С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Ревю / Книги

7 юли 2011, 11:41, 5192 прочитания

Светът е крехък

Дино Будзати, "Шейсет разказа", преведе от италиански Нева Мичева, ИК "Колибри", С., 2011

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Дино Будзати е един от може би най-недооценените автори в литературата на ХХ в. Литературното му родословие го свързва с Кафка и Борхес, но той има лошия късмет да се разгърне като писател между 30-те и 60-те, когато в политиката е на мода лявото, а в литературата – реализмът. По-късно, когато идва времето на постмодернизма, Будзати ще остане в сянката на сънародниците си Калвино и Еко. В България ситуацията за него също е деликатна. През първата половина на 80-те излязоха три негови романа – "Татарската пустиня" (1981), "Наркоза" (1983) и "Големият портрет" (1985). Това обаче автоматично му отнема ореола на "забраняван" автор и навява (погрешни) асоциации за социално ориентиран, "критикуващ буржоазната действителност" автор. Младата публика пък трудно може да бъде привлечена с книгата на писател, който не дава интервюта и не произвежда новини, защото е мъртъв от 40 години.

Именно затова има реална опасност да пропуснем "Шейсет разказа" – авторска подборка от най-добрите разкази на Будзати, издадени за пръв път през 1958 г. и великолепно преведени сега на български от Нева Мичева. Понякога Будзати бива определян и като фантаст, защото разказите му се разполагат в една исторически неопределена действителност. По-точно ще бъде да ги наречем екзистенциален хорър, ако трябва да им слагаме търговски етикет. При Будзати всекидневното се оказва пронизано от трансцендентното. Светът е крехък, обгърнат от една друга, плашеща и изкушаваща реалност, която непрекъснато ни изпраща своите знаци, а ние ги отхвърляме със закоравелите си самоуверени сърца. В поне два разказа темата е за края на света, а в по-широк смисъл и другите са за това – за личния апокалипсис, пред който се изправя всеки.


На места Будзати сякаш просто преработва страшни приказки и градски легенди. Тайнственото и мистичното обаче не е само за задържане на вниманието. Будзати е и реалист, но в изображението на психологическите реакции спрямо странното и необяснимото. Доста често се повтаря един модел – героите се правят, че не забелязват отвъдното и неговите знаци, държат се сякаш нищо не се е случило, докато светът или животът им не рухне. Където разказът свършва. Подтекстът е, че всъщност хората отказват да приемат истинската си същност, а свръхестественото говори именно на нея. Типичен пример е разказът "Кучето, виждало Бог", където жителите на селцето се измъчват от присъствието и погледа на кучето и неусетно стават по-добри, но с нежелание и срам, а всеки се опитва да скрие промяната си от останалите. (Хранят кучето тайно, а жените, започнали отново да ходят на църква, си измислят оправдания от типа на "уморих се, влязох да поседна за малко"). Това, което подсказва Будзати, е, че вкопчването ни в рутината на ежедневието е всъщност отказ да посрещнем лице в лице големите въпроси за доброто и злото, за смъртта и Бог.

Понякога Будзати сатиризира "висшето общество", но не от някакъв пролетарски гняв, а защото по-високо стоящите в социалната йерархия са по-склонни да изпадат в надменна самоувереност, отказвайки да забележат всичко онова, което подкопава привидната сигурност на съществуването им. (Разказът "И все пак някой чука на вратата" например е като готическа версия на вица за сър Джон и покачващата се Темза, но ефектът му е във финото напрягане между усилващите се знаци на катастрофата и репликите на героите, търсещи претекст да омаловажат случващото се.) Понякога се намеква и за революцията, но не като кулминация на класовата борба, а отново като алегория на свършека и рухването на фалша, зад който сме се чувствали уютно.

Стилът на Будзати е сух, изчистен от емоционално съпричастие, стил на равин, който разказва енигматични притчи. Будзати обаче може и да затрогва, да пише с някаква ангелска невинност и простота. Така е в "Коледен разказ", където в навечерието на Коледа катедралата е чисто и просто "пълна с Бог", но скитникът, помолил за "малко Бог", получава отказ и Бог изчезва; секретарят на архиепископа тръгва да търси да вземе отнякъде малко Бог, но навсякъде, където го намира, му казват "Ааа, не давам, за мен си е" и винаги след тези думи Бог изчезва. Или пък "Напразни покани", едно от най-хубавите любовни писма, откакто съществува писменост. (Може да се прочете и тук).



Шейсет разказа, шейсет алегории – понякога по-ясни, понякога напълно енигматични. Алегории на страха ни да бъдем себе си, като се открием към тревожния и удивителен свят, лежащ отвъд подредените ни, сигурни дни.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Книги" Затваряне
Голямото лятно четене

Game-Changer* на газовия пазар

Междусистемната връзка с Гърция е първият реален проект за намаляване на газовата зависимост от Русия

Рецесията се отлага

Опасенията за бързо влошаване на икономиката на еврозоната се разсейват, а българската икономика расте, но не достатъчно

Фонд на Рокфелер продава ритейл парка в Пловдив на групата "Химимпорт"

Активът се оценява на над 35 млн. лв., но дълговете са почти толкова

България изнася все повече машини и авточасти

Увеличението във външната търговия през 2015 г. идва основно от пазарите на ЕС. Спад има при суровините, но той е ценови

In memoriam: Владимир Трендафилов (1955 - 2019)

"Не си създавай кумир" - това беше първата заповед, която следваше

Фотографът на печалния образ

Изложбата "Изгнания" на документиралия Пражката пролет Йозеф Куделка за пръв път напуска Париж, за да гостува в София