Какво е да адаптираш за театър роман като "Възвишение" (Милен Русков), който в последната година активира читателя до точка на кипене, роман, за който се говори, че е най-добрият български през последните 25 години, роман със застрашителните 404 страници не-фентъзи, при това на котленски диалект, роман с исторически декор и сюжет от Възраждането (с коeто се злоупотребява и от патетични патриоти, и от цинични антипатриоти), роман, в който липсата на женски персонажи и отсъствието на съблазнителни теми не намалява ентусиазма.
Изобщо, сложно е да пожелаеш за театъра роман епос, превърнал се в тотален хит, и то в сферите на високото преживяване. Възвърнал усещането, че читателят не е сам в онези най-тънки трептения на душата, в които всеки подозира, че не би могъл да бъде разбран. Как се адаптира т.нар. роман на път, изпълнен с епични картини, със сюжет, лишен от интериор, прекосяващ планини и реки, и в който, изглежда, всички умират като в древногръцка трагедия, но някак нелепо, сякаш излишно и по погрешка. И всичко това, озвучено от пукота на пушки, тропота на копита, рева на аскерите... и звездното небе, под което един разказвач ни води към възвисението.
Най-трудното за един режисьор, пък бил той и с опита на Иван Добчев, е да устои и защити достойно своето "Възвишение" на сцена, конкурирайки се с все още прясно изградените образи у читателя и неговите свръхочаквания. Преобразуването на литература, особено от такъв ранг, в театър е акт, изпълнен с подводни ями. Не само поради ревнивата публика, обсебена от своя си Асенча и Бачо Гичо, от своите финални съкровения и възвисения и от поезията на езика, не само заради чисто технически стеснения хоризонт на театъра.
Защото, нека признаем, четенето е акт най-сюблимен поради автономията на фантазирането и липсата на смлени визуализации, но и заради заплахата уголемената вселена на книгата да бъде асимилирана от времевото ограничение на театъра до схематично сценично действие, възпроизвеждащо единствено фабулата. Това всички го знаем. Въпросът е как театърът, смалявайки обема на книгата, да избегне и "смаляването" на образите и темите в него.
Защото темата за българските "револуционери", художествено разказана за днешния читател/зрител, е деликатна дейност. Веднъж - да възбудиш вниманието към умъртвените и мумифицирани още от средното образование възрожденски образи, и втори път - да избегнеш люшкането по съвременната халтура, в която всеки, вдигнал плакат с лика на Левски, тутакси се смята за негово копие, и всеки зазорил в кръчмата със "Стани, юнак балкански" – за истински хъш. Нали така услужливо ни се натрапиха новите клишета за хъшове и патриоти – сякаш излезли от филм на Кустурица - принизени и симпатични, впиянчени и обезсмислени.
И всичко това, за да се напълнят персонажите с жива кръв, да се избегнат фалшивата патетика и налудният шовинизъм, твърдят авторите им, но и за да се приближат до вкуса на тежко комплексирания, лишен от лично и колективно самочувствие българин, който е закодиран да харесва единствено себеподобния, па бил той и в локва. И така охалтурени, вместо да се катерим по възвисенията към небесата, непрекъснато придърпваме небесата към общата ни яма. И там дамгосваме върху всеки и всичко именно себе си. Така Левски може да бъде принизен до колеблива шушумига, а всеки занимал се с "револуционна" дейност - до прост интересчия, загубил живота си я от глупост, я от нечие приятелско предателство. Нали такава е матрицата!
В този капан от възможни клишета може да пропадне всеки, дори и режисьорът Иван Добчев. Спектакълът "Възвишение" на Пловдивския театър е възможно да бъде "прочетен" като "смалена" версия на романа, но и като гъвкаво клише, което избягва да противоречи на по-горните колективни представи за "револуционер". Така образът на Димитър Общи може да ви се стори ненужно еднакъв с хашлашката харизма на Асен Блатечки. А Асенча (Красимир Василев – номиниран с "Икар" за дебют) – овчарчето, на което му се приисква да револусионерства и следва по възвисенията Бай Гичо (нашият общ водач в романа), да ви изглежда опростен само и единствено в ролята на предател. Тъпани пронизват оглушително сцената от колоните на Народния театър, ръждив плат се дипли около стъпаловидното "възвисение", в дъното на което трепти звездното небе.
Картината е мрачна и шумна – нали в колективната памет българското Възраждане е лишено от цвят, сякаш излязло от прегоряла снимка или черно-бял филм. Светът на революцията е мъжки, така е и по роман, но на сцената се явява периодично "сфуматовски" женски "хор на оплаквачките", ритмично нареждайки (да се разбира ритуално). Една ненужна кръпка, разкъсваща сценичното действие, зашита с театрални "конци", които имат за цел да замаскират литературната постройка. А как да умрат "наистина" на финала всички персонажи, както е по роман, без това да не е на ръба на бутафорното на сцената? Пукот, турски зурли и хореографирано падащи хайдутски тела на ръба на възвишението трябва да доведат до финалния минорен акорд, който да зазвъни в иначе състрадателната душа на публиката.
А ревнивият към литературния първообраз зрител напразно дебне точно там, за онези малки, но многозначителни детайли, като откритието на Бай Гичо точно преди смъртта, преди възвисението, че Асенча – предателят, заради когото всички умират, единствен не е вкусил от месата на вярната кобила Дядо Ювана, непожелал да сподели това предателство към нея с другите. И че всъщност човекът не е еднозначен и само разбирането на другия, пък бил той и предател, може да "возвиси". Че осеяният със знаци на съдбата път на Бай Гичо – едновременно мъдър и наивен, в който той се взираше през всичките тези 404 страници, се оказа, че го е подвел и че возвисението ни се разкрива точно там, на ръба на височината, малко преди смъртта – сюблимен момент за всеки читател/зрител, катарзисен миг на откровение, в който всеки от нас има своето интимно обяснение що е "возвисение".
Миг обаче, който премина някак напусто и бързо по сцената на Народния театър, вероятно от съображения да не наклони в патетика и излишна сантименталност. Нали все пак всичко това може да е и ироничен разказ, осеян с афоризми, шеги, попържни и сочен възрожденски език, в който публиката може да се удави от смях. Нали трябва да се отървем от клишетата за революционерите и да погледнем на тях като на живи хора, даже като на повече от живи, задавени в ежедневие и тънки сметки, а в това не се включва усещането за трагизъм. Ето точно в тази деликатна разлика между романа и спектакъла ревнивият читател може да се препъне.
Но "Възвишение" на Иван Добчев си остава събитието на театралния сезон, веднъж, защото има смелостта да театрализира романа на годината, да го превърне в театър, който и в своите несъвършенства е величествен по намерения. Театър, който разкри актьорските достойнства на Бойко Кръстанов. Театър, позволяващ си през историческия сюжет на романа на Милен Русков да прехвърля мостове към днешния ден. Театър навременен и български, позволил си да копае в нови възможни територии. Театър, отказващ се да прелъстява и следва своята публика, пожелал да бъде сталкер и разказвач на нашето време. Време, в което "на нас, българите, ни дай закучени ситуации, поврати, кризи – лични или национални – и ние се възвисяваме като едното нищо".
Какво е да адаптираш за театър роман като "Възвишение" (Милен Русков), който в последната година активира читателя до точка на кипене, роман, за който се говори, че е най-добрият български през последните 25 години, роман със застрашителните 404 страници не-фентъзи, при това на котленски диалект, роман с исторически декор и сюжет от Възраждането (с коeто се злоупотребява и от патетични патриоти, и от цинични антипатриоти), роман, в който липсата на женски персонажи и отсъствието на съблазнителни теми не намалява ентусиазма.
Изобщо, сложно е да пожелаеш за театъра роман епос, превърнал се в тотален хит, и то в сферите на високото преживяване. Възвърнал усещането, че читателят не е сам в онези най-тънки трептения на душата, в които всеки подозира, че не би могъл да бъде разбран. Как се адаптира т.нар. роман на път, изпълнен с епични картини, със сюжет, лишен от интериор, прекосяващ планини и реки, и в който, изглежда, всички умират като в древногръцка трагедия, но някак нелепо, сякаш излишно и по погрешка. И всичко това, озвучено от пукота на пушки, тропота на копита, рева на аскерите... и звездното небе, под което един разказвач ни води към възвисението.
4 коментара
Книгата е страхотна, трябва да се прочете!!!
С удоволствие ще гледам и постановката, когато имам възможност.
Чудесно написано! Този "коментар" липсваше в литературно-театралното пространство на "Възвишение".
Книгата да се прочете, а постановктата да се види! Изобщо не накърнява чувствата на читателя, защото духът на книгата е жив. Дори провокира повторно връщане към книгата.
Текстовете за спектакъла, доколкото ги има, сякаш са по-интересни от самия спектакъл. В тях авторите им сякаш казват какво им се е искало да видят на сцената, а то не им е било предложено. Добчев наистина демонстрира смелост, посягайки към тази драматизация, но с това достойнствата на представлението май свършват!
Аз съм от ревностните почитатели на романа, но получих оценката на зрители, които не бяха го чели. Тези оценки не бяха никак ласкави. Нямало го възвишението. И според мен го нямаше - романа е в състояние да те хвърля във всякакви състояния - от кикот, смях и любопитство до сълзи истински рев. Представлението е равно, вяло и тъмно...
----------
Отделно от това присъствах на среща на Русков с негови читатели. Любопитното беше това, че повечето от тях не питаха за романа, а за пловдивското представление - за пожара и актьорите, а не за книгата....