Разказ: Мирна нощ

"Мирна нощ" е част от сборника "Коломбър" (1966) на италианския писател Дино Будзати (1906–1972), който предстои да излезе до дни в поредицата "Кратки разкази завинаги" на издателство "Жанет 45". Досега в нея бяха представени майстори на късата проза от ХХ и ХХI век като Ищван Йоркен, Джорджо Манганели, Аугусто Монтеросо, Туве Янсон, Роберто Боланьо, Давид Албахари, Етгар Керет, Миленко Йергович; скоро предстоят книги от американския класик Реймънд Карвър, нобелиста Исак Башевис Сингер и иракчанина Хасан Бласим, награден през 2014 г. с престижната Independent Foreign Fiction Prize. Журналистът, художник, планинар и известен с необичайното си въображение разказвач Будзати е познат на българските читатели с публикуваните през 80-те у нас "Татарската пустиня", "Големият портрет" и "Наркоза", както и с излезлия през 2011 г. свой сборник "Шейсет разказа".

В съня си тя нададе немощен стон.
Седнал на дивана до леглото, той четеше под тесния сноп светлина от настолната лампа. Вдигна поглед. Тя потръпна, завъртя глава, като че да се изтръгне от нещо, отвори очи и се вторачи в мъжа с удивление, сякаш го виждаше за първи път. После леко се усмихна.
- Какво има, мила?
- Нищо, не знам защо ми е тревожно, нервно.
- Преуморила си се от пътуването. Винаги така става. Може да те е втресло, но няма страшно, до сутринта ще ти мине.
Тя замълча за няколко секунди, все още взряна в него с широко отворени очи. За тях, които идваха от града, тишината на старата селска къща беше направо прекалена. Такъв един непроницаем блок от тишина, нагнетен с очакване, а стените, гредите, покъщнината, всичко бе затаило дъх.
После тя тихо каза:
- Карло, какво има в градината?
- В градината ли?
- Карло, моля те, така и така не си си легнал още, надникни отвън. Не знам защо имам чувството, че...
- Че има някой ли? Ти пък. Кой ще ни влезе в градината по това време? Крадци? – и се засмя. – Нямат си друга работа крадците, та ще ходят по стари съборетини като нашата.
- Моля те, Карло, просто надникни.
Той стана, отвори прозорците, вдигна кепенците, погледна навън и се смая. Следобед се беше разразила буря и сега, в атмосфера с невероятна бистрота, почти пълната луна хвърляше чудно зарево над градината – неподвижна, пуста и тиха (понеже щурците и жабите са част именно от тишината).

Градината бе съвсем семпло устроена: върху голата морава пътечка от бял чакъл описваше кръг, от който лъчеобразно тръгваха няколко разклонения, обточени с цветни лехи. Но тя беше и нещо друго: градината на неговото детство, болезнен участък от живота му, символ на изгубени радости и в лунна нощ като че ли му говореше с прочувствени, неразгадаеми намеци. На изток, цялата черна, защото беше в контражур, се намираше нарязаната от сводести отверстия бариера от габъри, на юг – нисък жив плет от чимшир, на север – стълбището към зеленчуковата градина и романтичната постройка на хамбара, на запад – къщата. Всичко си почиваше по онзи одухотворен и удивителен начин, по който природата спи под луната и който никой досега не е успял да обясни. И все пак, както винаги, това зрелище го вкара в дълбоко душевно вълнение – навярно заради своята многозначителна красота, която му бе дадено да съзерцава, но не и да притежава някога.
- Карло – нетърпеливо се обади Мария от леглото, като го видя да стои неподвижен и да се взира навън. – Кой е там?
Той затвори прозореца, без да пуска кепенците, и се обърна:
- Никой, мила. Има прекрасна луна. Не съм виждал друг път такъв покой.
Взе си книгата и се върна на дивана.
Часът беше единайсет и десет.


Точно в този момент в югоизточния край на градината, в сянката на габърите, едно капаче, скрито в тревата, започна да се надига на тласъци, измести се встрани и отхлупи отвора на подземен тунел. Като тапа отвътре изхвръкна една тантуреста, саждива твар и с лудешка бързина се впусна в кривуличещ бяг.
Хванато за едно стъбло младо скакалче блажено си отдъхваше, а нежното му зелено коремче изящно пулсираше в ритъма на дишането. Кукичките на паяка от тунела яростно се забиха в гърдите му и ги разкъсаха. Телцето се помъчи да се изскубне и силно ритна с дългите си задни крака, но само веднъж. Отвратителните ченгели вече бяха отскубнали главата му и сега се впиваха в корема. От разпраното избликна стомашният сок, който палачът жадно засмука.
Погълнат от демоничната наслада на изяждането обаче, той не се усети овреме за огромния тъмен силует, който се приближаваше изотзад. Хляс. Все още стиснал жертвата с краката си, паякът изчезна завинаги в пастта на краставата жаба.

Блажено спокойствие и поезия царяха в градината.
Отровна спринцовка потъна в меката плът на охлюв, поел към насажденията. Той пропълзя още два сантиметра със замаяна глава, после забеляза, че кракът не го слуша вече и разбра, че е изгубен. Макар и със замъглено съзнание почувства челюстите на ларвата нападателка бясно да разпарчетосват месото му, да изравят жестоки ями в хубавото му плътно и еластично тяло, с което толкова се гордееше.
В последния гърч на грозната си агония успя все пак да забележи – проблясък на утеха, – че една тарантула пронизва като с харпун проклетата ларва и в миг я разкъсва.

Малко по-нататък – нежна идилия. С премигващия си фенер една мъжка светулка се навърташе около постоянната светлинка на апетитна женска, морно отпусната върху листенце. Да или не? Да или не? Кацна до нея, опита се да я погали, тя го остави да действа. Любовният унес го накара да забрави що за ад е всяка поляна в лунна нощ. Както прегръщаше половинката си, някакъв златист бръмбар бегач го изкорми безнадеждно с един само удар – разпра го от край до край. Фенерчето му още мигаше с въпроса "да или не", а насилникът вече го беше изял до половината.



Междувременно на има-няма половин метър стана буйно сборичкване. Но трая секунди. Нещо грамадно се спусна меко и мълниеносно от високото. Краставата жаба от преди малко почувства смъртна болка в гърба и понечи да се извърти. Само дето вече се рееше във въздуха, в ноктите на опитната сова.
А наглед – нищо. В градината – поезия и блажено спокойствие.

Панаирът на смъртта беше почнал с падането на мрака и сега бе в неистовия си разгар. Щеше да продължи до сутринта. Навред – кръвопролития, мъчения, сеч. Скалпели избушваха черепи, шипове прекършваха крачка, откъртваха хитинови обвивки и разбъркваха вътрешности, клещи чупеха люспи, шила набучваха, зъби стриваха, жила впръскваха отрови и анестетици, нишки впримчваха, разяждащи сокове втечняваха още живите пленници. От най-ситните обитатели на мъховете, ротиферите, бавноходките, амебите и текамебите през ларвите, паяците, бръмбарите, стоножките нагоре, нагоре чак до слепоците, скорпионите, жабите, къртиците и бухалите неизброимо разбойническо множество се беше впуснало във всеобщата касапница и изтребваше, изтезаваше, раздираше, разчекваше, поглъщаше. Все едно в някой голям град всяка нощ десетки хиляди главорези, зажаднели за кръв и въоръжени до зъби, да излизат от бърлогите си, да се вмъкват по домовете на хората и да ги колят в съня им...

Внезапно замлъква ей там, в дъното, един Карузо сред щурците, жестоко умъртвен от къртица. Върху плета угасва фенерчето на светулката, строшено с едно захапване от бръмбара бегач. Заглъхва с хлип песента на жабата, стисната в обръча на водна змия. А нощната пеперудка вече не се блъска в стъклата на осветения прозорец: с лошо обезобразените си крила тя се гърчи в своя затвор – стомаха на прилепа. Страх, смут, съсипия, спазъм, смърт – това е за хиляди Божи създания нощният сън на една градина двайсет на трийсет метра. Същото се случва и в близките полета, същото е и отвъд планините, които искрят със стъклени отблясъци на лунната светлина, бледи и мистериозни. И по цялото лице на Земята, навсякъде, веднага щом се спусне нощта: погром, унищожение, клане. А когато тъмнината се разсее и изгрее слънцето, започва нова хекатомба, с други разбойници, но еднакво настървение. Така е открай време и така ще бъде во веки веков, докато светът не изтлее.
Мария се върти в леглото си, надава непонятни възклицания. После отново уплашено се ококорва.
- Карло, да знаеш какъв ужасен кошмар... сънувах, че вън, в градината, убиват някого.
- Опитай да се успокоиш, миличка, след малко и аз си лягам.
- Карло, не се сърди, но още имам това странно чувство, не знам... сякаш в градината нещо се случва.
- Защо си навиваш на пръста?
- Не казвай "не", Карло, моля те, наистина искам да хвърлиш едно око.
Той клати глава и се усмихва. Става, отваря прозореца и поглежда.
Светът се простира мирен и необятен, облян в лунната светлина. И отново го обзема същото вълшебство, отново същото необяснимо вълнение.
- Спи, мила, спи, няма жива душа. Такъв покой не съм виждал никога.

*Превод от италиански: Нева Мичева