Вирусът "Квазимодо"

Какво може да накара един български театрален режисьор да постави днес романтическото произведение на Юго "Парижката Св. Богородица", писано преди почти два века и адаптирано предимно в жанра на мюзикъла, балета, операта, киното и анимацията. Какво фасцинира до толкова ума и сърцето на съвременния творец, че да иска да ни разкаже от театралната сцена отново за циганката Есмералда – изоставена като малка, в която се влюбват, защото е дяволски красива, и архидякон алхимик, и гърбъв звънар (Квазимодо). Но тя си пада по лъскавия Капитан Феб, който на свой ред я прелъстява и изоставя. Злодея алхимик, под напора на сатанинските му страсти, ще я обрече на смърт, чрез обесване, а Квазимодо веднъж ще я спаси, но после не успява, и от справедлив гняв ще убие своя осиновител, а на финала ще понесе на ръце мъртвата Есмералда в булчинска рокля - така е по роман, така е и на сцената на Театър "София".

Всъщност е нелепо да се преразказва този стандартен мелодраматичен сюжет, пълен с хиперболи и плакатни персонажи, така както изисква жанра мелодрама, процъфтяващ именно по времето на автора – началото на ХIX век. Жанр, който се вклинява завинаги в европейската култура и оживява в нямото кино, мюзикъла, телевизионния сериал, сапунката и сълзливите анимации за деца, както и в популистките политически послания, които винаги приличат на взети от роман на Зола или Юго – нали всички те искат да ни качат на влака на емоциите, който осигурява бърз достъп до успеха, често и търговски, поради масовия си характер.