Звучи иронично, но пътешествието ни към Лондон започна с качването ни във влака за Москва. Е, не стигнахме до руската столица, ами слязохме рано-рано в Букурещ. След уютна и ентусиазирана вечер в спалния вагон градът ни посрещна с поредица контрастни пейзажи от прекрасен огнен изгрев до преминаването през средата на ужасяващо бунище. Гарата кипеше от живот в 6 часа. За сметка на това в центъра на града не намерихме нито едно отворено кафене. В 9 сутринта някои хора все още се прибираха след нощен живот. Работеха само арабските закусвални.

Безцелното ни лутане скоро се превърна в мисия за откриване на чашка кафе, която завърши успешно след около два часа. Хванали пластмасовите чашки с подозрително рядка течност, седнахме на пейка в парка, за да решим какво да правим. И неволно се оказа, че сме попаднали на точното място в точния момент. Към нас се приближи усмихнат младеж в оранжева тениска и ни попита дали не сме част от групата за обиколката на града. Оказа се, че организацията Free City Tour (guided-bucharest.com) предлага всеки ден двучасова безплатна обиколка на забележителностите в Букурещ. Тя започва в парк Piaca Unidii, близо до часовника към 11 ч., където бяхме ние. Нямаше начин да не се оставим на случайността и поехме с групата.

Букурещ е град на контрастите между стремежа към копиране на европейска архитектура в грандомански размери и също толкова големите соцтенденции в строителството. Пространствените решения изумяват с разнородни комбинации, като например вграждане на прекрасни църкви в позападнали панелни конструкции. Въпреки опитите на градоначалниците да ремонтират и освежат центъра, градът все още навява усещане за нещо недоправено и недомислено. Изчезнала е малка част от окабеляването, което десетилетия е основен акцент в облика на града. Гидът ни направи приятно впечатление с обективния си поглед към историята и градските реалности. След обиколката той ни остави в приятна и съвсем приемлива кръчма с вкусна храна и бира на открито. Завършихме престоя си с доволно шляене из близкия парк, който грееше пролетно зелен. Хареса ни, но в момента, в който излязохме от центъра, попаднахме в квартали, които ни подсетиха, че все още сме в балканската реалност.

Фотограф: Дони Калчева, Сава Чанков

Умората от разходката през деня ни повали рано в спалното купе за Будапеща, докато преминавахме през заснежените Карпати. На сутринта се чудехме дали все още не сънуваме, защото пред нас се ширеха унгарските полета, в които се гонеха необезпокоявани диви зайци и стада от сърнички. В Будапеща имахме само час до следващия влак, който използвахме за разходка в околността, за да намерим безжичен интернет и да ударим една доза имейли, докато пием чай и се припичаме на сутрешното слънце. Скоро след това прекосихме унгарската пуста неусетно със средна скорост около 200 км/ч. През четирите часа престой във Виена решихме да посетим къщата на Хундертвасер и неговия Кунстхаус. Определено си заслужава, особено за почитателите на зеленото строителство и нестандартните градски решения. За разлика от Букурещ тук нестандартното бе намерило пълната си симбиоза с типиката на големия град. В Кунстхаус не издържахме на изкушението и си позволихме да изпием по една студена бира в ресторанта към сградата. На връщане към гарата успяхме да минем покрай катедралата "Св. Стефан" и за момент се сляхме с тълпата от ентусиазирани туристи и местни, прибиращи се от работа по главната "Ротертум щрасe".

Влакът за Мюнхен потегли

с четвърт час закъснение, колкото беше времето за връзка, но успя да навакса няколко минутки, докато ние в транс гледахме на големите дисплеи в колко точно ще пристигне. Нощният влак за Амстердам, на който се прехвърлихме, беше досущ като нощния за Бургас през '95-а, пълен с фенове на чичо Митко, отиващи да разпускат през уикенда.

Фотограф: Дони Калчева, Сава Чанков

Сутринта се събудихме в Кьолн, където от изхода на гарата ни посрещна най-високата католическа катедрала в Европа. Да видиш туристическа забележителност в най-ранните часове на деня, когато наоколо е безлюдно, свежо хладно и красиво е безценно най-вече заради момента на интимност с нещо толкова величествено. Катедралата е прекрасна и отвътре, особено когато утринните лъчи на слънцето огряваха статуите и стъклописите. Успокоени, че пътуването върви по план и сме прескочили териториите от Европа, в които влаковете закъсняват, поехме към Брюксел. Всеобщото твърдение, че германските влакове не закъсняват, се оказа пълна химера и в историята на пътуването останаха единствените със сериозно закъснение. Така и не оценихме ползата от джогинг с раница на гърба. Влакът закъсня с 15 мин., а за да хванем следващия влак в оставащите три минути, се наложи екипът да спринтира сериозно.

В един момент загубихме представа колко дни пътуваме. Сменянето на държави, градове, влакове, пейзажи някак разтегли времето, направи го повече. При подобно пътуване имаш време да почетеш книга на спокойствие, да довършиш дълго отлагана работа на лаптопа, да пофилософстваш със събеседниците си за живота, Вселената и всичко останало, да се научиш да свиваш оригами, да пишеш поезия или да адаптираш балетния екзерсис според ширината на коридора на вагона... има време за всичко, докато пътуваш във времето.

Дойде и денят, в който трябваше да прекосим Ла Манша. Въпросът беше "Отгоре или отдолу?". Отдолу беше скъпо. Отгоре - също, но наполовина. Фериботът от Кале до Доувър е 45 евро на пешеходец, толкова струва и превозът на автомобил без значение колко души има в него. Ограниченият бюджет ни подтикна да се пробваме на стоп. За наш късмет ни взе първият човек, когото питахме, лъчезарен мароканец. Корабът беше пълен с весели англичани, които на слизане изкупиха целия безмитен магазин.

В последния ни влак до Плимът единствената забележителност се оказа естественото некултурно държание на група мъже англичани, които в представите ни се наливаха с бира, пърдейки и крещейки не само във влака, а и в живота извън него. От гарата ни взе такси и ни закара до крайната ни цел по виещ се път, заобиколен с жив плет.

Фотограф: Дони Калчева, Сава Чанков

След подобно разнолико пътуване крайната дестинация осмисли целия път. На следващата сутрин осъзнахме, че сме попаднали в някакъв вариант на английски рай. Стаите в двувековната къща за гости, където ни настаниха домакините ни, приличаха на излезли от приказките с огромните си пухени легла и типичното английско обзавеждане, което се характеризира с пристрастеност към детайлите и декорациите. Въпреки силния намек за кичозност в случая не само не дразнеха, а и придаваха усещане за национална принадлежност и уют. Първите впечатления от света навън ни накараха да се усмихнем неразбиращо дали сме попаднали на правилното място и как може да е толкова готино. Очакваха ни кафе и закуска, последвани от разходка до близкото селце на брега на морето. Там вече ни стана прекалено добре. И не усещахме, че сме в Англия. Слънцето грееше и продължи да грее в следващите пет дни, нещо изключително за Острова, което допълни чудесно престоя ни. Районът на Кингсанд и Косанд е невероятно красив. Разположен е на полуостров Рейм и само част от него гледа в посока на Плимът. Опасан е от скалисти драматични брегове, които напомнят повече на Гърция или Южното Черноморие отпреди бетонната ера, отколкото на Албиона. Времето позволяваше да се попечем на плаж, да посетим местните църквички с прекрасните им гробища, които по никакъв начин не навяват тъга, а само уют и пълно сливане с пейзажа и цикъла на живота.

В миналото двете селца са били пункт за товарене и разтоварване на контрабанда точно под носа на флотилиите, базирани в Плимът и в същото време отделени от тях с достатъчно вода и земя, за да не им създават проблеми. С времето контрабандата била заместена от миролюбиви занаяти и риболов. Днес те на свой ред отстъпват пред туристическия поток. Повечето къщи в района в близост до водата са изкупени от богаташи от големите градове, които ги дават под наем за летния сезон. В залива е пълно с лодки от всякакъв калибър, от гребни самоделки до свърхлуксозните возила на Елтън Джон и други знаменитости, от миролюбиви ветроходни яхти до големи военни кораби и подводници, които използват отсрещния бряг за провеждане на учения и тренировки в близката база. В селата дават каяци и гребни лодки под наем, а през лятото Корнуол се превръща в Мека на сърфа.

Местните са много задружни и си помагат за нещата, които са важни за цялото село, без значение дали това ще е събиране на средства за църквата или за нов спасителен катер. Нашата готвачка Шаран (да не се бърка с Шарън) ни оставя с представата, че английската кухня е невероятно вкусна. Приготвя ни местните миньорски пайове (cornish pasty, нещо като калцоне), а ние си мислим дали наистина на тези миньори им е било толкова зле с такава храна. Правилният начин за консумация на сладкарския шедьовър скоун (scone, нещо като курабийки) се оказа неинтуитивен: първо мажеш конфитюра, а после - битата сметана. Обратното е начинът, по който го ядат в други не толкова развити части на Англия.

Нощният ни живот е в две крайности - от посещения в клуба в хипарската част на полуострова, където стара казарма се е превърнала в колоритно място за срещи и концерти, до дегустация на местните бири в старите типични английски кръчми. Определено предпочетохме второто. В хипарския клуб попадаме на гневен младеж, който се раздава на сцената, опитвайки се със страшни напъни да имитира Уили Нелсън, а ние се молим да спре да се опитва. Успява да ни развали цялото усещане и се изнизваме, за да повървим по хълма и да погледаме светлините на нощен Плимут. Слава богу, през нощта не се вижда колко индустриализиран и сив е градът, а само кара водата, която го заобикаля, да грее. Следващата вечер е съвсем различна. Попадаме в местното кръчме, където всеки четвъртък хористите от църквата пеят весели пиянски и моряшки песни. Оказва се, че са само възрастни мъже и ни скриват шапката. Пеят от сърце, добре, от душа песни, които разказват за морето и хората, прости, закачливи или сурови... като самия живот.

Последните два дни се запознаваме и с Малкълм, който е единственият човек в района, препитаващ се единствено с традиционен риболов. Малкълм позволява на различни доброволци от Европейската доброволческа служба да му помагат. Такива не липсват. Всяка сутрин, когато времето го позволява, той излиза с лодката си, за да заложи мрежите и капаните за раци и омари. Юлето прекарва с него почти цял ден и се връща окрилена и малко тъжна, защото уловът не е бил добър, а рибарят й е разказал как с годините и разрастването на промишления риболов уловът на старите рибари намалява с плашещи темпове. Когато той хване малка риба или непораснал рак или омар, ги връща в морето "Докато им дойде времето", а големите тралове изтрепват всяка живинка, попаднала в мрежите им.

И понеже говорим за Англия

, трябва да споменем времето още веднъж. Влизаме в местното сувенирно магазинче в деня на заминаването с моряшки песни в главите си от предната вечер. Там, гледайки картичките от района, осъзнаваме какви късметлии сме били и колко суров е всъщност животът тук. Ретро пейзажите показват огромни вълни, които заливат през покривите първите къщи на селцата, и няма намек за слънце или поне приемливо време, просто ние сме имали късмет. И сме много, много благодарни.

Преди да потеглим обратно към континента, решаваме да си дадем кратка почивка един от друг - Сава отиде до Стоунхендж, а Юлето и Дони посветиха деня на великия Лондон. Вероятно са писани тонове статии за лондонското метро и прословутата фраза Mind the Gap. Има защо, това е фразата, която ще кънти в главите ни доста след като сме напуснали града. Оказва се, че това, с което трябва да се внимава, всъщност е въздухът и неговата липса под земята... Някъде по класическия маршрут между катедралата на св. Петър и Биг Бен мирисът на топъл шоколад ни привлича встрани до един от мостовете над Темза, където откриваме Фестивал на шоколада. Типично по български се оглеждаме за безплатно парче шоколад, но, уви, не сме на правилното място. Отрупаните щандове с килограми ендорфини се надпреварват по красота, изисканост на форми и уникалност на ръчното производство.

След купчините шоколад няма как да не ни направи силно впечатление колко много спортуват лондочаните. Сутрин, обед, вечер, непрекъснато може да видиш някой да тича в парка или по пътеката около реката. Жоро, който любезно ни подслонява, ни обяснява как хората си носят екипа за джогинг на работа и по време на обедната почивка отделят време и за здравословно тичане. Сещаме се за фразата на Ницше: "Човек не се стреми към щастие, това прави само англичанинът", и с известна гордост за спортните ни постижения в Брюксел.

За да стигнеш с публичен транспорт до Стоунхендж, трябва да отидеш до Солзбъри, приятен средновековен градец с дървени къщи на по 400 години, строени без пирони, и чудна катедрала. На гарата няма гардероб, но може да си оставиш багажа в "Черната котка" 200 метра по-надолу срещу два паунда. Самият Стоунхендж впечатлява със спокойствие и тишина въпреки непрестанния поток от посетители и близката магистрала.

След разглеждането на обичайните не-за-пропускане-забележителности екипът ни се събира отново на Биг Бен. С бира в ръка, завита в шал (глобите за пиене на публично място са дебели), се настаняваме в тукашната Борисова (Сейнт Джеймс), където гъмжи от безстрашни катерички и пернати водоплаващи, всичките на диета за напълняване от остатъци от кулинарните достижения на веригите за бързо хранене в района.

Лондон е красив град с огромен поток от хора, всички те някак усмихнати и леки. Срещат се всякакви националности и раси, които ни създават усещането, че съществуват в мир и разбирателство. Дори постоянната протестна група за ненамеса в конфликта в Иран и Сирия пред парламента в този ден не е особено активна. Успяваме да видим и крайните квартали на Лондон, които са доста спокойни и напомнят на селца.

Връщането ни започва с малка драма, когато рано сутринта на гарата откриваме, че влакът, с който правим връзката с ферибота, е отменен. Моралът на групата се срива за момент, когато лелката на гишето за информация ни казва, че ако нещо може да се прецака, се прецаква в събота сутрин, но все пак успява да ни намери връзка с прекачване и поемаме към ферибота и Франция. Връщането ни е стегнато и без никакво време за разходки, защото трябва да се приберем преди евтиният ни билет да изтече. Маршрутът Лондон - Доувър - Кале - Париж - Цюрих - Белград е два дни безкрайно движение на влака с кратки минути за прекачване. В Белград поемаме глътка почти роден въздух, разхождаме се до катедралата "Свети Сава" и успяваме да се загубим в района около гарата. Изяждаме по супа в закусвалнята до перона и пред влака доста бързо се сещаме, че не сме точно в Европата.

Шафнерът на спалния вагон е доволно подпийнал и взима произволни надбавки за ползването му - за нас по 6 евро (иска ги в динари), за френските туристи - по 10 (в каквато валута имат). Купето ни е без осветление, тоалетната - изпитание за силата на стомаха, а скоростта се състезава с тази на сънен пешеходец. В полунощ билетът ни изтича, но точно в този влак дори кондукторът само го отбелязва небрежно и не отвръща на леко гузните ни усмивки. Гара София ни посреща в мразовитото утро на 2 април с падналия си покрив и миризма, взета назаем от влаковата тоалетна. Отново сме си у дома.

Крайната ни оценка на преживяването е, че не си заслужава да се прави на тъгъдък. Много по-облагородяващо е да си оставяте по половин-един ден за разглеждане на избрани градове, а не да ви грози риск от отменен влак или фатално закъснение. Изисква се сериозна доза приспособимост към различни места за спане. При кратките връзки няма достатъчно време да си купиш храна и вода. Ние зареждахме три пъти от супермаркети в градовете с по-дълъг престой, защото не във всеки влак има вагон-ресторанти или ако ги има, не предлагат нещо повече от снаксове и сандвичи на солена цена. При по-дългите престои може да си оставите багажа на гардероб (между 1 и 10 евро за 24 ч. в зависимост от държавата). Немските, австрийските и някои от френските влакове имат контакти, които ни позволиха да отметем страшно много задачи - Юлето и Дони завършиха един огромен превод, а Сава проектира и сметна материалите за изграждането на десет учебни зеленчукови градинки. Общата цена с всички добавки за спални и скоростни влакове е доста висока. И все пак опитът си струваше... Заради самото пътуване и разбирането, че щастието е път, който всеки трябва да извърви. Направихме го заедно, за да разберем дали гледаме в една посока. За всеки от нас цялостното усещане беше доста различно. Убедихме се за пореден път, че човекът е човек, когато е на път, и че ако искаме да опознаем някого добре, трябва да тръгнем с него на дълъг път.

Екипът на статията изказва специалните си благодарности за оказаното съдействие на служителките на международно пътническо бюро "Рила" в Центъра за комплексно транспортно обслужване на населението (ЦКТОН) при Националния дворец на културата, на laptop.bg за предоставените таблет и безжична клавиатура, на Шаран за прекрасната храна, на Малкълм за омарите и спасената акула, на Жоро-Зелката за гостоприемството и чувството за хумор и на Диляна за прекрасното килимче.

Фотограф: Дони Калчева, Сава Чанков

Фотограф: Дони Калчева, Сава Чанков

Фотограф: Дони Калчева, Сава Чанков

Фотограф: Дони Калчева, Сава Чанков