Моята игра
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Моята игра

Моята игра

Може би познавате някои от тези лица, но можете ли да предположите на какво играят

26704 прочитания

© Цветелина Белутова


Бърз преглед на игрите, сравнително популярни в България през последните 30-ина години (без да броим чисто детските игри и спортовете): асоциации (във влака или в колата на дълъг път); шише (на пубертетски купони); филми (в по-артистичните компании); морски шах, класически шах, табла, бикове и крави. Напоследък евентуално листчета с личности на челото. Малко скрабъл (игра на думи). И белот - много белот, на плажа. С това долу-горе приключваме. Българите никога не сме били много по игрите. Ако някой ден някой се захване да анализира причините за това, със сигурност ще стигне до интересни открития, свързани с манталитета и народопсихологията ни. Преобладаващото ни мнение като че ли е, че те са забавление за деца, програмисти с оскъден социален живот и инфантилни американци, които не могат да пият много. Освен това - няма да си го признаем - но честичко ни е срам или страх да не се изложим.

Всъщност всичко опира до това колко малко знаем за игрите и начина им на употреба. Има нации, в които те са традиция, култура и част от ежедневието. Има и индустрия, която се е развила до ниво, на което да посрещне и задоволи интересите на всеки. Светът на настолните игри вече предлага както безкраен избор от най-различни стратегии за тактиците със състезателен хъс, така и кооперативни игри, в които играчите се изправят заедно срещу играта и трябва да я победят. В Pandemic например Земята е обхваната от няколко смъртоносни епидемии, от тесте карти постоянно излизат нови вируси, а играчите влизат в роли (да речем, биохимик, физик и логистик) и трябва да спасят света. Има още логически игри, криминални мистерии, игри с карти, игри с наддаване, семейни игри и парти игри, подходящи за големи компании. Те може да са базирани на чисто физически реакции или на въпроси от обща култура, да включват актьорски елемент или рисуване. Има и игри, базирани на успешни заглавия от други развлекателни индустрии - като "Игра на тронове" и Lord of the Rings. Има дори военни игри, където шаренията е силно ограничена и сюжетът е базиран на реални исторически събития (например Age of Napoleon, където единият играч е Франция и нейните съюзници, а другият - коалиция, водена от Англия), както и сложни търговски игри (където, да речем, управляваш своя собствена винарна). С други думи, има игра за всеки и най-вече има шанс да се забъркате в преживяване, доста по-социално от Facebook и със сигурност по-стимулиращо от телевизията. Струва си да му дадете шанс като вариант за свободното време.

Бистра Андреева

Анелия Тодорова-Нелсън, от екипа на "Пасторант"

Табла

Баща ми ме научи. Има едно място близо до Русе, където те с майка ми живеят, казва се село Кошов. Там те се събирали много често като млади и си правели турнири. И така той ме научи, била съм тийнейджърка, може би на четиринадесет години. После ме пое майка ми и сега почти не останаха хора, които искат да играят табла с мен и сестра ми, понеже и двамата ни родители са много нахални, докато играят табла, и ние леко на тях се метнахме.

А аз мога да си поръчам и заровете. Даже наскоро играех с един приятел и имах четири пула отвън. Трябва да ги вкараш като хвърлиш зар, всяко място си е определено число и четири пула можеш да вкараш само с чифт. Беше абсолютно невероятно - само единицата ми беше свободна, но аз ги вкарах с чифт. На всичкото отгоре много обичам да дразня, което ги побърква окончателно. Не си мълча, дразня този, който играе с мен. Като започна да хвърлям заровете, които искам, става още по-отвратително - хората започват да се нервират, а аз се смея.

Освен че се забавлявам, си почивам по този начин. Даже все още, когато се върнем при родителите ми със сестра ми, примерно през лятото за седмица, си правим такива турнирчета.

Има три вида табла - тапа, дилбара и обикновена. Аз с тапа и дилбара не се занимавам. Харесва ми в нормалната табла, че всичко е динамично. Освен това и да имаш някаква стратегия, то е въпрос на късмет - как ще хвърлиш заровете. Например сестра ми е много неприятна в това отношение, защото тя щипе заровете. Това е специална техника - не ги хвърля, а създава илюзията, че нещо върти и ги прищипва... Това не ме дразни, когато не падам, но, разбира се, много ме дразни, когато падам.

Най-приятно ми беше да победя последния път, защото дотогава не бяхме играли с една приятелка. Половин месец преди това имаше едно пънене: "А, ти играеш табла, аз ще те бия." Събрахме се и завършихме пет на нула. С първата игра й взех две точки, защото, ако другият не може да изкара и един пул, преди ти да си изкарал твоите, взимаш две точки - казва се марс. А и аз упражнявам психологичеки натиск над противника с това постоянно "айде, айде, сега падаш".

Не, не се ядосвам, когато загубя. Може би само когато играя с майка ми. Тя, освен че печели, като види, че печели за пореден път, започва да се смее и чак сълзи й избиват на очите. Мммного ме вбесява.

Последно моите родители ме научиха да играя канаста. Много често играем вечер, когато се приберем за Коледа. Това е коледната ни игра. С приятели тук играех преди време и баскетбол. Имаше едно цяло лято бухахме топката. Едната ми баба от Стара Загора ме научи да играя сантасе и с нея винаги си играем на сантасе. Дядо ми е бил учител по математика и имаше някакви амбиции да ни направи шахматистки, но не му се получи. Много обичам да играя билярд също.

Стефан Тафров, дипломат

Бридж-белот

Откакто се помня, играя карти, без прувеличение, защото майка ми и баща ми играят карти и ме научиха в много ранна възраст. Родителите ми играеха белот, събираха се и на канаста с техни приятели абсолютно всяка събота и неделя в 5 часа.

Гледам да играем всяка седмица.Започваме от 7-8 часа, някой път продължаваме до два-три. Спираме да вечеряме, разбира се. Хубавото на бридж-белота, за разлика от бриджа, който е много сериозен, е, че се приказват много други неща, идват други хора, говориш си с тях, има непрекъснато движение.

Не ми е безразлично с кого играя. Покрай играта тече общуване и обичам да играя с приятели, с които се чувствам добре, с които ми е уютно. Разбира се, играл съм и с непознати само заради играта, когато е имало такива ситуации, но, общо взето, гледам да играя с приятели.

Ние сме пет, шест-осем души, които играем най-редовно. Най-традиционната ми партньорка е Румяна Червенкова, напоследък обаче много добре се сработваме с моята приятелка Галя Георгиева и нейния съпруг Георги Лозанов, които са ми съседи. Албена Стамболова ми е друга стара партньорка. Тя обаче трябва да иска да спечели, защото в един момент махва с ръка и ги взима [картите] на каквото и да е. Някой път играя с Пролет Велкова, с Антоанета Пунчева, с Ясен Бояджиев и неговата жена Ани Динева, които също са много важна част от карето. Това е кръгът от хората, с които най-много играя. И Найо Тицин, който в последните години придоби вкус и взе да му харесва. Аз малко го обучих. Той, понеже е с много ведър, слънчев характер, му липсва спортна злоба, но взе напоследък и той да иска да печели. Ето такива играчи са интересни - които искат да печелят.

Аз съм човек, който обича да печели, известен съм с това. Като седна да играя, играя сериозно и правя всичко възможно, за да спечеля. Смятам, че и другият прави така и се ядосвам, когато партньорът ми играе несериозно. Това не е въпрос на умения, а на отношение към играта.

Имам железни правила. Който седне с мен, първо му се казват две неща - "няма да ги взимаш без вале" и "чистиш боята, която нямаш". Когато ти дойдат картите в бридж-белота, е много важно да ги оползотвориш, нали?

Ако трябва да избирам, бих играл по-скоро бридж, но много трудно се намират хора и, нали ви казвам, моите прители повечето играят бридж-белот и аз заради тях играя бридж-белот. В бриджа са много важни партньорите. Напоследък редовен партньор ми е Михаил Вешим, с когото сме състуденти. Бяхме тогава едно студентско каре с още приятели, имам чудни спомени. След това започнах да играя много, ама преди да е известно, че той ще стане министър-председател, с Филип Димитров и жена му Ели. Те са ми другите важни партньори и сега много ми липсват, защото той е в Грузия. А иначе какви други игри играя? Табла. Скромно мога да кажа, че съм известен капацитет, класик в жанра.

Когато играеш карти, си отбор и знам какво е да си отборен играч. Това е много важно. Занимавам се с дипломация и дипломацията е отборна дейност - без отбор за никъде не си. Това мисля, че е много важно във всяка работа.

Велислава Попова, главен редактор на "Дневник"

Диксит

Видях "Диксит" за първи път преди няколко месеца. Бях край една стара печка с дърва във вилата на приятели, отказвайки да участвам в общите занимания. В просъница започнах да чувам "шоуто трябва да продължи", тишинаааа, трополене по масата, викове, смях, броене, "краят на света " - тишинаааа, трополене по масата..."спасителна операция" - тишина, трополене... Отидох да видя какво се случва и открих "Диксит". Затова ми е като много смесени и объркани приказки, като приказка, чийто край ти пишеш.

Един приятел ме спаси от чакането на доставка по Amazon и ми подари от неговите карти "Диксит". Превърнаха се в специална причина за събиране. С ефекта от-уста-на-уста в един момент повечето приятели и техните приятели искаха да я пробват. Започнах дори да нося картите в чантата си, за да може веднага и навсякъде да поиграем. "Диксит" е идеална за зимата (може би защото не сме я пробвали на плажа), изпива много вино и може да се комбинира с печени ябълки, шоколад, целувки. Играли сме и на тематично bloody-mary-парти. Изглежда лесна, но всъщност много се мисли и е като някакъв тенис за въображението. Харесва ми, защото провокира асоциативното мислене и всеки се старае да измисли по-интересно тълкуване на това, което вижда. И да впечатли.
Не ти трябват някакви специални качества или умения, по-скоро смелост и внимание. Не е логическа игра, въпреки че търсиш логика спрямо разказвача, човекът който задава асоциацията - той какъв е, какво би видял, какъв е стилът му, чуствителността му. Затова е интересно да я играеш с приятели - уж се познавате, но можеш ли да влезеш в ума им и да разгадаеш коя е картата. Времето за познаване е най-якият момент. Гледаш разказвача, гледаш картите, местиш, не трябва да се издадеш коя е твоята карта, т.е. и нея да я огледаш или може през нея да заблудиш и когато още 5-6 човека правят това едновременно... Когато познаваш хората, понякога си абсолютно сигурен каква карта са избрали, а после се оказва, че грешиш. Картите отключват различни неща в хората.
Най-весело става на разкриването на картата. Започват едни спорове и изненади как е възможно това да е картата, а това изразът - например  какво общо има прасе във вана с израза "наистина любов" или "кучето на крайния квартал" с карти, на които никъде няма куче... Може би, ако играеш дълго, тогава ще свикнеш да разпознаваш по-лесно всички карти и хората. Но ние все още не сме играли достатъчно. Напоследък нямаме време. "Диксит" е подходяща за онези моменти в живота, в които просто искаме да стоим някъде, да е уютно от компанията и да си общуваме (вместо на шумно място, танци и надвикване). Ангажира те, създава някакъв кръг, с който преминаваш нива на общуване, замисля те дори. Иначе аз почти не играя никакви игри. Не само защото не ми е приятно със загубите... Карти не съм играла от години, а и не владея сложните видове. Може би бих се научила на покер. Има залог. Това ми харесва или имам твърде хубава представа за покера от филмите. Нямам време за телефонни игри. Миналата година се запалих по Angry Birds.
Миналата есен няколко пъти си припомнихме играта на филми. Жестоко весело стана. Препоръчвам всички забравени игри от детството да се пробват. Много отдавна имахме и период, в който с приятели играехме "Скрабъл" в "Клуб 703". Когато решихме да играем на друго място в момента, в който разпънахме играта, персоналът дойде и ни забрани, защото можело да дойде проверка от комисията по хазарта и да ги глобят затова, че там се играят "хазартни" игри без разрешение.

Всъщност защо никой не направи приятен клуб с маси за игри за приятели?

Доц. Георги Лозанов, председател на СЕМ

Покер

Да играя покер ме научи моята прабаба много преди да започна да чета и да пиша. Тя беше запалена покерджийка и тъй като хората от нейното игрално каре си бяха поотишли, само ме чакаше да бъда малко повече с акъла си, за да ми покаже. Преди училище вече играехме двамата на две ръце, което, разбира се, не е истински покер, а някакво леко усещане за играта, което тя си създаваше чрез мен.

Оттогава не съм преставал да играя и нямам никакво намерение да преставам. Израснах покрай масите за игра и с покера на соца, който освен удоволствие беше малко или много излизане от онази реалност с нейните граници и натиск върху индивида. В карето на баща ми, малко преди да емигрира, играеше и Георги Марков, който беше казал, че покерът е едно от малкото хубави неща на социализма в онова общество.

Винаги играя приятелски покер, но без залагане той е невъзможен. Парите са част от правилата на играта, защото, ако няма залог, ще играеш всяка карта докрай, за да видиш кой ще спечели и тогава това ще бъде игра за деца – който има по-силна карта, той е победител. Залагаме пари в границите на необходимото да се състои играта. За разлика от професионалните комарджии, които имат пари, с които играят, ние играем парите, с които ядем, обличаме се, живеем, затова в никакъв случай не бива ударите в покера да бъдат такива, че да накърнят по някакъв начин всекидневието.

Карето ни играе френски покер, който се практикува от все по-малко хора. Сега на мода е тексаският покер, владея и него, но той ми прилича повече на игра в казино, на блек джак, направен с този вид отношение. Докато френският покер е психологически покер – той е игра на характери и на отношение между хората. Играта ми носи много добро познание за другия, чрез нея се проявяват отлично всички качествата на човек в стилизиран вид – смелостта му, великодушието. Покерът е още един елемент от общуването, който не бива човек да изпуска, ако има тази възможност.

Един дълъг период играех в театъра на армията с Коко Азарян и актьорът Ангел Георгиев-Ачо, но те вече не са между нас. Сериозното ми игрално каре се състои от ограничен кръг приятели от младежките години – Диана Дамянова, Дарий Икономов, Милен Миланов, Васил Василев, Стоян Радев. В него трудно може да влезе нов човек – т.е. първо трябва да се сприятелим и после да седнем да играем, а не обратното. Нещо повече – много хора сме научили да играят. Истината е, че през младостта си играех много по-често, докато сега нямам толкова време. Именно то пречи на всички нас да играем по-често, все някой е зает. Последно играхме на Нова година – имаме такава традиция през годините, винаги тогава правим разиграване, за да се прояви късметът през следващата година.

Аз самият се смятам за силен противник на другите. Като бях по-млад, в началните студентски години, навлизайки в социалния свят, попадах на опасни играчи, истински мошеници, които имаха за единствена цел не един приятелски покер, а парите. Няма да забравя как с един мой приятел веднъж случайно попаднахме в квартала на две момчета, които ни предложиха да направим един покер. Отидохме у тях, поканиха ни в кухнята, седнахме, започнахме да играем и по някое време аз видях, че в един пластмасов леген на  земята има два плискащи живи шарана, докато постепенно стана ясно, че сме попаднали на двама мошеници, правещи си шега. Разбрахме какво става и гледахме да свършим час по-скоро, макар че достойнството изисква да не станеш веднага и да побегнеш. Мошеникът е много тъжна работа, защото той губи удоволствието от играта. Както да гледаш картите при белот. Удоволствието не е от победата от играта. Победата само по себе си без играта не съществува.

Покерът се смята често за порок, защото проявява лоши стихии – можеш да се десоциализираш, да подмениш всичките други социални отношения с играта. Как човек се предпазва от това? А колко много хора пият и колко малко са алкохолици за щастие... Същото е и тук – това са територии, на които се развиват болестни състояния, но ако човек не носи в себе си тази трагика на отдаването, на играта, на пиенето, на каквото искате – няма да развие зависимост. За мен никога не може да се превърне в това, мога да играя с години, както се е случвало, въобще не го усещам като проблем. 

Имам и един приятел, на когото преди време му се роди син и той раздаде задачи на най-близките си – кой на какво да научи детето. На мен ми се възложи покерът. Живот и здраве, тъй като имам чувство за дълг, ще го изпълнявам.

Петър Диков, главен архитект на София

Бридж-белот

На карти играя от много години, но преди няколко започнах да практикувам такъв емоционален тип игри като белота – казвам емоционален, защото аз и моите приятели играем, за да се отпуснем, да се дразним, да правим залози. Преди време играех бридж, по-интересна за мен игра, с доста повече мислене, по-интектуална, в която не можеш да изразяваш много емоции, но впоследствие избрах по-простата игра като белота, защото той е много подходящ за разтоварване.

Запалихме се да играем няколко приятели покрай съвместните ни семейни почивки. Белотът се връзва с други удоволствия като хапване, пийване, приказки. Основна ни е закачката, не сме професионално каре. Имаме и други общи интереси – караме ски заедно, стреляме, ходим за риба, в никакъв случай картите не биха могли да бъдат основният ни интерес.
За мен белотът е просто лесна и забавляваща игра. Както казваше един приятел преди години, визирайки филмите: аз имам достатъчно проблеми, за да тръгна да гледам и проблемите на другите на екрана, затова предпочитам комедии или екшъни, а не тежки психологически драми. Това се отнася и към доста други забавления. Най-ценното за мен е разтоварването, защото напрежението, на което е подложено цялата ни компания, е доста сериозно – единият от нас е хирург, другият е инженер-конструктор, а четвъртият се занимава с частен бизнес. За себе си няма да говоря – в моята работа напрежението е невероятно, защото в нея са съсредоточени много различни интереси, които трябва да се балансират. Карето ни е установено от години. Стремим се да играем един-два пъти в седмицата, правим си гостувания на различен терен. Обикновено, когато домакинът падне, накрая прави заклинание на картите – гори ги, реже ги на парченца. Така заминаха немалко тестета по най-различни поводи – най-честият е картите, с които някой губи най-много, да изчезнат уж случайно. Често играем и в офиса на един от партьорите, който има машинка за рязане на документи и се шегува, че падне ли, картите ще минат оттам. Когато някой от карето липсва, разбира се, си намираме други партьори за игра, както казваме "да си ги бием за тренировка" – тогава гъделът е да се обявиш за най-добър. Това, от една страна, създава интерес, от друга, Уди Алън е прав – "перченето е 80%  от успеха". Мога да играя с абсолютно всеки, както и всеки мога да дразня, защото част от емоцията е да дразниш противника. Силен противник при картите е много условно казано – при играта зависи как ти върви късметът. Разбира се, има някакви знания и риск. Както при повечето игри на карти, в белота има допълнително раздаване, което ти дава шанс, но в същото време увеличава риска, за разлика от бриджа – по-интелектуалната игра, в която няма втори шанс. Белотът със сигурност е "по-народна" игра, с по-опростени системи. Ние играем 3 от 5, както е на волейбола. Има случаи, в които сме играли по 5-6 часа.
Нямам никакви трикове, които ми помагат да печеля. Ако се използват такива, тогава влизаме в една друга сфера – на надлъгването, което не носи удоволствие. Естествено, че се чувствам зле, когато губя, но ние винаги си намираме начини да се оправдаем, че падаме, и да се похвалим с победа.

Играя и доста други игри, но пък изобщо не разбирам таблата. Там има и майсторлък, макар че повече е шанс на зара. Има много запалени табладжии, чийто смисъл на съществуването е играта, в нашия случай определено не е така.

Георги Бенев, компютърен специалист 

Magic The Gathering

Magic е колекционерска игра на карти както за деца, така и за възрастни с интереси в стратегическия аспект. На човек, когото го вълнува фентъзи елементът, ще кажа: "Ти си магьосник, който в битка призовава същества и взима ресурси от далечни земи." Ако е по-сериозен човек, ще му кажа, че е игра, в която сам си съставяш тестето от голям брой карти. А ако е някой, състезателно настроен, ще му кажа, че в световен мащаб годишно само на най-високите нива се раздават над милион долара в наградни фондове. Миналата седмица за Pro Tour изпратиха 400-500 души до Хаваите, защото от компанията Wizards of the Coast покриват самолетните разходи. Друг случай: след уикенд игра победителят си тръгна с 40 хил. долара. Има хора, които се издържат с Magic – не са много, но са най-добрите.

Най-скъпата карта се казва "Черен лотос" и струва четирицифрено число в долари. Аз имам няколко карти, които са по 100-200 долара всяка.

Най-лесният начин да се научиш е някой да ти покаже, защото правилата са една доста дебела книжка. За 15 минути човек може лесно да се научи на основните правила.

Magic е игра на разменни начала. Основният начин да се сдобиеш с картите, които искаш, е да ги размениш за свои карти. Имало е случаи, в които някой е започвал с една карта, която е много нужна някому, и чрез множество размени е успявал да си направи цяло тесте. Но дори инвестиция от 20 лв. е достатъчна за някакво първоначално ниво. В началото си мислех, че няма да отделям много средства за играта, но десет години по-късно в тази кутия например има няколко хиляди долара (сочи 35-сантиметровата кутия с карти).

Най-често играя синьо, защото този цвят най-много подхожда на начина ми на мислене. Всеки цвят има собствена философия и стратегия и синьото е цветът на мисълта, на анализа, на логичните и чисти действия, които не са провокирани от емоцията. В играта това са карти, които манипулират библиотеката и пречат на противника да изиграе дадена магия – counter spells.

Освен красивата картинка и функцията, върху картата понякога има и някакъв цитат или афоризъм. Този текст свързва механиката на картата със света, в който се развива действието. Един от любимите ми флейвър текстове гласи: "Ако исках мнението ти, щях да ти кажа какво е то."

Колегите ми не само знаят с какво се занимавам, но във фирмата има още няколко души, които играят. Изпълнителният ни директор е човек, който играе Magic от момента, в който играта се е появила в България.

За мен Magic е хоби. Правя го, защото ми е интересно и приятно. А то е тежка работа! Като ходя в чужбина, се случва да имам 15-16-часов работен ден – от 7.30 сутринта до края на турнира.

Играта е базирана на фентъзи свят, но развива реални умения – човешки, социални, по-добра комуникация с близките, водене на преговори, развива математическото мислене. Бих оприличил Magic на бридж по-скоро, отколкото на покер. Донякъде ме научи да блъфирам. Друго умение е как да си управляваш ресурсите ефективно.

Имам прекрасна жена, която е съгласна да играя, когато поискам. Например следващата седмица има Grand Prix в Мадрид, където ще ходим заедно. Имаме три дена да разгледаме града, а през уикенда ще съдийствам. Така че смятам, че ми се отразява чудесно на семейния живот.

В световен мащаб за Magic не се говори. Политиката на компанията не е да рекламира играта широко по телевизии и списания. Много повече се разчита на предаване на информацията от човек на човек.

За мен играта по принцип е нещо, което ти носи забавление, не мога да я разделям на класи, всеки може да се забавлява.

Бърз преглед на игрите, сравнително популярни в България през последните 30-ина години (без да броим чисто детските игри и спортовете): асоциации (във влака или в колата на дълъг път); шише (на пубертетски купони); филми (в по-артистичните компании); морски шах, класически шах, табла, бикове и крави. Напоследък евентуално листчета с личности на челото. Малко скрабъл (игра на думи). И белот - много белот, на плажа. С това долу-горе приключваме. Българите никога не сме били много по игрите. Ако някой ден някой се захване да анализира причините за това, със сигурност ще стигне до интересни открития, свързани с манталитета и народопсихологията ни. Преобладаващото ни мнение като че ли е, че те са забавление за деца, програмисти с оскъден социален живот и инфантилни американци, които не могат да пият много. Освен това - няма да си го признаем - но честичко ни е срам или страх да не се изложим.

Всъщност всичко опира до това колко малко знаем за игрите и начина им на употреба. Има нации, в които те са традиция, култура и част от ежедневието. Има и индустрия, която се е развила до ниво, на което да посрещне и задоволи интересите на всеки. Светът на настолните игри вече предлага както безкраен избор от най-различни стратегии за тактиците със състезателен хъс, така и кооперативни игри, в които играчите се изправят заедно срещу играта и трябва да я победят. В Pandemic например Земята е обхваната от няколко смъртоносни епидемии, от тесте карти постоянно излизат нови вируси, а играчите влизат в роли (да речем, биохимик, физик и логистик) и трябва да спасят света. Има още логически игри, криминални мистерии, игри с карти, игри с наддаване, семейни игри и парти игри, подходящи за големи компании. Те може да са базирани на чисто физически реакции или на въпроси от обща култура, да включват актьорски елемент или рисуване. Има и игри, базирани на успешни заглавия от други развлекателни индустрии - като "Игра на тронове" и Lord of the Rings. Има дори военни игри, където шаренията е силно ограничена и сюжетът е базиран на реални исторически събития (например Age of Napoleon, където единият играч е Франция и нейните съюзници, а другият - коалиция, водена от Англия), както и сложни търговски игри (където, да речем, управляваш своя собствена винарна). С други думи, има игра за всеки и най-вече има шанс да се забъркате в преживяване, доста по-социално от Facebook и със сигурност по-стимулиращо от телевизията. Струва си да му дадете шанс като вариант за свободното време.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

9 коментара
  • 1
    desodanov avatar :-|
    desodanov

    На текста за Стефан Тафров, моля оправете името на писателя Михаил ВешиМ, а не Вешин

  • 2
    dreamboxer avatar :-|
    hypercube

    Освен Лозанов и Диков другите са ми тотално непознати и неизвестни. Със същата успеваемост мога да направя статия разпитвайки кварталните собственици на магазини.

  • 3
    go avatar :-|
    go

    Dixit ме заинтригува. Отивам да чета.

  • 4
    poppoff avatar :-|
    Симеон

    Чудесна статия! Повече такива трябва да има!

  • 5
    kaun_meloner avatar :-|
    kaun_meloner

    Видът табла се казва "гюлбара", а не "дилбара". И не са три разновидностите на таблата, ами (поне) 4 - има една "челеби", която е като обикновената, само че чифтовете се играят като при дилбарата.

  • 6
    lizzard avatar :-|
    лизард

    Що се отнася до таблата - ето още един вид - затворническа: подредбата е като обикновена, но заровете не се хвърлят - сам си ги определяш, като е задължително единият да е 1. Имаш право и на два чифта за цялата игра - по твой избор - тук единицата не е задължителна.

  • ivanzdimitrov

    До коментар [#2] от "dreamboxer":

    Питам се защо има такива малоумници като теб ?!?!?!

  • 8
    californianwolf avatar :-|
    Californian Wolf

    Що се отнася до таблата,според българските източници игрите са 5 : табла, гюлбара / дюлбара /, тапа, челеби и османие. А що се отнася до това какво се играе по света въобще, са известни около 50 разновидности на таблата.

  • 9
    venrus_2008 avatar :-P
    Bicho Raro

    Интересен материал. Особено ми хареса това "Преобладаващото ни мнение като че ли е, че те са забавление за деца, програмисти с оскъден социален живот и инфантилни американци, които не могат да пият много." - авторът много точно е определил народопсихологията на българския мачо.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK