Комедия от пешки
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Комедия от пешки

Комедия от пешки

"Всичко ни е наред" в Народния театър, постановка Десислава Шпатова, може да се чете и като сатира-кошмар на нашето време

Гергана Пирозова
7520 прочитания

© Иван Дончев


* Дорота Масловска, р. 1983 г., Полша – за първия си роман "Полско-руската война под бяло-червеното знаме" (2002) получава най-престижната полска награда за литература. Написан на уличен жаргон той има небивал успех. През 2005-та излиза романът "Кралският паун" в стил рап-поема, който също става бестселър и взима наградата NIKE Literary Award. В 2006-та е публикувана първата й пиеса "Двама нещастни румънци, които говорят на полски" – поставена е миналата година и у нас в Червената къща от режисьора Георг Жено. През 2008-ма излиза пиесата "Всичко ни е наред". Последният й роман е за две лесбийки – "Скъпа, убих нашите котки"

Актуалната пиеса на Дорота Масловска е от 2008 г., авторката* е обявена за новия полски литературен гений, спечелила е няколко престижни награди още на 21 години. Драматургичният текст се поставя за първи път у нас от Десислава Шпатова на камерна сцена – място, отредено за театралните бижута на националния ни театър. Там нито сцената е грамадна, за да има нужда да се примамват тълпи, нито е ъндърграунд, където една ожулена стена и прожектор минават за експеримент. Този полски, много пресен постсоциалистически текст за разпада на илюзиите в бившия източен блок, за медийните клишета, за натрапената външна свръхреалност, за узурпирания от мизерията панелен свят и най-вече за изгубената идентичност си е съвсем на мястото – в епицентъра на българския театър, едновременно конюнктурен, но и подходящ за премерени провокации.

Всъщност, ако има нещо, което може да скандализира зрителя в този спектакъл, това е въпросът защо България 25 години продължава да не ражда подобни текстове. Защото най-фрапантното чувство след тази комедия - гротеска на постсоциалистическия градски ужас, е, че поради някакви причини ние нямаме такава адекватна българска драматургия. Нашата действителност все още се описва с драматургическите средства от средата на миналия век – или злободневно, битово и впиянчено, или абстрактно-абсурдистко, поетично-екзистенциално или по езоповски "маскиращо" реалността. Човек да си рече, че сегашните хора у нас все в миналото или пък в бъдещето гледат и някак по чудо пропускат настоящето. Това може да заключим, ако решим да съдим за времето от погледа на съвременната българска драматургия, иначе страдаща от свръхпроизводство.

Ако обаче погледнем с очите на Дорота Масловска (момиче, което идва от провинцията и още след първата си книга е всмукана от медийния ъндърграунд, обявена за гений, но същевременно обругана заради ползвания уличен жаргон в книгите и пиесите й), то ще открием с изненада, че българите и поляците преживяваме еднакви постсоциалистически травми. А ключът към пресъздаването им на сцена е вероятно в този привидно хаотичен фабулен формат на пиесата - в езиковите игри, различните времеви плоскости и най-вече ироничното отстранение на авторката. Защото да ровиш в раните на едно болно общество, таково каквото го откриваме в текста на Дорота, но и припознаваме с нашето, без да си битово-описателен и съкрушителен в патоса поради преживения опит, е възможно само от дистанцията на неопетнената младост.

"Всичко ни е наред" е обявена за комедия на ужаса, комедия кошмар, обитавана от три поколения жени, сврени в погубващия всякакви илюзии дом. На сцената в дъното върху разкривена кушетка се е изтегнала майката (Снежина Петрова) – тежък диско-грим и апатия покриват лицето й, а под синята работническа престилка "крещи" цикламен минижуп от времето на нейната младост. Бабата (Вяра Табакова), заклещена в инвалидна количка и в деменционна приповдигнатост, повтаря или припява своите най-мили спомени от младостта, нейният пик в живота – Втората световна война. Събитието, единствено идентифициращо общото им полско минало, събитие, което очакват отново – сякаш за да слепи този разпаднал се свят на поколения без идентичности. Дъщерята (Елена Телбис) в някакъв логореен тийнейджърски транс се опитва да предефинира света около нея, погълнат от ежедневното безсмислие, на ръба на отчаянието. В тази на пръв поглед описателна рамка на пиесата, която се явява като познат кошмар или действителност за всеки от нас, са поместени множество запълващи сюжети.

От сцената, привидно маскирана с многобройни комични и фарсови етюди, като например този с отегчената до смърт журналистка (Карла Рахал), интервюираща новоизлюпена хиперактивна звезда (Леонид Йовчев), се разгръща нашият всеобщ постсоциалистически кошмар. В него се сблъскват общото ни погубено минало, скотското ни настояще и заливащият ни агресивен свят на медиите, изкривили реалността до неузнаваемост. В лишения от каквато и да било духовност свят на Дорота Масловска медийната реалност е пародирана и изопачена, завладяна от клишета и теми, които плават в общия поток от сюжети. В тях доминират начинаещи кинорежисьори, обладани от социални теми (защото нали в света на проектите така е модерно), които всъщност истерично мечтаят за света на комерса (иронични препратки към Холивуд). В изопачената свръхреалност на Дорота има специално място и за странната и нелека съдба на актьорите – всички те изтикани на авансцената, наблюдавани от две страни – от публиката и от замръзналите в очакване на новата Втора световна три поколения жени.

"Всичко ни е наред" спокойно можем да определим като постмодерна пиеса, в която отсъстват най-ярките и традиционни представи за драма – като единен сюжет, някакъв положителен персонаж, задължителен конфликт и придвижващо се към развръзка действие. Тя се родее с британската брутална драматургия на 90-те, в която жаргонът и нихилизмът очертават своя връх. В този текст, обладан от персонажи на безсмислието - апатични, налудни, лишени от каквато и да било трансцеденталност, се оглежда нашето общо кошмарно настояще. И всичко това под формата на една съвременна градска комедия, в която всички медийни, национални и актуални клишета са на прицел.

Ключът към успешния спектакъл е и много премерената, движеща се на ръба на абсурда, гротеската и комичното режисура на Десислава Шпатова, отказала се в този си опит да флиртува с формата на пиесата и да я преекспонира чрез ярки визуални решения. Напротив – именно обраните, почти липсващи декори, останали като знаци-метафори по сцената, ненатпрапчивата режисура, която позволява различните театрални езици да изпъкнат не само чрез текста, но и чрез актьорската игра, са превърнали спектакъла в специален. Независимо от остатъчните наивни на места асоциативни връзки от страна на полската авторка този спектакъл можеше да се превърне в силна политическа сатира, ако си позволяваха от страна на българския екип да направят необходимите препратки и към българската медийна реалност, така както остро функционира пиесата в Полша. И не е ли време за политическа сатира сега, и то точно в епицентъра на българския театър?

"Всичко ни е наред" може да бъде разбрана като чиста комедия и като извънредна сатира-кошмар на нашето време. Зависи от вас!

* Дорота Масловска, р. 1983 г., Полша – за първия си роман "Полско-руската война под бяло-червеното знаме" (2002) получава най-престижната полска награда за литература. Написан на уличен жаргон той има небивал успех. През 2005-та излиза романът "Кралският паун" в стил рап-поема, който също става бестселър и взима наградата NIKE Literary Award. В 2006-та е публикувана първата й пиеса "Двама нещастни румънци, които говорят на полски" – поставена е миналата година и у нас в Червената къща от режисьора Георг Жено. През 2008-ма излиза пиесата "Всичко ни е наред". Последният й роман е за две лесбийки – "Скъпа, убих нашите котки"

Актуалната пиеса на Дорота Масловска е от 2008 г., авторката* е обявена за новия полски литературен гений, спечелила е няколко престижни награди още на 21 години. Драматургичният текст се поставя за първи път у нас от Десислава Шпатова на камерна сцена – място, отредено за театралните бижута на националния ни театър. Там нито сцената е грамадна, за да има нужда да се примамват тълпи, нито е ъндърграунд, където една ожулена стена и прожектор минават за експеримент. Този полски, много пресен постсоциалистически текст за разпада на илюзиите в бившия източен блок, за медийните клишета, за натрапената външна свръхреалност, за узурпирания от мизерията панелен свят и най-вече за изгубената идентичност си е съвсем на мястото – в епицентъра на българския театър, едновременно конюнктурен, но и подходящ за премерени провокации.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар
  • 1
    mitev avatar :-|
    Митев

    Замислих се върху въпроса защо България продължава да не ражда своята съвременна пиеса. Всъщност и съвременен филм май не се сещам да има - Острови, Кози, Джапанки, кое ли не.... и всички задължително препращат към миналото, отгоре на това бездарно, плахо и дори неосведомено..


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK