лепкавия Ню Орлиънс, от хладния Ню Йорк, но и от купета на влакове, ресторант-вагони, задни платформи, от автобуси. И навсякъде самотни хора, на ръба на свръхестественото.
Мистика. Героите срещат персонажи, които изглеждат безпомощни като деца, но притежават неподозиран сатанински магнетизъм. Поне няколко от разказите в тази книга подсещат за Хичкок. Впрочем, когато изрежда своите учители, от американците Капоти веднага споменава Едгар По и Натаниъл Хоторн.И три коледни разказа. Разкази за социална непълнота, за детство без родители и за чудото на Коледата. Ода на радостта, изпълнена като финал на внимателно разчоплената вечна човешка накърненост.
Ранният Капоти е бил критикуван заради романтизма си. Точно това обаче разтърсва. Писател, чийто стил е толкова недостижим и който заедно с това грабва сърцата. В случая – благодарение и на преводачката Милена Попова.
Не бяха малко онези, които преди три години посрещнаха резервирано превода на първия роман на Капоти – "Лятно пътуване". Резервирано, ако не и с идеята, че ще споделят заслужената утеха – ето на, сега ще се види, че и големите стилисти и експериментатори са започнали от някаква по-ниска кота. И бяха разочаровани. Само че не от младия Капоти, а от глупашкото си самомнение. Защото историята познава и други болезнени младежи, които са правили шеметна литература. Но точно Капоти е най-яркият пример за рано проявен талант, който не повяхва до края на жизнения му път.
"Дървото на нощта и други истории" съдържа разкази на Капоти най-вече от едноименната му книга от 1949. Най-старият е писан, когато писателят е бил на 19, през 1943. И тъкмо той е разказът за срещата на уморено момиче от висшето общество с насила доведен на партито й моряк - една от големите теми на Капоти е за психологическото извиване на ръце, за това как усещането за слабост те прави жесток и за това как много твои решения са всъщност инерция.
Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила сиВсеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове
10 коментара
И сняг. Много сняг. А когато няма сняг - мечтаене за сняг.
Съгласна съм с Йордан Ефтимов, че описанията на времето са много важни за Труман Капоти.
какъв е този сърбеж у йордан ефтимов да вмъква в почти всяка статия мненията си за съвременната българска белетристика?
Уау, колко важни заключения има тук! Как ми е косата? Много добър Капоти. Много добър Ефтимов.
ех добре че ми каза, откъде ще се сетя иначе да чета Капоти ако не от ревюта.
Добре де, защо ги четете тогава?
Прочетох книгата преди да излезе ревюто за нея и стигнах поне до 2 извода:
първо - ревюто е доста закъсняло; и второ, (и по-важно) - ревюто няма да накара никого да започне да чете и да заобича Капоти, защото е безсмислено, безидейно и набърква някакви "актуални" клишета, като Дзифт, "ноар", "мистерии", да не говорим за "съвременна българска белетристика" (това пък кому беше нужно? от какъв зор това сравнение?) - но не казва нищо за това, КАКВО е да четеш Капоти. В този смисъл, ревюто е безполезно - то не носи нищо и на хората, които ВЕЧЕ харесват и четат Капоти.
И за да има нещо добро накрая - браво за превода, наистина добър!!!:)
Ти какво, ще забраниш да четем? Ми четем в качеството на хумористична притурка, затова четем. И гледаме, как някои ползват даденото им пространство, да избиват мъст и комплекси. Че и хонорари взимат затова предполагам.
ама вие чак сега ли откривате Труман Капоти?
предговорите на Димитри Иванов към неговите книги отпреди 20 години са образец
това тук е смях в залата...
Образец за какво? За скука?
е, ...зит, няма какво да ти кажа повече. явно, че изобщо не знаеш за какво става дума