Чалга с утеха

Фотограф: Henrik Engstr m

Роден съм в тоталитарен режим, в който нямаше кой знае каква свобода и изобилие на каквото и да било. Хората живееха без много, бяха щастливи, че имат жигули, знаеха наизуст няколко български филма и в спокойните дни на работното място си мечтаеха за карта за морето. След това дойде 1989-а, когато нещата се усложниха, после дойде и 1994, а после и 1997, когато съвсем се скапаха. От тогава до сега обаче нещата вървят по-скоро на добре, колкото и да е трудно да си го признаем. Живеем в един от най-спокойните и мирни периоди на турбулентната българска история. Дори и световната икономическа криза не успя да ни върне в онези години. Каквото и да измерва брутният вътрешен продукт, то той почти се е удвоил за тези години. По улиците на София даже има цветя и лампи. И въпреки статистическият милион и половина под границата на бедността, истината е, че повечето българи живеят по-добре от всякога.

Това подобряване на начина на живот постепенно променя и изискванията ни към средата. Имаме нови нужди. Търсим позитивен обществен и културен контекст, в който да изживяваме чувството си за успех. А фонът е мръсни улици, мръсна политика, мръсна преса, депресивна нискобюджетна култура, изпълнена с клишета за бедност и немотия, преживяваща на скромни държавни субсидии, но с претенция и интелектуална недостъпност.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

И в един момент в този контекст се случва нещо различно. Предполагам, че се е случило в Димитровград, където в някой спокоен летен следобед маркетинг експерт от чалга фабриката е седял и се е чудел каква нова музикална тема да завърти. Всичко вече му е изглеждало изчерпано. И в този миг е имал могъщо просветление, като камъни, които падат от небето. Почуствал го е с всичка сила и вече е знаел, че скъсаните прашки, джиесемите, кучетата, влачещи рейсове, тигре-тигрите, пирамидите и фараоните са дотук. Прозрял е, че клиентите вече не са толкова гладни и не сънуват само бели мерцедеси, че са се справили с основните нужди от пирамидата на Маслоу и сега имат едни други вълнения, с които да се справят - любов, самота, ревност, омраза, завист, щастие.

И това е бил ключов момент в огромния успех на попфолка, защото това е бил първият масов културен продукт, произвеждан за нуждите на това ново поколение, надвили на масрафа си, изплатили телевизорите и пазаруващи в молове българи, които се обичат, гледат в очите, пият шампанско и леят сълзи в някоя квартална кръчма.

Няколко години след това маркетинг прозрение музиката от Димитровград е вече далеч от ъндърграунда, приета е в националните телевизии и на кориците на списанията, работи в рекламите на известни марки, лее се в социалните мрежи и наистина вече няма човек, който да не разпознава поне две от попфолк звездите, колкото и да си приличат. И почти всички (80%?) нямаме нищо против да я слушаме.



Само че попфолкът започва да има и конкуренция и мен ако питате, колкото повече и по-бързо, толкова по-добре. Ето, да речем, киното последва примера на попфолка и предложи позитивен контекст, за хора след работа, а не за хора без работа. Последният хит Love.net показва общество, в което никой не страда от липса на хляб, покрив или легална работа - дефицитът е само на секс, емоции и забавления. И българското кино вече е в кината, по кориците, рекламите и уличните билбордове.

В държава, в която образованието и културата не са бюджетен и обществен приоритет, масова е комерсиалната култура, а лидери на пазара са бързооборотните стоки. Но това не е толкова лошо и ако пресата, а после и политиката последват попфолка в предлагането на позитивно преживяване, тогава може би ще живеем мааалко по-освободено, както пее Ивана.