Раната Югославия

Тазгодишното издание на Международният театрален фестивал БИТЕФ, създаден през 1967 г., е първото след кончината и на двамата му създатели Мира Траянович (1989 г.) и Йован Чирилов (2014 г.). Превърнал се в най-престижния авангарден театрален оазис, особено за Балканите по време и след социализма, БИТЕФ оцелява през годините независимо от ембаргото, бомбардировките и вечните финансови кризи, съпътстващи театъра. За да стигне до 2015 г., когато куратор е родената през 1973 г. Аня Суша, избрала за фокус на фестивала съвременния европейски политически театър.

Типично за западните Балкани, където театралното изкуство заема важно място в обществото, пресата в Белград реагираше след всеки спектакъл – критично или ласкаво, а дебатите се пренасяха от улицата на сцената и обратно. В рамките на осем дни десет спектакъла от Германия, Франция, Русия и държавите от бившата Югославия се конкурираха за две призови награди. Всъщност опитът да се теоретизира съвременния политически театър се състоя и на проведената дискусия с театрални критици и анализатори от цял свят. Какво ни захранва, за какво жадуваме във времена, когато консуматорския бяс предхожда морала, когато банкерите се превърнаха в пророци, а бунтовниците в обикновена стока, се питат от фестивала.

Патосът е приповдигнат, но някои теоретици поставиха отрезвяващите въпросите – възможно ли е локалният политически контекст да бъде универсално разбран от външни на събитията критици, дали глобализацията не прави всички ни еднакви. Дали театралните фестивални пазарни мрежи не създават мода, която ни лишава от разнообразие и изненади. Дали тази мода, която глобализацията наложи, не създаде театрални щампи в съвременния танцов театър, модата на т.нар. new writing, new genre, gender-theatre.

Но не може да се отрече, че днес, когато политическите събития изцяло са погълнали Европа, фокусът на фестивала не е точно на място и навреме. В четири спектакъла доминираше политическото, като очевидно "раната" бивша Югославия се оказа незараснала.

Премиерният Complex Ristic/Комплексът Ристич е най-бруталният театрален опит, който направи символно натоварен бърз и ироничен преразказ на предисторията и събитията, довели до умирането на Югославия.

Кой е Ристич и защо комплекс? Любиша Ристич е най-спорната театрална фигура на бившата Югославия, създател през 70-те на концепцията за мултинационална югославска културна организация КПГТ (от думите за театър в южнославянските езици – казалище, позорище, гледалище, театър). Преди разпадането на Югославия Ристич е с ореол на авангарден театрален режисьор, но влизането му в политиката през 90-те като председател на Югославската обединена левица изцяло променя отношението към него.

В тази копродукция между Словения, Хърватия и БИТЕФ режисьорът Оливър Фрлич, поставил повече от 70 спектакъла и известен със скандалните театрални прояви, безцеремонно, със средствата на невербалния театър и доминиращата груба натурност, преразказва историята на Югославия на един дъх. Как? Избягвайки безопасното поле на думите, както твърдят в информиращата ни в 30 страници папка към спектакъла, защото думите натрупвали допълнителна измама на значенията, Фрлич опростява сценичните знаци до ясни символи и алегории.

На пода е разпъната картата на Югославия, която буквално бива плюта, опикана, а персонажите – директно пресъздаващи различните федерации, от стоящи заедно на една маса кулминират до вулгарна оргия на финала. Ослепели и обезумели, целите в кръв, преяли с бучки захар, с които е изписано на земята захаросаната за Фрлич идея, че е възможно общо културно пространство като КПГТ, всички те напускат призрачната сцена, където бутафорно остава един бял кон.

Така и никой не даде отговор този кон символ на надеждата ли е, на илюзията за обединеност и помирение ли? Знам обаче, че част от по-възрастното поколение напусна дискусията след спектакъла. Не вярвам, че все още може да се направи ироничен разказ за войните през 90-те, защото той все още не е приключил. Друг важен въпрос е дали този силно натоварен с препратки към локалния контекст спектакъл би бил разбран извън пределите на тяхната територия. Защото се оказа, че чужденците конструирахме един разказ, за съжаление повече тъжен, а касаещите разказа – друг.

Опит за помирение между различните националности от бивша Югославия направи и театралната режисьорка от Израел Яел Ронен със спектакъла Common Ground ("Обща земя") на берлинския театър "Максим Горки". В този мултинационален спектакъл участват актьори от почти всички федерации на Югославия. Документално базиран върху реалните съдби на актьорите от емигрантската вълна и живеещи в Германия по време на 90-те, постановката събира на едно място деца на жертви и екзекутори. Силно емоционално заредено представление, което в първата си част беше доминирано от поп културата от 90-те, като знак за тяхното общо минало, но и както се оказа – режисьорски трик, с който страхуващите се да не бъдат разбрани неправилно актьори да се отпуснат на сцената. Защото независимо от бурните аплодисменти се прокрадна тезата, че някак не е честно избягалите от войната да разказват за нея, макар и да са събирали данни през последната година идвайки в Босна и Сараево.

В този смисъл посланието на спектакъла, че е възможно помирение ми се стори донякъде инфантилен блян. Самата режисьорска от Израел призна, че е невъзможно да направи подобен театрален ход между евреи и палестинци. А на спектакъла му предстои премиера в Сараево и никой не знае каква ще е реакцията там.

"Театърът не отразява действителността, а създава контекст", пише режисьорът Златко Пакович в програмата на спектакъла по Ибсен "Народен враг". Определят театъра на Пакович като "дисекция на неолиберализма", като именно чрез знаковите фигури на политическия театър Ибсен и Брехт, променили фундаментално модерния театър, той пита възможно ли е да съществува гражданско общество днес? Няма нищо случайно, че през последните няколко години европейският театър се обърна именно към Брехт и Ибсен, защото едновременно се нуждаем, твърди Пакович, от Брехтовите средства и от Ибсеновите уроци. Като пиеса-урок и със средствата на документалния театър режисьорът ни превежда през специално избрани сцени от "Народен враг" и "Майка кураж", теоретично въвеждайки ни в големите трансформации в театъра и обществото. Спектакълът завърши с документалния разказ за и от "другите сърби" – изпаднали от обществото, образовани, но вече на улицата, удавени в колапса на постсоциалистическа Сърбия.

И все пак събитието на БИТЕФ беше извън политически ангажирания театър - "Илиада" по Омир на словенския режисьор Йерней Лоренци, който вече два пъти е гостувал на Варненско лято. "Илиада" се превърна във взривяващо публиката емоционално, интелектуално и духовно пътешествие. С какво този базисен за европейската цивилизация текст за първата война, мотивирана от алчност, завист, похот, отмъщения, братоубийствени битки, жестока игра на богове и герои очарова и до днес? Дали именно семето на раздора не е посято още тогава и завинаги, дали това не епопея на обречеността на Европа, обладана от кръв, войни, унижения и омраза. Спектакълът е построен като оратория, стъпваща като в ритуален транс върху ритъма, произведен от потропването върху микрофоните на 12-те актьори – ритъм, който ще увлече всички нас, съвсем умишлено, до състояние на транс.

Увлечени от погребалните балкански песни, акомпанирани с арфа, пиано и гусла, от словенския хекзаметър, нашепван и изкрещяван от микрофоните, от интелектуалните игри с театрални езици, които караха актьорите да са и подражатели на роли, и отстранени разказвачи, от ескалиращата енергия от сцената, която заливаше залата, а тя искаше отново за кой ли хиляден път да узнае защо Ахил избра краткия, но славен живот, защо Зевс е отегчен до смърт от игрите на подчинените му богове и хора, защо гневът на Ахил ще превърне в истински жертвен агнец Хектор (на сцената имаше разфасовано агне), върху когото ще излее мъстта на всички, за да узнаем каква фундаментална лудост е обзело човекът.

БИТЕФ срещна своята публика и с тотално различния от общия тон спектакъла на руския режисьор Кирил Серебреников "Мъртви души", напомнящ ни, че театърът, който обича актьора и за който психологическата игра не е мръсна дума, както и добрият сценичен разказ, разчитащ на ансамбловата игра, в която изпъкват индивидуалности, е още жив, чувствен и необходим театър.

Голямата награда на името на Мира Траянович, избрана от международно жури, получи авторския моноспектакъл "Сбогом" на Джонатан Капдевил(Франция). Чрез популярната музика на 90-те и Мадона Капдевил ни разказва/изпява историята на нерадостното си детство, търсенето на идентичност и объркания живот като травестит в нощен бар. Спектакълът е част от т.нар. фестивална мода на gender-theatre, който тотално банализира този някога драматичен сюжет.

Обаче едно чувство на безпокойствие ме обзе след БИТЕФ – българският театър след 25 години свобода така и не се осмели да стъпи в плаващите и опасни пясъци на политическия театър.