Човекът, простил на себе си
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Човекът, простил на себе си

Човекът, простил на себе си

Хенрик Ибсен и Елена Панайотова - среща в ХХI век

2373 прочитания

Много може да се разсъждава за видимите и невидимите връзки между четиримата големи европейски драматурзи на границата между ХІХ и ХХ век - Ибсен, Стриндберг, Метерлинк и Чехов. Всички обаче са достойни ученици на предшестващия ги Сьорен Киркегор, който казва, че "по отношение на истината в търсенето на нейната същност каквато и да билo връзка между един дух и друг дух е невъзможна"... Към Ибсен тримата по-млади съвременници са се отнасяли различно, но влиянието му върху тях е безспорно. Драстичният Стриндберг го иронизира в разказа си "Домът на куклата". Чехов уж го намира за тежък, но самият той си прави дървена къщичка, нарича я "Куклен дом" и в нея пише "Вишнева градина"... Метерлинк не желае живи актьори да изпълняват мрачните му пиеси, а кукли...

Репродуцират ли се днес техните психологически открития според режисьорката Елена Панайотова: "ХІХ век е епохата на размирието на разума; епоха, завършила с разрушаване на всички рационални ценности и преосмисляне на всички стойности, посяла семената на нихилизма и абсурдизма, родила прагматизма и технократството на следващото столетие... В прехода към новия ХХ век великите писатели съвременници улавят най-добре пулса на времето и предвиждат бъдещи духовни процеси и обществени проблеми, които закодират в текстовете си. Това, което те са предусещали тогава, се случва и днес. Стотина години е твърде кратък миг във вечността, за да вярваме, че човечеството е успяло да промени себе си и света си."

"Юн Габриел Боркман" (Народен театър, камерна сцена) е пиеса от истински зрелия период в творчеството на Ибсен (не според историците, а според неписаното мерило за майсторство), отличаваща се с брилянтна композиция. Всеки един от героите участва категорично в полифоничната структура, търсещ страданието като единствен лакмус за съществуването си. Представлението носи атмосферата на целия жизнен цикъл - от тежката руда до звъна на среброто, от мириса на сурово дърво до мигновения огън, от тежестта на греха до секундата прозрение.

Удоволствие е да се наблюдава играта на най-силните актьори в трупата на театъра. Валентин Ганев в изключително широк и фин диапазон напластява могъщата личност, чиито последни часове преди смъртта са низ от изречен човешки опит. Усетът му за време и пространство е остър и щедър. Парадоксалното прозрение, че Юн Габриел Боркман е избран, но не за великите дела, за които е мечтал, а за стремително падение... Но е избран... Изясняването на истинските взаимоотношения, прошките, изтриването на чувството за вина, желанието да излезе на чист въздух - това е наградата за героя. Защото той е провел собствения си безкомпромисен съд на земята - по време на затвора и доброволното изгнаничество.

Г-жа Уилсън на Радена Вълканова е най-балансирана и силна сред останалите - тя е живата връзка между тъмния свят и другия - в който има любов, музика и истина. За единствения син на Боркман като че ли няма друга вярна алтернатива освен отдалечаването от разрушената патологична среда с чужденката.

Прекрасен актьорски дует на сестрите - любими, преливане на енергия, несъзнателно усещане за уникална родствена близост. Жорета Николова и Мария Каварджикова правят истинска динамична и изпепеляваща вътрешна игра, прехвърляйки една на друга преживявания, от които като че ли са осъдени да не се излекуват никога. Синдромът на близначките, секундите, с които едната е изпреварила другата с дъха си... На моменти негативният екстаз на Гунхил (Жорета Николова) излиза от сюжета и напомня пророческо изстъпление върху древна орхестра. Не по-малко силна е Ела (Мария Каварджикова) в задържането на болката от предателството. Иронията на автора ги успокоява на финала - този, когото са се стремили да притежават, вече не е между живите. Думите на помирение се изричат като от деца, които тепърва се учат да говорят.

Интересен в своето простодушие е Вилхелм на Красимир Доков. Този герой е даден като проекция - антипод на Боркман. На ръба на написаната трагедия, от която никой не се интересува, повлечен от шейната, в която бяга най-близкото му същество, в неговото съзнание като че ли остава задачата да разказва оттук нататък легендата за Юн Габриел.

Ако Брандт е човекът, станал себе си.

Ако Пер Гинт е човекът, отказал се от себе си.
То Боркман е човекът, простил на себе си. Звучи негероично. Но е едно от най-трудните психологически действия в пиесите на Ибсен.

Това е един от аспектите, на които представлението залага, предпазва го от мрачна дидактика, прави го по-богато - едно истинско честване на театрален учител от европейска величина.

Жорета Николова и Мария Каварджикова в „Юн Габриел Боркман“, Народен театър
Фотограф: Божидар Марков

Много може да се разсъждава за видимите и невидимите връзки между четиримата големи европейски драматурзи на границата между ХІХ и ХХ век - Ибсен, Стриндберг, Метерлинк и Чехов. Всички обаче са достойни ученици на предшестващия ги Сьорен Киркегор, който казва, че "по отношение на истината в търсенето на нейната същност каквато и да билo връзка между един дух и друг дух е невъзможна"... Към Ибсен тримата по-млади съвременници са се отнасяли различно, но влиянието му върху тях е безспорно. Драстичният Стриндберг го иронизира в разказа си "Домът на куклата". Чехов уж го намира за тежък, но самият той си прави дървена къщичка, нарича я "Куклен дом" и в нея пише "Вишнева градина"... Метерлинк не желае живи актьори да изпълняват мрачните му пиеси, а кукли...

Репродуцират ли се днес техните психологически открития според режисьорката Елена Панайотова: "ХІХ век е епохата на размирието на разума; епоха, завършила с разрушаване на всички рационални ценности и преосмисляне на всички стойности, посяла семената на нихилизма и абсурдизма, родила прагматизма и технократството на следващото столетие... В прехода към новия ХХ век великите писатели съвременници улавят най-добре пулса на времето и предвиждат бъдещи духовни процеси и обществени проблеми, които закодират в текстовете си. Това, което те са предусещали тогава, се случва и днес. Стотина години е твърде кратък миг във вечността, за да вярваме, че човечеството е успяло да промени себе си и света си."


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK