Той стана, отвори прозорците, вдигна кепенците, погледна навън и се смая. Следобед се беше разразила буря и сега, в атмосфера с невероятна бистрота, почти пълната луна хвърляше чудно зарево над градината – неподвижна, пуста и тиха (понеже щурците и жабите са част именно от тишината).

Градината бе съвсем семпло устроена: върху голата морава пътечка от бял чакъл описваше кръг, от който лъчеобразно тръгваха няколко разклонения, обточени с цветни лехи. Но тя беше и нещо друго: градината на неговото детство, болезнен участък от живота му, символ на изгубени радости и в лунна нощ като че ли му говореше с прочувствени, неразгадаеми намеци. На изток, цялата черна, защото беше в контражур, се намираше нарязаната от сводести отверстия бариера от габъри, на юг – нисък жив плет от чимшир, на север – стълбището към зеленчуковата градина и романтичната постройка на хамбара, на запад – къщата. Всичко си почиваше по онзи одухотворен и удивителен начин, по който природата спи под луната и който никой досега не е успял да обясни. И все пак, както винаги, това зрелище го вкара в дълбоко душевно вълнение – навярно заради своята многозначителна красота, която му бе дадено да съзерцава, но не и да притежава някога.

Часът беше единайсет и десет.

Точно в този момент в югоизточния край на градината, в сянката на габърите, едно капаче, скрито в тревата, започна да се надига на тласъци, измести се встрани и отхлупи отвора на подземен тунел. Като тапа отвътре изхвръкна една тантуреста, саждива твар и с лудешка бързина се впусна в кривуличещ бяг.

Погълнат от демоничната наслада на изяждането обаче, той не се усети овреме за огромния тъмен силует, който се приближаваше изотзад. Хляс. Все още стиснал жертвата с краката си, паякът изчезна завинаги в пастта на краставата жаба.

Блажено спокойствие и поезия царяха в градината.

В последния гърч на грозната си агония успя все пак да забележи – проблясък на утеха, – че една тарантула пронизва като с харпун проклетата ларва и в миг я разкъсва.

Малко по-нататък – нежна идилия. С премигващия си фенер една мъжка светулка се навърташе около постоянната светлинка на апетитна женска, морно отпусната върху листенце. Да или не? Да или не? Кацна до нея, опита се да я погали, тя го остави да действа. Любовният унес го накара да забрави що за ад е всяка поляна в лунна нощ. Както прегръщаше половинката си, някакъв златист бръмбар бегач го изкорми безнадеждно с един само удар – разпра го от край до край. Фенерчето му още мигаше с въпроса "да или не", а насилникът вече го беше изял до половината.

Междувременно на има-няма половин метър стана буйно сборичкване. Но трая секунди. Нещо грамадно се спусна меко и мълниеносно от високото. Краставата жаба от преди малко почувства смъртна болка в гърба и понечи да се извърти. Само дето вече се рееше във въздуха, в ноктите на опитната сова.

А наглед – нищо. В градината – поезия и блажено спокойствие.

Панаирът на смъртта беше почнал с падането на мрака и сега бе в неистовия си разгар. Щеше да продължи до сутринта. Навред – кръвопролития, мъчения, сеч. Скалпели избушваха черепи, шипове прекършваха крачка, откъртваха хитинови обвивки и разбъркваха вътрешности, клещи чупеха люспи, шила набучваха, зъби стриваха, жила впръскваха отрови и анестетици, нишки впримчваха, разяждащи сокове втечняваха още живите пленници. От най-ситните обитатели на мъховете, ротиферите, бавноходките, амебите и текамебите през ларвите, паяците, бръмбарите, стоножките нагоре, нагоре чак до слепоците, скорпионите, жабите, къртиците и бухалите неизброимо разбойническо множество се беше впуснало във всеобщата касапница и изтребваше, изтезаваше, раздираше, разчекваше, поглъщаше. Все едно в някой голям град всяка нощ десетки хиляди главорези, зажаднели за кръв и въоръжени до зъби, да излизат от бърлогите си, да се вмъкват по домовете на хората и да ги колят в съня им...

Внезапно замлъква ей там, в дъното, един Карузо сред щурците, жестоко умъртвен от къртица. Върху плета угасва фенерчето на светулката, строшено с едно захапване от бръмбара бегач. Заглъхва с хлип песента на жабата, стисната в обръча на водна змия. А нощната пеперудка вече не се блъска в стъклата на осветения прозорец: с лошо обезобразените си крила тя се гърчи в своя затвор – стомаха на прилепа. Страх, смут, съсипия, спазъм, смърт – това е за хиляди Божи създания нощният сън на една градина двайсет на трийсет метра. Същото се случва и в близките полета, същото е и отвъд планините, които искрят със стъклени отблясъци на лунната светлина, бледи и мистериозни. И по цялото лице на Земята, навсякъде, веднага щом се спусне нощта: погром, унищожение, клане. А когато тъмнината се разсее и изгрее слънцето, започва нова хекатомба, с други разбойници, но еднакво настървение. Така е открай време и така ще бъде во веки веков, докато светът не изтлее.

- Спи, мила, спи, няма жива душа. Такъв покой не съм виждал никога.

*Превод от италиански: Нева Мичева