Войната и момичето

Войната и момичето

Moето писане е за това, което лично преживявам, казва Биляна Сръблянович

1858 прочитания

© Анелия Янева


В началото на 2001 г. американското сп. "Нюзуик" я поставя между петте европейки - жени на столетието. Тогава Биляна Сръблянович е 31-годишна, родена в Белград и живееща сред ужаса на войната в бивша Югославия и режима на Милошевич. Завършва факултета по драматургично изкуство в Белград, където сега е професор. Пише първата си пиеса "Белградска трилогия" през 1995 г. и тя й носи известност, но истинско влияние в чужбина печели с есетата и критичните си статии по време на бомбардировките на НАТО над родината й. Днес пиесите й ("Семейни игри", "Супермаркет", "Сапунена опера" и най-новата "Скакалци", която беше представена в Солун при връчването на тазгодишните Европейски театрални награди, една от които - за нови театрални реалности, е присъдена на Биляна Сръблянович) са преведени на близо 20 езика и се играят в стотици театри по света.

Какво е за вас войната в бивша Югославия?

В първата ми година като студентка в Белградския университет през прозореца си виждах магистралата, по която всеки ден минаваха танкове, военни машини и камиони, пълни с войници. Къщата на родителите ми пък е в едно от предградията на Белград, до нея тогава имаше военна болница - виждах как хеликоптерите всеки ден карат ранени. Чувствах се като в капан между тези две точки, хваната в примката на войната. Приятелите ми бяха мобилизирани и заминаваха на северозапад, а пос­ле камионите връщаха труповете им. Бях като парализирана, неспособна да взема някакво решение, нито пък да проумея какво всъщност се случва. Едва десет години по-късно наистина осъзнах какво съм преживяла. Защото войната не започна изведнъж, със знамена и фанфари, а ту тук, ту там, като отделни инциденти.

Тогава възприемах всичко само на битово ниво - че вече няма да можем да ходим на море край Истрия - едно прекрасно крайбрежие между Хърватия и Словения, където в един от къмпингите бяхме оставили караваната си. Баща ми реши, че все пак ще отидем там на почивка и тръгнахме с колата. Хърватите ни спираха буквално на всеки километър и просто не можеха да повярват на очите си, че някакъв побъркан сърбин е тръгнал в това време на море. При поредното спиране накараха баща ми да излезе от колата, той целият плувна в пот, но военният само му посочи, че е убил една птица, която се беше размазала на бронята, приличаше на някаква поличба. Тогава хърватският войник каза: "Вие, сърбите, все ще отнемете нечий живот в Хърватия, пък било то и на птица…"

След този случай родителите ми изобщо не отидоха на почивка цели десет години. Тяхното поколение се почувства напълно отхвърлено - те бяха твърде възрастни както да отидат на фронта, така и да кажат "не" на войната.

Как се отнасяте към политиката?

Член съм на политическия съвет на Либерално-демократическата партия в Сърбия. Тя е една от най-старите в опозицията, председателят и заместникът му са драматурзи, в нея има момичета на "Плейбой", рок изпълнители, актьори, застъпници на човешките права. Смятат ни за сбирщина от хулигани и наркомани и ние сме си наистина такива, но първи от опозицията - още преди 15 години вкарахме депутат в парламента и се опитахме да променим нещо в страната си. Сега имаме 15 депутати - еколози, защитници на човешките права.

Аз лично не членувам в партията, защото не съм съгласна с икономическата програма. Не очаквайте от мен да се кандидатирам за депутат - политиката е мръсно нещо по принцип.

В Солун видяхме доста спектакли, които са на ръба на документалното и превръщат в обект на изкуството реалния живот. Вас като автор какво ви предизвиква във времето на постдраматичния театър?

Винаги са ме вълнували обикновените неща от живота около мен - онова, което се случва с мен, с града ми, със страната, ми е много по-интересно и драматично, отколкото да измислям герои и сюжети. Моите герои са обикновени хора в обикновени ситуации и живеят обикновен живот. Моето писане е за онова, което лично преживявам. Освен това постепенно се отказах от сюжета в обичайния му вид, защото смятам, че и пиесата трябва да се състои от отделни случки, които нямат много ясна връзка помежду си, както е в самия живот. В този смисъл конструкцията на пиесите ми е постдраматична.

Когато започнах да пиша преди десет години, моят професор Меденица все се опитваше да ме насочи към Чеховия тип писане, на което аз много се съпротивлявах, защото с пиесите си не исках да казвам някакви важни неща за живота изобщо, а какво се случва с мен. Ядът ми към Чехов се разпали и от начина, по който пиесите му бяха интерпретирани в Източна Европа, всички сте ги виждали - едни хора, облечени в бяло, се разхождат безцелно насам-натам, а в последния момент нещо ги прихваща и извършват някакво безумие (произвежда звук на пълно отвращение). Аз съм много повече като Горки, а Гогол е като Библия за мен, разбира се, също Достоевски и Толстой… За мен обаче малкият човек си остава в дъното на всички драматични колизии…

Какъв е делът на фикцията в пиесите ви и колко в тях е реален опит?

На премиерата на "Скакалци" в Белград две мои приятелки гледаха в два различни края на салона, а после дойдоха, облени в сълзи и ме нападнаха: "Кучко, как си позволяваш да разказваш на хората моя живот?!" Наистина, сцената между майката и дъщерята там не е взета от личния ми опит (възрастна майка внезапно идва на гости на разведената си дъщеря, която е лекар в голяма болница; оказва се, че дъщерята предпочита своята самота пред това да споделя живота с майка си, която се превръща единствено в повод за яростни скандали и горчиви откровения (бел. авт.) - майка ми е твърде млада и аз съм още далече от тези моменти. Просто се опитах да извлека общия проблем от живота на моите приятелки.

От друга страна, в тази пиеса има буквални цитати от образа на моите родители, на баща ми основно. Когато сестра ми видя една от последните репетиции, дойде при мен и ме попита как ще се изправя пред баща ни, когато той види това. След премиерата обаче реакцията на баща ми беше - боже, как е възможно да се сетиш и да опишеш всичко това, що за въображение имаш?!

Живеете в Париж и Белград, били сте в Америка - чувствате ли се като гражданин на света?

Остана още едно място, където непременно искам да отида - Москва. Имам приятели, французи и сърби, които живеят там и твърдят, че това е най-лудият град в света в момента. Искам да видя кои са тези "нови руснаци", които могат да платят на Уитни Хюстън да пее на частното им парти.

В Сърбия имаме един такъв израз "спонсорша" - това е момиче, което е "спонсорирано" от някой богаташ, това не са проститутки, а по-скоро компаньонки. Такива момичета започнаха да се роят особено през войната, когато всички обедняха. Те са задължително красиви - кои повече, кои по-малко, и от ден на ден устните им стават още по-сочни, косите - още по-дълги и прави, гърдите им - още по-големи. Кавалерите им, техните "спонсори", са главно от подземния свят. По тях може да се проследят и промените в цялото ни общество. В Белград има една много дълга улица с безброй кафенета по нея - казваме й Силиконовата долина, защото всички момичета, които седят в тези кафенета, преливат от силикон. Тяхната най-голяма мечта е да се омъжат за някой от "новите руснаци". За една от тях мечтата се превърна в действителност - омъжи се за руски милионер, мисля, че е десети сред най-богатите хора в света. Гледах снимки от сватбата им - беше нещо сюрреалистично, като събитие от планетата Марс - бяха пренесли средновековен православен параклис в центъра на Сан Тропе! Това надхвърля нормалния разум, просто трябва да се види - представете си само: цялото небе беше покрито, за да не би дъждът да развали церемонията. Цената на тази сватба, мисля, надхвърляше сто милиона долара. И тогава всички барбита в Силиконовата долина ахнаха и си казаха, че и техните мечти могат да се сбъднат.

Честно казано, виждам нещо наистина затрогващо във всичко това.

Какво се случи във вашия личен живот през последните десет години - каква беше най-страшната ви загуба и кои са най-щастливите ви моменти?

Най-страшното, което ми се случи, е, че така и не успях да родя дете. През 1990 г., когато започна войната, бях на двайсет. Тя продължи през следващите близо 10 години и не беше време за раждане на деца, а аз ставах все по-възрастна и по-възрастна. През 1999 г. бях на двайсет и девет и прецених, че няма за кога да чакам, но тогава ни атакува НАТО. Моята най-близка приятелка раждаше в момента, когато болницата беше бомбардирана… Беше същинска трагедия… (енергичният и ентусиазиран говор на Биляна Сръблянович до този момен внезапно се пречупва, думите започват да излизат трудно от гърлото й и в гласа й се усещат сълзи). Даже не искам да описвам подробностите, защото са ужасни… Тогава бях убедена, че този свят не заслужава да раждам деца. После дойде мирът, аз спечелих някакви пари, казах си - ето, ще си купя апартамент и ще родя дете… Но времето все не идваше… Сега съм на трийсет и седем и всичко вече е зад мен…

Хората си мислят, че това е, защото гоня кариера. Нищо подобно - какво по-хубаво да си писател и да имаш поне десет деца - работиш вкъщи и можеш да се грижиш за тях, без това да влияе на професията ти. Но не и когато не знаеш кога ще е следващата бомбардировка и постоянно живееш без електричество.
От друга страна - явно и аз не се оказах достатъчно смела да поискам да променя този свят. Ние влияем на историята не чрез думите или през нашите пиеси, а чрез новите хора, на които даваме живот, нали така? Е, аз не успях да го направя…

Според мен това е най-ужасната загуба в живота ми - че не успях да родя дете. Това е моята жертва, най-страшна жертва във войната - моето неродено дете…

В началото на 2001 г. американското сп. "Нюзуик" я поставя между петте европейки - жени на столетието. Тогава Биляна Сръблянович е 31-годишна, родена в Белград и живееща сред ужаса на войната в бивша Югославия и режима на Милошевич. Завършва факултета по драматургично изкуство в Белград, където сега е професор. Пише първата си пиеса "Белградска трилогия" през 1995 г. и тя й носи известност, но истинско влияние в чужбина печели с есетата и критичните си статии по време на бомбардировките на НАТО над родината й. Днес пиесите й ("Семейни игри", "Супермаркет", "Сапунена опера" и най-новата "Скакалци", която беше представена в Солун при връчването на тазгодишните Европейски театрални награди, една от които - за нови театрални реалности, е присъдена на Биляна Сръблянович) са преведени на близо 20 езика и се играят в стотици театри по света.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


1 коментар

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал