ценографията на Никола Тороманов във "Валентинов ден" (МГТ "Зад канала") е толкова необичайна и провокираща, че заплашва да се превърне във фокус на спектакъла, измествайки текста и актьорите. Точно тя обаче не позволява пиесата на Иван Вирипаев (една от ранните му, реплика към популярната навремето "Валентин и Валентина" на Михаил Рошчин, тук още не се усеща хип-хоп ритъма на "Кислород" и "Археология на сънуването") да се приплъзне към бита и сладникавата мелодрама. Захаросаната естетика не е по вкуса на режисьора Явор Гърдев. Сам го казва, личи и по досегашната му работа в театъра. Затова му е било нужно едно такова хладно кибер пространство, което да внесе елемент на абсурд в любовния триъгълник. Отначало то прилича на спукана плажна топка, после със свистене се пълни с въздух, докато се превърне в нещо средно между надуваем детски замък, изолатор в психиатрия с ватирани стени и команден пулт на космически кораб.

Футуристичната среда сякаш принуждава сюжета да скача като скакалец през времето: 2012 - 1969 - 2012 - 1972... Историята се сглобява постепенно от тези безразборно нахвърляни парчета. Заради младежко недоразумение двама влюбени (Валентин и Валентина с общо галено име - Вале) се разминават. Той се жени, почти напук, за момичето от съседната квартира, но несбъдналата се любов ще го преследва до края на живота му. Умира на рождения ден на Валентина, тя се пренася при жена му и двете доброволно споделят този ад, защото необходимостта да говорят за Валентин е по-силна от взаимната им омраза.

"Валентинов ден" е факт най-вече заради силното желание на Светлана Янчева и Жорета Николова да изиграят този текст. Валентин Ганев стои на сцената някак чужд, незасегнат от волтовата дъга помежду им. По-скоро проекция на техните спомени, отколкото реален човек. Или жертва на хладната естетика в спектакъла на Явор Гърдев, свалила емоцията много под нулата.