Скепсисът и градът

Преглед на оригинала

С усърдието на земеделски стопанин Радослав Парушев всяка година или през година изнася за публиката по една нова книга, предлагаща ни стока, която може и да прилича на миналогодишната, но поне няма компромис в качеството. В последно време повечето млади български писатели организират книгите около себе си – те с имената си са и разказвачи, и герои, а останалият свят се превръща в някаква ту забавна, ту потискаща менажерия от персонажи, с чийто вътрешен живот писателят даже и не прави сметка да се занимава. В тази автороцентрична литература Парушев е князът на самоиронията. Не прави изключение и "Смъртта не е за всеки" – новият му сборник с разкази, симетрично продължение на излезлия миналата година "Животът не е за всеки". В повечето разкази от тези книги нещата се случват с Чарли (т.е. Парушев) и неговите приятели Иван Мудов, Васо (Васил Георгиев) и Богдан Русев. Или с техните двойници, които обаче доста наподобяват оригиналите. Ако читателят не хване самоиронията, това натрапчиво стилизиране на себе си и приятелската среда може и да подразни. Това е може би и причината Парушев да бъде много харесван от едни и много нехаресван от други – автотематизацията не е за всеки. Запазената марка на Парушев са резките преходи между пределно достоверното (баровете By the way и "Билкова") и откровено фикционалното (като "Храма на оракула на К’Тулу", намиращ се в Северната индустриална зона). Градовете се сменят с лекотата, с която се сменят епохите – от Цюрих към София и от настоящето към XVII в. или пък бъдещето. Парушев не е писател, който ще тръгне да обвързва героя със средата или поведението с психологията. Той е по-скоро алегорик и дори проповедник. Сюжетите му трябва да оголят комедията на човешкото съществуване – но както знаем, комедиите завършват винаги щастливо - със спасение.