Минало не свършено

Джулиан Барнс, "Предчувствие за край", преведе от английски Любомир Николов, ИК "Обсидиан", С., 2012

Макар да е едно от емблематичните имена на британската литература, Джулиан Барнс спечели за първи път "Букър" едва миналата година с "Предчувствие за край". Впрочем още при обявяването на финалистите за наградата през 2011 г. избухна скандал, тъй като някои от членовете на журито заявиха, че искат да лансират и "четивни" романи, които ще се харесат от широката публика, а не само от лондонските критици. Все пак накрая наградата бе дадена на Барнс, може би за да остане и вълкът сит, и журито цяло.

Това е роман за употребата на паметта. В първата половина на романа разказвачът, 60-годишният Тони Уебстър, споделя с нас историята на живота си, като акцентира най-вече върху колежанските години и първата любов. Връзката му с Вероника завършва с провал и тя тръгва с най-добрия му приятел - проницателният, готов да стигне докрай в мисловните си експерименти Ейдриан Фин. След това Тони ни информира, че се е съвзел, оженил, развел, има дъщеря и внуци и като цяло е доволен от живота си, преживян уравновесено, без големи страсти, но и без страдания.

Втората част започва, когато този умерен, сигурен в себе си възрастен мъж получава неочаквано наследство – майката на Вероника му е завещала 500 лири и дневника на Ейдриън, който той така и не получава, защото Вероника го е задържала. Оттук нататък започва едно преоткриване на миналото, при което историята напълно ще се пренареди, а заедно с нея и представата, която Тони има за себе си.

Изплъзващото се минало, достъпно единствено като реконструкция и затова винаги субективно, е любимата тема на Барнс, блестящо разгърната още в "Папагалът на Флобер". В "Предчувствие за край" вниманието е насочено към това как несъзнателно моделираме личното си минало, за да сме в мир със себе си. Първата част на романа е илюстрация на удобно скроеното минало, в което фактите и спомените са така съгласувани с чувствата на героя, че да не носят болка. На въпроса на учителя по история какво е историята младият Тони смело отговаря: "Лъжите на победителите." Учителят добавя: "И също така самозаблудите на победените." Горчивият смисъл на това определение разказвачът ще проумее чак когато осъзнае колко фалшива конструкция е била личната му история – а фалшификаторът е бил самият той.

Тони Уебстър е тип герой, познат още от поезията на Елиът. Недопосмяването, страхът да не загубиш контрол над чувствата си, в резултат на което губиш най-важното – това са все отдавна разработвани неща. Майсторът обаче си проличава именно тук. Барнс умее да ни направи съпричастни към една история, която звучи "ретро" отвсякъде – като се започне с моралните скрупули на героя и се стигне до нравите по времето, когато се развива най-важната част от действието. (Тони и Вероника "ходят", но през цялото време на връзката си "не стигат до края".) Силата на Барнс е в начина, по който отвежда героя до усещането за загуба. За да стане ясно специфичното при Барнс, ще направим едно на пръв поглед странно сравнение. Ако вземем най-новия сборник с разкази на Захари Карабашлиев - "Симетрия", ще видим, че и в него основната тема е загубата. Повтаря се един и същи сюжетен модел: героят преживява някаква тежка загуба, но намира крехка утеха в нещо дребно – снопче коса от сифона на банята, кученце с тъжни очи... Загубата е връхлетяла съвсем буквално героя и той трябва да се справя с нея. При Барнс загубата не се случва, а се осъзнава постфактум - едва когато героят допуска до съзнанието си спомени и знание, които ще го накарат да пренареди личната си история, а оттам и самоличността си.

Днес телевизионните екрани и социалните мрежи ни заливат с катастрофи и изповеди в един режим на бързо споделяне, в който на всеки всичко му е ясно и не са нужни самоанализи и ретроспекции. От тази гледна точка Барнс е старомоден, а Карабашлиев – "актуален". (Разбира се, осмислянето на загубата при Карабашлиев също има своите класически корени – да споменем само Хемингуей.) Заглавието на "Предчувствие за край" би могло да се преведе и като "Смисълът на един завършек", защото романът ни показва как смисълът на една раздяла, на един финал, на свършека на самия човешки живот никога не е ясен и очевиден, а дори да ни изглежда такъв, това е, защото сме се скрили зад стените на удобната си, построена върху подбрани извори и свидетелства лична история.

Автори като Джулиан Барнс в момента изглеждат като паметници на една отиваща си литература, гледаща на узнаването и разбирането като на бавен, лабиринтообразен, несигурен процес. Книгите им са основани върху прозрението, че живеем не с нещата и събитията, а със спомените си за тях и чувствата, които сме се възпитали да изпитваме. И че тази материя на паметта е подвижна и винаги може да преобърне сигурната история на живота ни. Стига да имаме смелостта да допуснем изтласканото минало да се върне в мислите ни. Но понеже това рядко се случва, литературата го прави вместо нас.

Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


3 коментара
  • 1
    lot49 avatar :-|
    lot49

    Безвкусно, както винаги.
    Ако разберем кое е прозрението на Пенчев, сигурно щяхме да сме повече оптимисти, че този човек чете книги и има стил.

  • 2
    haskovo1._ avatar :-|
    haskovo1._

    Оригиналното заглавие на романа е The Sense of an Ending. Вярно е, че “усет/усещане/чувство за край” звучи малко чепато на български. Ала “Предчувствие за край” изневерява не само на заглавието, но и на смисъла, на централната мисъл на романа, заявена експлицитно във финала: става дума не за края на живота (противно на тълкуването на Пенчев), а за края на илюзията, на “самозаблудата на победения”, че все още е възможно да продължи да се самозаблуждава. Тони разбира, че не може да промени миналото (не може да обърне течението на времето, както става с прилива, който наблюдават като ученици), което означава, че не може да промени това, което е сторил, а по този начин и себе си. Остават му само угризенията - след като е отпаднала и илюзорната надежда, че признавайки вината си би могъл да разчита на опрощение (едно проникновено психологическо наблюдение на Барнс).
    Пенчев е прав: “Това е роман за употребата на паметта”. Но това е още повече роман за личната отговорност, за натрупването, респективно разпиляването на моралния капитал; отвъд това натрупване е хаосът, както напомня Барнс с последните си думи. Пенчев пише, че това е една история, “която звучи ретро отвсякъде”; и моралът ли?

  • 3
    nadezhdaiskrova avatar :-|
    НАДЕЖДА ИСКРОВА

    Да, “това е роман за употребата на паметта”.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал