Ако ти си отидеш за миг

"Светът без нас" на Алан Уайзман

Най-могъщите поеми не са дело на поетите, а на естествениците. Най-страшните, трогателни и безмилостни книги са написани от учени с дарбата да разказват. Останете малко по-дълго в книжарницата и ще добиете усещането, че табелките са разменени, и там, където е поезията, кой знае защо пише "История", "Психология" или "Популярна наука", а над рафтовете на нескопосните описания на един свят без размах са закачили гордото, но невярно "Поезия". Мога да се закълна, че големите книги на т.нар. популярна наука могат да сложат в малкия си джоб художествената фикция в едно отношение – със своя есхатологизъм. "Космос" на Карл Сейгън (астрономия), "Кратка история на времето" на Стивън Хокинг (физика), "Боби Фишер отива на война" на Дейвид Едмъндс и Джон Ейдинов (история), "Езиковият инстинкт" на Стивън Пинкър (когнитивни науки), "Колапсът. Човешките общества между успеха и провала" на Джаред Даймънд (география), "Елегантната вселена" на Браян Грийн (космология) са само част от вече преведените на български книги с могъщо звучене. В тях като в истинска религиозна поема (но без вайкане) човекът е поставен на мястото му – прашинка в универсума, механизъмче, подчинено на природните закони.

Удивителна песен едновременно за края на света и за неговото начало е и книгата на Алан Уайзман. Самият й жанр – базирана е на серия от пътеписни бележки и миниинтервюта с учени и практици – превръща посланието й в нещо стряскащо достъпно. Като в рекламите, разчитащи на думите на обикновения потребител, и тук всичко се крепи на казаното от наши съвременници, които се грижат за света, обитаван от нас. Лесничеи, хора от поддръжката на метрото или големите мостови съоръжения, океанолози и военни историци, учени и монаси – техният глас се извисява, защото са загрижени и защото ако спрат работата си, всичко ще рухне. Може би не на секундата, а за сто или петстотин години – но не кой знае колко повече.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
4 коментара
  • Най-харесваните
  • Най-новите
  • Най-старите
  • 1
    kliment avatar :-|
    kliment
    • - 1
    • + 43

    Книгата на Алан Уайзмън "Светът без нас", за която е блестящото есе на Йордан Ефтимов, той окачествява като "удивителна песен едновременно за края на света и за неговото начало", като "героично честна книга". Очевидно, тя има място и в подредбата на броеницата от "най-страшните, трогателни и безмилостни книги на този свят", "с мъдро звучене", "където като в истинска религиозна поема... човекът е поставен на мястото му"... Текстът на Ефтимов е за "размяна на табелките", за размяна на стойностите не само на рафтовете на книжарниците, "а над рафтовете на нескопосните описания на един свят без размах", който така или иначе все още обитаваме.

    Нередност?
  • 2
    kim avatar :-|
    Violeta Keremidchieva
    • + 29

    Има поредица по тази книга или изобщо по тази тема по Нешъшъл Джиографик, започна тази седмица в чèтвъртък. Много интересно звучи.

    Нередност?
  • 3
    din4o avatar :-|
    din4o
    • - 1
    • + 33

    Йордан Ефтимов смело сравнява „Светът без нас” с "Пътят" на Кормак Маккарти. Рецензията му припомня твърдението на Айзенк създал тридименсионалния модел за биогенната структура на личността: „Много трудно е да обясним, как биологичното се преобразува в духовно”. Хилядолетната дуалистична битка на Якоб с Ангела в психичната интеракция човек-природа е нищо повече от аксеологичен контекст на „най-трайния спомен за живот на планетата”. А може би рефлексия на собствената ни самоценност, когато ние общуваме с природата, но тя не общува с нас. Благодаря на автора!

    Нередност?
  • 4
    ioan avatar :-|
    ioan
    • - 2
    • + 25

    Необичайната рецензия на Йордан Ефтимов напомня, че в човешкото, миналото има някаква комичност, а бъдещото - непреодолима тъга. Ако въобще има минало и бъдеще:
    "Рефренът на "Светът без нас" гласи: относително скоро нашият човешки свят ще изчезне и най-сетне природата ще възтържествува. Къщите ни ще обраснат с храсти, ще ги населят бухали и невестулки. Ще дойде гората." (Й. Ефтимов)...
    "Светът без нас" е отразена светлина сама по себе си. Тангра. Природа. Картина. Но никоя картина на този свят - с нас или "без нас", не е по-важна от този, който я е създал. Творецът е самата картина. Когато нас вече няма да ни има и хората няма да знаят, какво значи писменост, то ще помнят картина. И ще знаят, че човекът сътворил картината е по-важен от самата картина. Ще живеят в Картината. Знанието няма да им е чуждо. Няма да има хора, които нощем ще влизат на пръсти и ще открадват знанието, защото и те ще са в Картината. Ще са част от светлината в нея. Никой не краде светлината от себе си. Няма такива същества. Освен онези монаси, които местят планини. Преструктурират пейзажа от практически съображения. Заради отглеждането на ориза променят природата. Рембранд рисува хора като катедрали на Светлината. За Бош се знае малко... Вермер от Делфт рисува самата Светлина, изчистена от собственото й присъствие. И най-точната географска карта на движението й. Шепнеща ехова дикция на абсурдизма, пиеса за обезсмисляне на стойности ще е светът без нас... И кой все пак е Йеронимус Бош, позволил си да прозре векове и в 15 век да извика антропологически човешко присъствие от 22 век? За Бош се знае малко.

    Нередност?
Нов коментар

Още от Капитал