Сладки спомени
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Сладки спомени

Сладки спомени

Посещението на завода, в който се правят легендарните лукчета, е като разходка в детството

17386 прочитания

© архив


Дегустационната зала в горнооряховския завод за захарни изделия определено е едно от най-приятните места в България за пиене на кафе. На дълга маса са поставени всички продукти, произвеждани тук (при отваряне на вратата дори се чуват машините в най-близкия цех), има и достатъчно минерална вода за рестартиране на рецепторите. Всяка сутрин тук се събират технолозите и началниците на цехове, за да опитат продукцията от предния ден. Ако нямат забележки, стоката може спокойно да влезе в склада.

Автор: архив

На тези сладки срещи присъства и производственият директор Ивелина Трайкова. Тя е в компанията от 1999 г. и е минала по цялата йерархия, започвайки от производството, където е "редила лимонова резанка". Разказва ми въодушевено за изцяло ръчното производство на този славен продукт – от сваряването на сиропа, през проверката му чрез рефрактометър, та до електронната везна, през която минава всяка кутийка. При вида на отрупаната маса питам наивно: "Но ти не можеш сутрин да опиташ всичко, нали? Сигурно си разделяте продуктите." Смеейки се, Ивелина ме опровергава: "А, може, може. Просто дегустираме в малки дози." Тя ми показва и стаята, в която се съхраняват контролни проби от всяка партида, разказва и за халвата, която "изисква голяма доза майсторлък при ръчното омесване, за да се постигне нишковидната структура, тоест да бъде на конци".

Докато Ивелина ме черпи с някои от юбилейните продукти по случай 100 години "Захарни заводи" – вафли "Чайка" с какао и тункван (тоест покрит с какаова глазура) локум с орехи, в стаята влиза жена, която работи тук от... 1 септември 1976 г. Тогава Христинка Добрева тъкмо е завършила ВИХВП в Пловдив и започва трудовия си път в Института по захародобив и биопроизводства. Със своите анализи на технологичното качество на цвеклото, например каква е дигестията, т.е. захарността му, и какъв рандеман се очаква, институтът е обслужвал 7-те захарни завода в България. Той е имал филиали в Катуница и Русе, богата библиотека и дори преводаческо бюро. В най-силните му години тук са работили над 100 души, а Христинка защитава докторска дисертация относно очистването с вар и въглероден двуокис на суровия сок, получаващ се при екстракция на цвеклови резанки.

Автор: архив

След промените институтът започва да се топи като захарна статуя под дъжда и през 1999 г. Христинка е сред последните десетина души, посрещнали вестта от Министерството на икономиката за окончателното му закриване. За щастие само след месец тя успява да си намери работа в съседната сграда и сега е технолог в завода за захарни изделия, като през последните няколко години работи по възстановяването на един друг легендарен горнооряховски продукт – "Карамел Му". Христинка разказва ентусиазирано за въведеното тук преди няколко десетилетия за първи път в България варене на локум под налягане и съм сигурен, че може да сподели още много истории, но не искам да губя времето на моя гид, с когото ни предстои дълга обиколка на целите "Захарни заводи".

Красимир Добрев е главен търговски директор на компанията и член на УС. Интелигентен мъж, внушаващ доверие и запознат в детайли с историята на заводите, които са разположени на толкова голяма площ, че ги обикаляме с неговата кола. По-късно си дадох сметка, че всъщност направихме 100-годишно пътешествие в промишлената, а оттам и във всяка друга история на България. Воаяж във времето, изпълнен със земетресения и стачки, строителство и разруха, национализация и приватизация, ентусиазъм и разочарование. Така в хладния есенен следобед се докосвах постоянно до три различни исторически пласта.

Най-старият и най-романтичен пласт, покрит с благородна патина, може условно да бъде наречен чешкият. Всичко започва през 1912 г. с инициативността на инженер Рудолф Пицка, който по примера на работливите фабриканти от тази епоха построява собствената си къща (1915 г.) в самия двор на завода. Красивата сграда е запазена и напомня за старите вили в Боровец, а паркът край нея е като по-закътаните и безлюдни части на Борисовата градина, но без досадното бучене на "Цариградско шосе". За удобствата на къщата и аристократичната изолация, която тя предлага, говори и фактът, че до построяването на резиденцията в Арбанаси тук са отсядали Тодор Живков и Чаушеску.

Автор: архив

"Тук правим новогодишни партита за мениджмънта, зареждаме се с енергия от миналото" – разказва Красимир, след което отиваме да видим шадравана с водни лилии и освежената наскоро представителна сграда на кинотеатъра. В първите години на завода тук са живели около 200 чехи, които са поддържали общността си чрез вечеринки и представления на родния си език, а през 1922 г. отваря врати и първото чешко училище в България. По времето на Рудолф Пицка в рамките на завода е имало и лозя. Явно на достатъчно голяма площ, защото един от директорите от соцепохата се е похвалил, че чак в началото на 70-те години са изпили последната бутилка "чешко" вино. Всъщност чешката нишка в "Захарни заводи" - Горна Оряховица, остава жива в буквалния смисъл на израза до началото на нашия век, когато се пенсионира и последният работник с чешка фамилия – внук на един от първостроителите.

Другият исторически слой в "Захарни заводи",

разбира се, е социалистическият. Време на бурно строителство, когато се е наблягало на количеството, а не на качеството и естетиката. Красимир разказва: "Ние издигаме в култ Пицка, но трябва да отдадем заслуженото и на Никола Йорданов, директор през 60-те години, когато са построени ТЕЦ-ът, печатницата и ремонтният завод." Печатницата наистина е с голям капацитет и в момента е една от малкото в България, която разполага не само с офсетов и флексопечат, но и с дълбок печат (ротогравюра). Тук се правят опаковките и на много продукти, произвеждани в други заводи.

Автор: архив

Разглеждаме и завода за производство на захар – именно от него започва всичко през 1912 г. По онова време захарното цвекло е било почти непознато в България и на чехите им се е наложило да проведат разяснителна кампания сред земеделците, за да си осигурят суровината. През 60-те години на миналия век обаче е трябвало да поддържаме братска Куба, като изкупуваме нейната сурова тръстикова захар, и захарното цвекло постепенно изпада в забвение. От началото на 90-те години до 2006 г. това е последната фабрика в страната, която все още преработва захарно цвекло. След влизането ни в ЕС България получава твърде малка квота за това производство, затова и тук вече се рафинира единствено сурова тръстикова захар, идваща най-често от Бразилия, Куба, Ямайка и Мадагаскар.

Докато снимам локомотива, спрял до завода за захар, към нас се приближава общителен човек, който отдалеч пита с широка усмивка: "За къде снимате локомотива ми? Да знам после къде да си го видя." Това е машинистът Йордан Йорданов, който е обиколил цяла България, докато е бил в "Пътнишко движение" на гара Горна Оряховица. От 7 години е в "Захарни заводи" и обяснява задачите си така: "Заводска маневра правим, подаваме вагони за разтоварване, този например има фураж от Австрия. Носим също въглища, скрап, меласа и тръстикова захар, като започне кампанията. Локомотивът е правен в гедерето през 1976-а – дизел, 700 к.с. с хидропредавка." Тук правя голям гаф, като питам Йордан дали слиза от машината, за да мести стрелките в тази все пак доста спокойна откъм трафик заводска среда. "А, как, бе. Има си стрелочник, има си и диспечер, който обяснява как да се направи маневрата" – разказва той и все така усмихнат се качва в локомотива.

С колата на Красимир обхождаме целия комплекс. Минаваме покрай напълно модернизирания завод за спирт, ТЕЦ-а, футболния стадион и оранжерията, където през зимата се съхраняват палмите, украсяващи входа на "Захарни заводи". Хвърляме по едно око и на жилищните блокове, построени за работниците до самата ограда, както и на отдавна затворената детска градина, в която е имало басейн. Завършваме обиколката в сградата на фирменото управление, където най-ясно си личи третият исторически етап в развитието на "Захарни заводи" – модерен офис, в който работят млади хора. Сред тях е и Петя, която е в маркетинг отдела само от 1 година, но пък е израснала тук. Родителите й работят в "Захарни заводи" и се настаняват в едно от блокчетата до оградата малко след нейното раждане през 1985 г. Цялото детство на Петя минава в спокойната паркова обстановка наоколо. Тя има много спомени, свързани с пълната с цветя оранжерия, с водните лилии, с библиотеката в кинотеатъра и със следобедното очакване родителите да й донесат вафли "Тропик" с кокос. "Бяхме малко, затворено общество и никой не си заключваше апартамента" – споделя Петя, която днес живее в Търново и пътува с маршрутката на завода. Щастлива е, че на голямото честване на 100-годишнината, провело се на 18 август на стадиона, се е видяла с бившата библиотекарка и с много други познати.

Автор: архив

Кабинетът на Красимир също е пълен с история. На бюрото му стои масивна настолна лампа, която отдавна е събрала точки за пенсия, а в един от шкафовете има напълно автентични пакети захар от 1984, 1990 и 2000 г. В няколко папки са събрани стари опаковки, календари и заводски вестници, излизали през годините. Снимам по-интересните от тях, включително и опаковките на карамелени бонбони, върху които са изписани мъдри мисли. Посланията от времето на стария правопис са: "Когато сърдцето на една жена се счупи, тя продължава да люби съ двете половини" и "И любовьта, и зъбоболътъ не даватъ на човекъ да спи нощемъ".

На изпроводяк Красимир ми показва и най-яркия символ на триединството във вековната история на "Захарни заводи" – оградата. Близо до портала умишлено са запазени части от оригиналната "чешка" ограда, както и от "социалистическата". Ако имате път покрай "Захарни заводи", можете да спрете до входа и да видите трите вида огради. Както казва Красимир, "планираме да сме тук поне още 100 години".

Фотограф: Васил Богданов
Фотограф: Васил Богданов
Фотограф: Васил Богданов

Дегустационната зала в горнооряховския завод за захарни изделия определено е едно от най-приятните места в България за пиене на кафе. На дълга маса са поставени всички продукти, произвеждани тук (при отваряне на вратата дори се чуват машините в най-близкия цех), има и достатъчно минерална вода за рестартиране на рецепторите. Всяка сутрин тук се събират технолозите и началниците на цехове, за да опитат продукцията от предния ден. Ако нямат забележки, стоката може спокойно да влезе в склада.

Автор: архив

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

12 коментара
  • 1
    vasil_bogdanov avatar :-|
  • 2
    _plamen_ avatar :-|
    _plamen_

    До коментар [#1] от "Васил Богданов":

    Супер снимки - документи на една блестяща типография: да обърна внимание на "м" и "т" от кутийката за халва, еджиптиена н календара от 74, както и на кирилица ар нуво на последната снимка.

  • 3
    trivial avatar :-|
    trivial

    Чудесна статия, показваща интересен подход не само към завода, но и към историята. Авторът успява, според мен, да привлече вниманието към миналото много по-успешно от шумните патриотарски чествания, организирани от корумпирани политици и псевдо звезди, които видяхме наскоро.

    Привлякохте вниманието ми с трите вида ограда, но не видях снимка в горния сайт. Може ли да добавите, а също и на легендарните лукчета - мисля, че заслужават една.

  • 4
    vasil_bogdanov avatar :-|
    Васил Богданов

    До коментар [#3] от "trivial":

    Новите лукчета вече са зелени и снимки 1 и 2 в началото на статията са именно от поточната линия.
    Трите вида ограда не могат да бъдат обхванати в един кадър, а и не представляват чак толкова интересна гледка. Най-хубавото нещо е къщата на Пицка плюс кинотеатъра. Видяли сте техни снимки в блога.
    Поздрави!

  • 5
    cinik avatar :-|
    cinik

    Опитах вече локума с шоколадова глазура и орехче вътре. Много добре се е получил и вече ми стана добавка към сутрешните 3-4 кафета, които пия. Навремето ми носеха "локум со чоколата" от Македония, но сега нещо не го смятат за такава гордост. Нищо, нашият е още по-добър и освен това са се сетили да сложат орех вътре. Разликата между всичките вносни бонбониери, топчетата Моцарт, кексове и т.н. с нашите шоколадови продукти основно е тази, че в първите има малко орех и малко алкохол. Нашите производители си икономисват 10 грама орехи и 10 капки алкохол, за да продават после на 1/3 цена и да са 100-тната еднаква стока на рафта, наравно с другите нискобюджетни.

  • 6
    dimitrovv avatar :-|
    Димитър Димитров

    Забелязвате ли колко по-качествен е печата преди соц производството?

  • 7
    vessela_vvv avatar :-P
    white

    Васко и сладката фабрика ;)

  • 8
    zuramode avatar :-P
    zuramode

    Доядоха ми се лимонови резенки... уф!

    http://zuramode.wordpress.com/2012/11/05/the-importance-of-good-looks/

  • 9
    dragoslava avatar :-|
    Dragoslava

    Ами то си има - и лимонови резенки, и розов локум. А лукчетата не ми харесват особено, но всеки със своя вкус.

  • 10
    don_domat avatar :-|
    don_domat

    еми тя и статията ме връща в детството ... добре познатия стил "Работническо Дело" ...


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK