Един наивник на 33 и "Голдмън Сакс"

Когато през март тази година "Ню Йорк таймс" публикува в рубриката си за външни коментари писмото на 33-годишния Грег Смит "Защо напускам "Голдмън Сакс"*, пазарната капитализация на банката за ден се срути с над 2 млрд. долара, или 3 процента. Сега, с мемоара** на разбунтувалия се "вътрешен човек", това не се случи. Първо, "Голдмън Сакс" (Goldman Sachs) организира превантивна кампания срещу репутационния риск дни преди книгата да види бял свят. Телевизионният канал на "Блумбърг", вестниците "Файненшъл таймс" и "Ню Йорк таймс" получиха документи от вътрешно разследване, започнало преди месеци – проверка на твърденията в писмото и мотивацията на Смит. Очаквано според банката обвиненията за "токсична култура" се оказаха безпочвени, дебелокожието към клиента - преувеличено, а ябълката на раздора се откри не в корпоративния дух, а в отказаното на Смит повишение и бонус от 1 млн. долара. От своя страна в телевизионното предаване "60 минути" той защити ваденето на мръсно бельо – тъй като банката трудно ще възстанови здравата етика по своя инициатива, натискът отвън може да е по-ползотворен. "Единственият начин да накараш хората да променят системата е, като заявиш нещо публично", каза той. На следващия ден книгата излезе, акциите не помръднаха и в "Голдмън Сакс" си отдъхнаха. В изповедта си Смит не бе разкрил нови злепоставящи тайни. Дали поради страх от съдебно преследване, остатъчна лоялност към бившия работодател или чисто незнание, е трудно да преценим.

Какви са греховете на "Голдмън Сакс"? Мемоарът проследява ентусиазирания път на студента, роден в Йоханесбург и завършил университета "Станфорд", от стажант, анализитор, сътрудник, вицепрезидент в централата в Ню Йорк до изпълнителен директор (еквивалент на вицепрезидент) в Лондон, където трябва да развие продажбите на деривати на клиенти от Европа, Азия, Близкия изток и Африка. Първите уроци: не е достатъчно да си изключително умен, трябва да си изключително агресивен; успехът зависи не толкова от познанията, колкото от качеството на преценката. Дотук добре, биха казали много хора в света на бизнеса. Но някъде по траекторията на тази възходяща, макар и не крайно бляскава, кариера Смит губи вяра. Културата на елитния клуб, който печели, поставяйки на първо място клиента, се сменя с културата на хедж фонд, който печели първо за себе си. Принципът "бъди алчен дългосрочно" отстъпва на практиката да се одере кожата на клиентите бързо. Както казва един служител, репутацията се поправя по-лесно, отколкото вредите по сметката ти от загуби и печалби. Това е светът на "Голдмън Сакс" в навечерието на финансовата криза; след 2008 г. ерозията на старите ценности е необратима.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

"Когато се лее кръв по улиците, е време да се купува", е казал барон Ротшилд преди над два века. За шепа банки и хедж фондове Голямата рецесия е златно време. Вътрешният натиск за приходи в редиците на "Голдмън Сакс" расте, с него и лошите практики. Тук се нарежда не само пробутването на сложни финансови инструменти на институции като фондации или пенсионни фондове, попадащи в категориите "простодушни" или "незнаещи как да задават правилните въпроси" клиенти. Използвайки паниката, показва мемоарът, "Голдмън Сакс" се впуска и в други некоректни, но незабранени от закона действия – съветва клиенти да развързват позиции и да заемат нови, срещу които самата банка прави обратен залог, за да спечели. Клиентите се делят още на "съюзници" (хедж фондове например) и "злосторници".

"Ако казиното винаги ти знае картите, би ли очаквал то да загуби", напомня Смит. Когато банката разполага с цялата информация за пазара и потоците на клиента, неговата печалба изглежда функция единствено от добронамереността на финансовата институция. Жаргонът в годините след кризата е показателен: толерират се само сделки "слонове" – тези, които носят над 1 млн. долара печалба; "секира" е позиция, от която банката иска да се отърве, или е рисков залог, който тя хеджира. В Лондон Смит на няколко пъти чува колегите да наричат клиентите "мъпети".

Има и пикантни моменти. Главният изпълнителен директор Лойд Бленкфайн се разхожда из съблекалнята гол, докато изсъхне i.eo душа; огромният Гари Кон, вторият човек в "Голдмън", заема заплашителна поза с крак на бюрото ти, докато меко те пита за времето и любимия спорт; редовите служители в Ню Йорк носят консервативни костюми от "Брукс брадърдс"; в Лондон царуват каре, райе, шик и ярки цветове; щом поръчаш допълнително скъпа бутилка вино на бизнес вечеря, я плащаш от собствения си джоб; играеш тенис на маса с клиент, който е по-слаб? - може да ти се наложи да отстъпиш победата.



Нима клиентите са слепи? Смит разказва следната история: на среща в азиатска столица шефът на голям фонд казва: "Не ви вярваме (...), но сте най-умните на Уолстрийт и има времена, когато ни се налага да търгуваме с вас." Явно светът е друг не само зад вратите на "Голдмън Сакс".


*Why I am Leaving Goldman Sachs. Greg Smith. New York Times. 14 March 2012

http://www.nytimes.com/2012/03/14/opinion/why-i-am-leaving-goldman-sachs.html?pagewanted=all&_r=0

**Why I Left Goldman Sachs: A Wall Street Story. Greg Smith (2012)