В едно интервю Рот пише: "Униженията на старостта са непредвидими." В "Човешкото петно" главният му герой е унизен и гневен човек на 71 години. Професор по класическа филология в малък провинциален университет (подобаващо за място на действието е избрано градчето Атина), който точно преди пенсия е обвинен в расизъм, защото в час попитал двама студенти, които вече шеста седмица от началото на семестъра не бил виждал с очите си, дали съществуват, или са призраци. Само че второто значение на думата призрак (spook) някога е било обидно определение за негър, а двамата се оказват чернокожи.

Но "Човешкото петно" изобщо не е типичен университетски роман и проблемите на расата са само част от картината в него. Той е третият от една трилогия за следвоенна Америка – след "Американски пасторал" (вече издаден у нас през 2008) и "Омъжих се за комунист". За общественото съзнание от епохата на Никсън, на Айзенхауер, и ето сега – на Клинтън. Пуританизмът и политическата коректност. Петното е и това върху роклята на Моника Люински, не само метафората за морално заклеймяване. Темата за това как един президент може да бъде подложен на импийчмънт не заради лошо управление, а заради двуличния свръхморал на обществото, е важна за Рот. За когото без никакви скрупули и със съзнанието, че се подписвам под общоприета истина, и аз бих написал, че в момента е водещият писател на Америка. А това ще рече, че каквито и социални анализи да прави, прави ги като майстор художник, който влиза в главите на различни герои и оставя на читателя сам да си състави преценката, като управлява съзнанието му само с помощта на гротеската.

Някой би видял ирония на съдбата в това, че преводачка на романа е Надежда Радулова, която написа дисертация за Хилда Дулитъл и влиза във феминисткия академичен кръг на Софийския университет. Та един от най-карикатурните образи е този на новия декан – французойката Делфин Ру, изтънчено 29-годишно красаво миньонче със синдром на стара мома и каша от постколониални и деконструктивистки представи в главата.