Дегустационната зала в горнооряховския завод за захарни изделия определено е едно от най-приятните места в България за пиене на кафе. На дълга маса са поставени всички продукти, произвеждани тук (при отваряне на вратата дори се чуват машините в най-близкия цех), има и достатъчно минерална вода за рестартиране на рецепторите. Всяка сутрин тук се събират технолозите и началниците на цехове, за да опитат продукцията от предния ден. Ако нямат забележки, стоката може спокойно да влезе в склада.
На тези сладки срещи присъства и производственият директор Ивелина Трайкова. Тя е в компанията от 1999 г. и е минала по цялата йерархия, започвайки от производството, където е "редила лимонова резанка". Разказва ми въодушевено за изцяло ръчното производство на този славен продукт – от сваряването на сиропа, през проверката му чрез рефрактометър, та до електронната везна, през която минава всяка кутийка. При вида на отрупаната маса питам наивно: "Но ти не можеш сутрин да опиташ всичко, нали? Сигурно си разделяте продуктите." Смеейки се, Ивелина ме опровергава: "А, може, може. Просто дегустираме в малки дози." Тя ми показва и стаята, в която се съхраняват контролни проби от всяка партида, разказва и за халвата, която "изисква голяма доза майсторлък при ръчното омесване, за да се постигне нишковидната структура, тоест да бъде на конци".
Докато Ивелина ме черпи с някои от юбилейните продукти по случай 100 години "Захарни заводи" – вафли "Чайка" с какао и тункван (тоест покрит с какаова глазура) локум с орехи, в стаята влиза жена, която работи тук от... 1 септември 1976 г. Тогава Христинка Добрева тъкмо е завършила ВИХВП в Пловдив и започва трудовия си път в Института по захародобив и биопроизводства. Със своите анализи на технологичното качество на цвеклото, например каква е дигестията, т.е. захарността му, и какъв рандеман се очаква, институтът е обслужвал 7-те захарни завода в България. Той е имал филиали в Катуница и Русе, богата библиотека и дори преводаческо бюро. В най-силните му години тук са работили над 100 души, а Христинка защитава докторска дисертация относно очистването с вар и въглероден двуокис на суровия сок, получаващ се при екстракция на цвеклови резанки.
След промените институтът започва да се топи като захарна статуя под дъжда и през 1999 г. Христинка е сред последните десетина души, посрещнали вестта от Министерството на икономиката за окончателното му закриване. За щастие само след месец тя успява да си намери работа в съседната сграда и сега е технолог в завода за захарни изделия, като през последните няколко години работи по възстановяването на един друг легендарен горнооряховски продукт – "Карамел Му". Христинка разказва ентусиазирано за въведеното тук преди няколко десетилетия за първи път в България варене на локум под налягане и съм сигурен, че може да сподели още много истории, но не искам да губя времето на моя гид, с когото ни предстои дълга обиколка на целите "Захарни заводи".
Красимир Добрев е главен търговски директор на компанията и член на УС. Интелигентен мъж, внушаващ доверие и запознат в детайли с историята на заводите, които са разположени на толкова голяма площ, че ги обикаляме с неговата кола. По-късно си дадох сметка, че всъщност направихме 100-годишно пътешествие в промишлената, а оттам и във всяка друга история на България. Воаяж във времето, изпълнен със земетресения и стачки, строителство и разруха, национализация и приватизация, ентусиазъм и разочарование. Така в хладния есенен следобед се докосвах постоянно до три различни исторически пласта.
Най-старият и най-романтичен пласт, покрит с благородна патина, може условно да бъде наречен чешкият. Всичко започва през 1912 г. с инициативността на инженер Рудолф Пицка, който по примера на работливите фабриканти от тази епоха построява собствената си къща (1915 г.) в самия двор на завода. Красивата сграда е запазена и напомня за старите вили в Боровец, а паркът край нея е като по-закътаните и безлюдни части на Борисовата градина, но без досадното бучене на "Цариградско шосе". За удобствата на къщата и аристократичната изолация, която тя предлага, говори и фактът, че до построяването на резиденцията в Арбанаси тук са отсядали Тодор Живков и Чаушеску.
"Тук правим новогодишни партита за мениджмънта, зареждаме се с енергия от миналото" – разказва Красимир, след което отиваме да видим шадравана с водни лилии и освежената наскоро представителна сграда на кинотеатъра. В първите години на завода тук са живели около 200 чехи, които са поддържали общността си чрез вечеринки и представления на родния си език, а през 1922 г. отваря врати и първото чешко училище в България. По времето на Рудолф Пицка в рамките на завода е имало и лозя. Явно на достатъчно голяма площ, защото един от директорите от соцепохата се е похвалил, че чак в началото на 70-те години са изпили последната бутилка "чешко" вино. Всъщност чешката нишка в "Захарни заводи" - Горна Оряховица, остава жива в буквалния смисъл на израза до началото на нашия век, когато се пенсионира и последният работник с чешка фамилия – внук на един от първостроителите.
Другият исторически слой в "Захарни заводи",
разбира се, е социалистическият. Време на бурно строителство, когато се е наблягало на количеството, а не на качеството и естетиката. Красимир разказва: "Ние издигаме в култ Пицка, но трябва да отдадем заслуженото и на Никола Йорданов, директор през 60-те години, когато са построени ТЕЦ-ът, печатницата и ремонтният завод." Печатницата наистина е с голям капацитет и в момента е една от малкото в България, която разполага не само с офсетов и флексопечат, но и с дълбок печат (ротогравюра). Тук се правят опаковките и на много продукти, произвеждани в други заводи.
Разглеждаме и завода за производство на захар – именно от него започва всичко през 1912 г. По онова време захарното цвекло е било почти непознато в България и на чехите им се е наложило да проведат разяснителна кампания сред земеделците, за да си осигурят суровината. През 60-те години на миналия век обаче е трябвало да поддържаме братска Куба, като изкупуваме нейната сурова тръстикова захар, и захарното цвекло постепенно изпада в забвение. От началото на 90-те години до 2006 г. това е последната фабрика в страната, която все още преработва захарно цвекло. След влизането ни в ЕС България получава твърде малка квота за това производство, затова и тук вече се рафинира единствено сурова тръстикова захар, идваща най-често от Бразилия, Куба, Ямайка и Мадагаскар.
Докато снимам локомотива, спрял до завода за захар, към нас се приближава общителен човек, който отдалеч пита с широка усмивка: "За къде снимате локомотива ми? Да знам после къде да си го видя." Това е машинистът Йордан Йорданов, който е обиколил цяла България, докато е бил в "Пътнишко движение" на гара Горна Оряховица. От 7 години е в "Захарни заводи" и обяснява задачите си така: "Заводска маневра правим, подаваме вагони за разтоварване, този например има фураж от Австрия. Носим също въглища, скрап, меласа и тръстикова захар, като започне кампанията. Локомотивът е правен в гедерето през 1976-а – дизел, 700 к.с. с хидропредавка." Тук правя голям гаф, като питам Йордан дали слиза от машината, за да мести стрелките в тази все пак доста спокойна откъм трафик заводска среда. "А, как, бе. Има си стрелочник, има си и диспечер, който обяснява как да се направи маневрата" – разказва той и все така усмихнат се качва в локомотива.
С колата на Красимир обхождаме целия комплекс. Минаваме покрай напълно модернизирания завод за спирт, ТЕЦ-а, футболния стадион и оранжерията, където през зимата се съхраняват палмите, украсяващи входа на "Захарни заводи". Хвърляме по едно око и на жилищните блокове, построени за работниците до самата ограда, както и на отдавна затворената детска градина, в която е имало басейн. Завършваме обиколката в сградата на фирменото управление, където най-ясно си личи третият исторически етап в развитието на "Захарни заводи" – модерен офис, в който работят млади хора. Сред тях е и Петя, която е в маркетинг отдела само от 1 година, но пък е израснала тук. Родителите й работят в "Захарни заводи" и се настаняват в едно от блокчетата до оградата малко след нейното раждане през 1985 г. Цялото детство на Петя минава в спокойната паркова обстановка наоколо. Тя има много спомени, свързани с пълната с цветя оранжерия, с водните лилии, с библиотеката в кинотеатъра и със следобедното очакване родителите да й донесат вафли "Тропик" с кокос. "Бяхме малко, затворено общество и никой не си заключваше апартамента" – споделя Петя, която днес живее в Търново и пътува с маршрутката на завода. Щастлива е, че на голямото честване на 100-годишнината, провело се на 18 август на стадиона, се е видяла с бившата библиотекарка и с много други познати.
Кабинетът на Красимир също е пълен с история. На бюрото му стои масивна настолна лампа, която отдавна е събрала точки за пенсия, а в един от шкафовете има напълно автентични пакети захар от 1984, 1990 и 2000 г. В няколко папки са събрани стари опаковки, календари и заводски вестници, излизали през годините. Снимам по-интересните от тях, включително и опаковките на карамелени бонбони, върху които са изписани мъдри мисли. Посланията от времето на стария правопис са: "Когато сърдцето на една жена се счупи, тя продължава да люби съ двете половини" и "И любовьта, и зъбоболътъ не даватъ на човекъ да спи нощемъ".
На изпроводяк Красимир ми показва и най-яркия символ на триединството във вековната история на "Захарни заводи" – оградата. Близо до портала умишлено са запазени части от оригиналната "чешка" ограда, както и от "социалистическата". Ако имате път покрай "Захарни заводи", можете да спрете до входа и да видите трите вида огради. Както казва Красимир, "планираме да сме тук поне още 100 години".
Дегустационната зала в горнооряховския завод за захарни изделия определено е едно от най-приятните места в България за пиене на кафе. На дълга маса са поставени всички продукти, произвеждани тук (при отваряне на вратата дори се чуват машините в най-близкия цех), има и достатъчно минерална вода за рестартиране на рецепторите. Всяка сутрин тук се събират технолозите и началниците на цехове, за да опитат продукцията от предния ден. Ако нямат забележки, стоката може спокойно да влезе в склада.
12 коментара
Още снимки към този текст можете да видите тук:
http://vasilbogdanov.wordpress.com/2012/11/02/%D0%
До коментар [#1] от "Васил Богданов":
Супер снимки - документи на една блестяща типография: да обърна внимание на "м" и "т" от кутийката за халва, еджиптиена н календара от 74, както и на кирилица ар нуво на последната снимка.
Чудесна статия, показваща интересен подход не само към завода, но и към историята. Авторът успява, според мен, да привлече вниманието към миналото много по-успешно от шумните патриотарски чествания, организирани от корумпирани политици и псевдо звезди, които видяхме наскоро.
Привлякохте вниманието ми с трите вида ограда, но не видях снимка в горния сайт. Може ли да добавите, а също и на легендарните лукчета - мисля, че заслужават една.
До коментар [#3] от "trivial":
Новите лукчета вече са зелени и снимки 1 и 2 в началото на статията са именно от поточната линия.
Трите вида ограда не могат да бъдат обхванати в един кадър, а и не представляват чак толкова интересна гледка. Най-хубавото нещо е къщата на Пицка плюс кинотеатъра. Видяли сте техни снимки в блога.
Поздрави!
Опитах вече локума с шоколадова глазура и орехче вътре. Много добре се е получил и вече ми стана добавка към сутрешните 3-4 кафета, които пия. Навремето ми носеха "локум со чоколата" от Македония, но сега нещо не го смятат за такава гордост. Нищо, нашият е още по-добър и освен това са се сетили да сложат орех вътре. Разликата между всичките вносни бонбониери, топчетата Моцарт, кексове и т.н. с нашите шоколадови продукти основно е тази, че в първите има малко орех и малко алкохол. Нашите производители си икономисват 10 грама орехи и 10 капки алкохол, за да продават после на 1/3 цена и да са 100-тната еднаква стока на рафта, наравно с другите нискобюджетни.
Забелязвате ли колко по-качествен е печата преди соц производството?
Васко и сладката фабрика ;)
Доядоха ми се лимонови резенки... уф!
http://zuramode.wordpress.com/2012/11/05/the-impor
Ами то си има - и лимонови резенки, и розов локум. А лукчетата не ми харесват особено, но всеки със своя вкус.
еми тя и статията ме връща в детството ... добре познатия стил "Работническо Дело" ...