Единадесето: не бъди глупак

Разговор с латвийския детски писател Юрис Звиргздинш

Един ден някой ще напише история на литературните мечки. И там, до Мечо Пух на Милн, Балу на Киплинг и Падингтън на Майкъл Бонд, до мечето, с което дружи Ежко (в мъглата) на Сергей Козлов, и фолклорната Баба Меца, непременно ще се намира и Тòбиас на Юрис Звиргздинш."Ханс Кристиан Андерсен" е най-престижната световна награда за детска литература, присъждана от международен борд на всеки две години от 1956-а – нейни носители са Астрид Линдгрен, Туве Янсон, Ерих Кестнер. През същия интервал от време бордът публикува и Почетен списък, събрал международния каймак на писателите, илюстраторите и преводачите на детска литература. В най-актуалното му издание - за 2010 г., България отсъства и в трите раздела, затова пък Латвия е с по един представител във всеки. Писателят е именно Звиргздинш с "Ах! Или Тòбиас и Фуфу търсят Моцарт". А Тобиас е парцаленото мече, с което той никога не се разделя и което е главен герой на 4 от 14-те му детски произведения от 1999 г. досега, както и на една дипломна работа.

"Бяхме букинисти, в неделя в гората се правеше нелегална книжна сбирка – ние обменяхме литература, те ни гонеха и биеха..." Седим в слънчевата дневна на Дома за писатели и преводачи във Вентспилс и Юрис разказва, докато разлиства албум с фотографии от 60-те. На снимките са неговите приятели от кръжеца свободолюбиви артисти около кафене "Спутник", наричано на галено кафе Козà (на някогашното му място сега е отворен "ексклузивен магазин за обувки, където никой не влиза"). Юрис сочи младите лица и пояснява: "Този беше рок китарист, умря в Париж... той е поет, тя – художничка, те също си отидоха... това момиче стана страхотна театрална режисьорка... това момче лежа две години и половина в специална лудница, за екуменизъм..."

Учил е два пъти в университета – първия път се наложило да се откаже от латвийската филология по политически причини, втория път зарязал следването по история, защото "в прозореца беше пролет и се почудих какво изобщо правя в аулата". Една от теориите му е, че яденето в детската литература съответства на правенето на любов в литературата за възрастни. Друга – че ако човек в детството не е имал плюшено мече или зайче, с което да споделя радостите и тъгите си, нещо безвъзвратно е загубил. Вярва в прогреса (и в партията на умерения прогрес на Хашек). Дели хората на строители на ровове и строители на мостове. Възхищава се на децата, които дочитат книгата не ако е редна или модна, а ако е интересна. Няма свои деца "за съжаление".

Какво беше вашето детство?

Роден съм по време на Втората световна война, на 13 февруари 1941 г., след началото на съветската окупация... но пресметнах, че съм заченат в свободна Латвия през май предишната година. Бях самó дете. Помня, че изравях в пясъчника бомбоубежища за мишки. На 5 години от рекичката Марупите извадих две книги, които учениците бяха хвърлили във водата: изсуших ги и се оказах собственик на "Чингис хан" на Василий Ян и "Историята на средновековието за горните класове". Но първата книга, която прочетох, беше сборникът с приказки от цял свят "Как Зайко победи Лъва"... Баща ми беше обущар – цял живот рàсте в професията и накрая стана художник-моделиер в Рижкия дом на моделите. Правил е обувки за кого ли не... например 56-и номер за световноизвестния баскетболист Янис Круминш. Татко винаги казваше, че в живота иска на никого да не е подчинен и никой да не е подчинен на него. И ето ме мен – сбъднатата му мечта. Моите родители имаха късмета през войната да не участват нито на едната, нито на другата страна... Мама е наполовина белорускиня, наполовина немкиня – през 44-а за малко да заминем за Германия, но ред неблагополучия в нейното семейство я карат да остане. Така един алтернативен мой живот е бил осуетен.

Имало ли е други такива "разклония" по пътя ви, на които един от вашите възможни животи е отпадал за сметка на друг?

През 1973 г. от Латвия си заминаха много евреи и тъй като тогавашният строй никак не ни харесваше, с жена ми, която беше еврейка, също решихме да си тръгнем. Аз исках Германия или Австрия, за да поуча още, да поработя в "Свободна Европа", а Люба искаше в Щатите. Но комунягите искаха разрешение от родителите на отпътуващите и моите не дадоха. И се разбрахме да се разведем. Тя изкара осем години в Израел, а после в Щатите... Тя беше рижа, много, цялата в лунички.

Имаше още един случай. През октомври 1989-а отидох във Франция при приятели, за пръв път. Не искам да се хваля, но за месец получих 5-6 предложения за фиктивен брак. Обаче езикът ми беше съвършено чужд, наближавах 49 и все пак бях някакъв литератор... Какво щях да правя там? Влакът замина. Но поне си запазих една смешна случка. Веднъж съм спрял пред един вход на улицата и пуша – с кафяво кожено яке, сиви дънки, брада, както и сега. Минават две жени, едната на 20-ина, другата към 40, и ме гледат едно втрещено, подминават, обръщат се... Викам си: "Да не им дължа пари? Или ми е отворен дюкянът? А може би си мислят – о, човек от Изтока?" А после се озъртам и виждам: входът е на кино, а зад мен – афиш с Филип Ноаре, докаран съвсем като мен: яке, дънки, брада...

Кога се научихте да четете?

На 5 години. През 1946-а прелиствах материалите за Нюрнберг във вестника. Четях всичко, което ми паднеше, без цензура от страна на нашите – от библиотеката, от двама познати възрастни, които си бяха запазили всички довоенни книги, от кръстницата ми: Фантомас, около 40 романа на Едгар Уолас, Морис Льоблан... Отлично съм запознат с паралитературата. Четях и стойностни книги, но съвсем безразборно.

Добри резултати ли дава безразборният подход към четенето?

Не знам. Някога, за да си образован, е трябвало да се начетеш с Плутарх и подобни. Но както всяка схема, дори най-семплата ограничава: позволено ти е да се движиш единствено по следите на предишните. А когато сам търсиш, четенето може да е голямо приключение. Борхес във вселенската си библиотека не дели книгите на добри и лоши, просто броди из тях. Не случайно в разказите му има толкова герои неудачници и престъпници, които уж не подхождат на високообразованата му личност. Струва ми се, че той всъщност вижда в четенето океан с рифове и острови, през който да се носиш с радостта на първооткривателя.

Кога започнахте да публикувате?

Първият ми разказ излезе в младежко списание, когато бях на 41. Беше хумористичен, абсурден... в същия брой се наложи да подлепят некролог за току-що починалия Брежнев, така че моята "иронична проза" получи летящ старт. После, от 1982-а, си намерих ниша – писах радиопиеси до 1990-а. Около 12-13 парчета, и собствени, и адаптирани...

Защо такова късно начало?

Заради една взаимна нелюбов. Те не ме обичаха, аз не обичах тях. Викаха ме в КГБ да си приказваме, да ми предлагат сътрудничество... (От друга страна, какво е "късно"? Баба Моузес от Щатите започнала да рисува на 70...)

С какво сте си изкарвали хляба тогава?

С хлебарство. Бил съм и пазач, и хамалин. По едно време бях пожарникар в Театъра на младия зрител. През 1990-а с един приятел, Гатис Гудетс, написахме пиеса, "Юбилейна година", и я поставиха точно там.

Откъде се взе Тобиас?

В Рига в началото на 90-те имаше един салон за направата на играчки, "Паия", който не издържа на конкуренцията с Китай. Преди да затвори през 1993 г., художничката подари по нещо на всичките си приятели, като на мен се падна той. Защо се казва точно Tòбиас никой не помни. После в живота ми се появи Чарли Ли – китайско мече, което намерих побито на върха на молив от 99 сантима (фашизъм!) и веднага купих, за да го освободя. Той е художник, от време на време публикува в културната преса, а една от неговите рисунки излезе и в Италия, в езиковедско списание. После почнаха да пристигат и другите – популацията у нас е от около 140 мечки и понеже вече не се побираме, не приемам нови. Сега събирам кози, нарисувани на лист А4.

Имате ли стратегия в писането за деца?

Никога не си намислям предварително дидактика: ето, ще направя книга, която ще ги учи на това, това и това. Моята редакторка Инесе Зандере смята, че най-типичното за моите истории е желанието да споделям знание с децата... Те от съвсем малки са личности и с тях трябва да се разговаря като с единствени. Впрочем заради липсата на именно това за мен училището е тоталитарна структура, подобна на държавата, която произвежда не граждани, а послушни граждани.

Защо децата обичат страшни истории?

Измисленото страшно е прогноза за бъдещето, но от безопасна наблюдателна позиция. Важи и за възрастните. Затова обичат пейнтбола. Или операта – когато героят лежи полузаклан на сцената и вдигнат на един лакът пее прощална ария.

Какво не бива да се казва на децата?

Децата прекрасно намират в книгите онова, което искат да намерят, а онова, от което нямат нужда, пропускат. Например не ми се струва подходящо човек на 13 или 14 да чете Достоевски, Ницше или Селин, но не бих му забранил. По-скоро бих забранил забраните, с изключение на онези десет заповеди... към които бих добравил единайсета: не бъди глупак и не смятай останалите за глупаци.

Бихте ли посъветвали възрастните да четат детска литература?

Да, защото понякога в нужната възраст не се случва да откриеш важните за теб книги. А те могат да повлияят цялото ти възприемане на света. Аз например не смятам за латвиец човека, който е роден от латвийци или живее в Латвия, а онзи, който е чел и разпознава като свои приказките на Карлис Скалбе.

Какво бихте пожелали на децата?

Ако умеех, щях да им изпея All you need is love.

Още от Капитал