Последният англичанин
Джулиан Барнс, "Пулс", пр. Любомир Николов, изд. "Обсидиан", С., 2011 г.
Инфографика |
Човешки е най-простото възможно определение за разказите на Джулиан Барнс от сборника "Пулс". При четенето им изпитваш усещане, подобно на това, когато си загубил нещо, усещал си липсата му, но разбираш какво е чак като го откриеш отново. Това са разкази за фината материя на човешките взаимоотношения. Рецензенти от Острова дори промърмориха, че били прекалено английски, твърде забити в живота на средната класа. Средна класа в случая е не толкова социологически термин, колкото обозначение за общество от възпитани, сдържани, саморефлексивни и надвили на масрафа си хора, каквито в български роман няма да намерите със сигурност. Например съпруг, когото комарите хапят, но той не се издава, за да изглежда идеална вечерята на открито, която съпругата му е организирала. Впрочем българският прочит вероятно възприема героите на Барнс по-симпатични, отколкото са те за английската публика. Това, което британците самокритично възприемат като лицемерие и безчувственост, нас по-скоро ни удивлява като пример за тактичност и сдържаност.
Разказите в "Пулс" са организирани в два дяла, като петте разказа от втория дял тематизират петте сетива – допир, зрение, слух, вкус и обоняние, обикновено посредством герой, при който съответното сетиво липсва. Измежду сетивата обаче най-привилегирован е вкусът – на него е посветен "Каркасон", единственият разказ, по-скоро есе, където Барнс размишлява пред нас в прав текст. Целият сборник всъщност се крепи на две неща: вкуса и остроумието. Вкусът разголва, остроумието прикрива. За Барнс, изтънчения познавач на кулинарията и френските вина, вкусът е не просто букетът от усещания, които получаваме чрез носа, езика и небцето. Вкусът е едновременно отваряне на сетивата и риск, готовност да направиш избор и да станеш уязвим, защото си излязъл от сигурността на общоприетото. Вкусът е твоят начин да кажеш "да" на света. Или както четем в "Каркасон": "Да се влюбиш е най-драстичната проява на вкус, която познаваме."
Ако вкусът е риск, то остроумието е щитът, с който прикриваш своята уязвимост. В сборника има четири еднотипни разказа, озаглавени "У Фил и Джоана" – 1, 2, 3 и 4, които приличат на записан с диктофон разговор между приятели след приятната вечеря. Диалог без никакви ремарки. Чистите гласове на средната класа. Барнс ни предлага един фойерверк от добре оркестрирано остроумие, иронизиращо рецептите за "правилен", благополучен живот, които всъщност само ни предпазват от истината. Героите оживяват чрез мненията си, без да са ни казали и дума за себе си. Един просветен цинизъм, който се надсмива над "готовите истини", но се превръща в черупка, пазеща ни от нас самите, от риска да бъдем сериозни и открити.
Най-удивителното и най-английското при Барнс е отказът да се разказва за себе си. Авторът избягва първоличното повествование (изключение са "Съучастие" и "Пулс"), героите му също не обичат да се впускат в лични истории и разговарят най-често по тривиални или общоприети теми. Самото общуване е като внимателно придвижване в минно поле – героите непрекъснато внимават да не предизвикат някакъв обратен или непредвиден ефект с думите си, но невинаги успяват, след което пък събеседникът продължава играта, давайки да се разбере, че не е бил засегнат. Или обратното. Всичко това е толкова далечно от южняшката ни склонност непрекъснато да вкарваме в разговора собствените си по-къси или по-дълги истории дори когато се караме, че Джулиан Барнс ни стои екзотично. Всъщност за британците Барнс е по-скоро континентален, "френски" автор. За нас обаче той си е истински англичанин – от онези, каквито вече не се произвеждат.
Чудесен превод на Любомир Николов и бърза реакция на издателство "Обсидиан" – книгата се появи на български преди премиерата й в Съединените щати.
7 дек 2019, 2961 прочитания
7 дек 2019, 2501 прочитания
7 дек 2019, 1420 прочитания
7 дек 2019, 1307 прочитания
7 дек 2019, 1131 прочитания
В Switch Чип и Дан Хийт коват алгоритъм за устойчива промяна и твърдят, че пътят не е страшен