Моята игра

Бърз преглед на игрите, сравнително популярни в България през последните 30-ина години (без да броим чисто детските игри и спортовете): асоциации (във влака или в колата на дълъг път); шише (на пубертетски купони); филми (в по-артистичните компании); морски шах, класически шах, табла, бикове и крави. Напоследък евентуално листчета с личности на челото. Малко скрабъл (игра на думи). И белот - много белот, на плажа. С това долу-горе приключваме. Българите никога не сме били много по игрите. Ако някой ден някой се захване да анализира причините за това, със сигурност ще стигне до интересни открития, свързани с манталитета и народопсихологията ни. Преобладаващото ни мнение като че ли е, че те са забавление за деца, програмисти с оскъден социален живот и инфантилни американци, които не могат да пият много. Освен това - няма да си го признаем - но честичко ни е срам или страх да не се изложим.
Всъщност всичко опира до това колко малко знаем за игрите и начина им на употреба. Има нации, в които те са традиция, култура и част от ежедневието. Има и индустрия, която се е развила до ниво, на което да посрещне и задоволи интересите на всеки. Светът на настолните игри вече предлага както безкраен избор от най-различни стратегии за тактиците със състезателен хъс, така и кооперативни игри, в които играчите се изправят заедно срещу играта и трябва да я победят. В Pandemic например Земята е обхваната от няколко смъртоносни епидемии, от тесте карти постоянно излизат нови вируси, а играчите влизат в роли (да речем, биохимик, физик и логистик) и трябва да спасят света. Има още логически игри, криминални мистерии, игри с карти, игри с наддаване, семейни игри и парти игри, подходящи за големи компании. Те може да са базирани на чисто физически реакции или на въпроси от обща култура, да включват актьорски елемент или рисуване. Има и игри, базирани на успешни заглавия от други развлекателни индустрии - като "Игра на тронове" и Lord of the Rings. Има дори военни игри, където шаренията е силно ограничена и сюжетът е базиран на реални исторически събития (например Age of Napoleon, където единият играч е Франция и нейните съюзници, а другият - коалиция, водена от Англия), както и сложни търговски игри (където, да речем, управляваш своя собствена винарна). С други думи, има игра за всеки и най-вече има шанс да се забъркате в преживяване, доста по-социално от Facebook и със сигурност по-стимулиращо от телевизията. Струва си да му дадете шанс като вариант за свободното време.
Бистра Андреева

Фотограф: Цветелина Белутова

Анелия Тодорова-Нелсън, от екипа на "Пасторант"
Табла

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Баща ми ме научи. Има едно място близо до Русе, където те с майка ми живеят, казва се село Кошов. Там те се събирали много често като млади и си правели турнири. И така той ме научи, била съм тийнейджърка, може би на четиринадесет години. После ме пое майка ми и сега почти не останаха хора, които искат да играят табла с мен и сестра ми, понеже и двамата ни родители са много нахални, докато играят табла, и ние леко на тях се метнахме.

А аз мога да си поръчам и заровете. Даже наскоро играех с един приятел и имах четири пула отвън. Трябва да ги вкараш като хвърлиш зар, всяко място си е определено число и четири пула можеш да вкараш само с чифт. Беше абсолютно невероятно - само единицата ми беше свободна, но аз ги вкарах с чифт. На всичкото отгоре много обичам да дразня, което ги побърква окончателно. Не си мълча, дразня този, който играе с мен. Като започна да хвърлям заровете, които искам, става още по-отвратително - хората започват да се нервират, а аз се смея.

Освен че се забавлявам, си почивам по този начин. Даже все още, когато се върнем при родителите ми със сестра ми, примерно през лятото за седмица, си правим такива турнирчета.



Има три вида табла - тапа, дилбара и обикновена. Аз с тапа и дилбара не се занимавам. Харесва ми в нормалната табла, че всичко е динамично. Освен това и да имаш някаква стратегия, то е въпрос на късмет - как ще хвърлиш заровете. Например сестра ми е много неприятна в това отношение, защото тя щипе заровете. Това е специална техника - не ги хвърля, а създава илюзията, че нещо върти и ги прищипва... Това не ме дразни, когато не падам, но, разбира се, много ме дразни, когато падам.

Най-приятно ми беше да победя последния път, защото дотогава не бяхме играли с една приятелка. Половин месец преди това имаше едно пънене: "А, ти играеш табла, аз ще те бия." Събрахме се и завършихме пет на нула. С първата игра й взех две точки, защото, ако другият не може да изкара и един пул, преди ти да си изкарал твоите, взимаш две точки - казва се марс. А и аз упражнявам психологичеки натиск над противника с това постоянно "айде, айде, сега падаш".

Не, не се ядосвам, когато загубя. Може би само когато играя с майка ми. Тя, освен че печели, като види, че печели за пореден път, започва да се смее и чак сълзи й избиват на очите. Мммного ме вбесява.

Последно моите родители ме научиха да играя канаста. Много често играем вечер, когато се приберем за Коледа. Това е коледната ни игра. С приятели тук играех преди време и баскетбол. Имаше едно цяло лято бухахме топката. Едната ми баба от Стара Загора ме научи да играя сантасе и с нея винаги си играем на сантасе. Дядо ми е бил учител по математика и имаше някакви амбиции да ни направи шахматистки, но не му се получи. Много обичам да играя билярд също.

• 1
• 2
• 3
• 4
• 5
• 6
• Следваща страница » "Стефан Тафров, дипломат"