Светът е крехък

Преглед на оригинала

Дино Будзати е един от може би най-недооценените автори в литературата на ХХ в. Литературното му родословие го свързва с Кафка и Борхес, но той има лошия късмет да се разгърне като писател между 30-те и 60-те, когато в политиката е на мода лявото, а в литературата – реализмът. По-късно, когато идва времето на постмодернизма, Будзати ще остане в сянката на сънародниците си Калвино и Еко. В България ситуацията за него също е деликатна. През първата половина на 80-те излязоха три негови романа – "Татарската пустиня" (1981), "Наркоза" (1983) и "Големият портрет" (1985). Това обаче автоматично му отнема ореола на "забраняван" автор и навява (погрешни) асоциации за социално ориентиран, "критикуващ буржоазната действителност" автор. Младата публика пък трудно може да бъде привлечена с книгата на писател, който не дава интервюта и не произвежда новини, защото е мъртъв от 40 години.