На 29 януари френските депутати сложиха началото на дългите дебати по приемането на закона за еднополовите бракове във Франция, наречен там "Брак за всички". Дотук няма особена новина – във Франция отдавна действа закон за еднополовите двойки, който осигурява някакъв административен статут на хората, а едно от предизборните обещания на президента Оланд беше да легализира гей браковете. Изненадващото в случая е друго – защо чак сега и защо толкова трудно?

По-голямата част от френското общество подкрепя проекта, но не са малко и тези, които активно се противопоставят. За съжаление зад този бойкот прозира не само обикновена простовата хомофобия, но и другото по-малко познато лице на днешна Франция, затворена в католическия модел на семейството, непризнаваща на никого извън него ролята да възпитава, отглежда и обича. Което отрича кратко и ясно основите на едно демократично и светско, толерантно общество.

Но най-опасното идва може би от факта, че разделяйки хората на категории и подкатегории, тази реакционна част нанася фатален удар на имиджа на Франция като исторически защитник на човешките права. И наистина, борбата за права е нещо, с което всяко общество може само да се гордее. Какво се случва днес във Франция? Част от обществото надига глас не за да получи права, а за да бъдат отнети права на друга част от това общество.

Фотограф: Мина-Анхела Игнатова

Междувременно на другия край на света...

Китайската сексоложка и социоложка Ли Йине предлага поправка в китайското законодателство, което да се отнася до еднополовите бракове. Тя прави опити по време на Китайската народна политическа консултативна конференция през 2003, 2005, 2006 и 2008 г. Очаквано и четирите предложения пропадат, но госпожа Йине (която между другото е вдовица на един от известните съвременни китайски писатели, Уанг Ксиаобо), не се отказва и невъзмутимо твърди, че смята да продължи да предлага промените, докато бъдат приети. От своя страна правителствен говорител (вероятно пожелал анонимност) коментира всичко това с думите, че Китай е още далеч от времето на еднополовите бракове. Което ние като несъкрушими оптимисти тълкуваме така: ясно е, че това време ще дойде. Просто в отделни страни ще трябва да се поизчака.

Китай далеч не е някакъв краен случай – в по-голямата част от арабския свят хомосексуалните актове се преследват от закона, а в страни като Судан, Йемен Саудитска Арабия или Иран "извършителите" ги грози смъртно наказание. В това отношение Китай е далеч по-напред – там (както и в България впрочем) хомосексуалността не се преследва от закона. По отношение на гей двойките и техния административен статут обаче в Китай (точно както и в България) законът лицемерно се прави на глухоням.

Фотограф: Мина-Анхела Игнатова

В Европа

Осем от единайсетте страни, узаконили еднополовите бракове към момента, са членове на ЕС. Други четиринайсет са предприели административни стъпки за ситуирането на еднополовите двойки в юрисдикцията. Всъщност има само пет държави, които практикуват глухонямата политика по въпроса. И докато това е логично за Полша, където 95 процента от хората са католици, а около 60% ходят редовно на църква, причините България да е също в тази малобройна и нещастна група са твърде неясни. Не че принадлежността към дадена деноминация е оправдание за нечия политическа импотентност – ЕС е организация на светски държави, в които има върховенство на закона, а вероизповеданието е право, което може да дава единствено морални оценки.

Но да се върнем на най-важното, тоест, най-важните: Няма гаранция, че всички деца ще получат нужните обич и грижи от родителите си, без значение дали тези родители са хомо- или хетеросексуални. Със сигурност обаче някои деца ще бъдат лишени от семейство, ако на родителите им не се даде възможност да го създадат. Било то във Франция, Китай или България.

Карен, Франсин и трите им дъщери

Фотограф: Мина-Анхела Игнатова

Карен и Франсин живеят в приятно градче на час път от Париж. Избират точно това място по две причини: Франсин е отраснала там, а къщата, в която решават да живеят, се намира на стотина метра от гората, яслата и училището. С две думи, прекрасно място за трите им дъщери – близначките са на три, a голямата им сестра – на шест години. Още щом влизам в огромния зелен двор трите започват да ме дърпат, за да ми покажат как скачат на батут, как се крият в шарена детска къща и как безстрашно се люлеят на люлка за трима.

В това време майките им (да, те наричат и двете мамо), ми сервират кафе на голяма градинска маса.

Франсин е от китайски произход и трите момиченца освен френски говорят перфектно и китайски, разбира се, само вкъщи засега, а близначките понякога на шега обръщат словореда на френски… Фактът, че имат две майки, не изглежда да ги тревожи, напротив, те както и всички деца, искат от родителите си най-вече да се обичат и да ги обичат. В детската градина и училището семейството среща разбиране и подкрепа. Това, разбира се, може само да помогне на Карен, Франсин и децата да се справят с трудностите, с които се сблъскват и ще продължат да се сблъскват почти навсякъде другаде, заради самия факт, че са различни. Всъщност – не чак толкова различни. И двете майки работят, карат кола, пазаруват, бързат, за да вземат децата си от училище, грижат се и се вълнуват за тях, безпокоят се, когато са болни. Единствената разлика между двете майки е, че Карен е биологичната майка на трите момиченца и Франсин, въпреки силната връзка, въпреки любовта и отговорността, които изпитва, няма никакви права над тях. Децата са създадени чрез изкуствено осеменяване и родителските права принадлежат само на Карен, биологичния родител.

Франсин и Карен споделят, че имат голям късмет със своите собствени родители. "Приемат ни, обичат ни и ни съдействат. Ако нещо се случи с Карен, дъщерите ни няма да загубят и втората си майка, разбрали сме се какво да направят. Но за съжаление повечето гей семейства са в конфликтни ситуации с бабите и дядовците на децата си и не могат да разчитат на помощта им в критична ситуация." На въпроса ми как децата приемат липсата на баща, двете жени отговарят, че са им обяснили как са създадени, че това е единствената разлика между тях и другите семейства. И че има и други като тях.

След като законът Брак за всички бъде приет, семейството на Карен и Франсин ще бъде равно и пред закона с другите семейства, бъдещето на момиченцата няма да е застрашено от юридическа гледна точка. И това равенство ще позволи на обществото да погледне с друг поглед на различията и вероятно ще му помогне да ги приеме по-лесно за не чак толкова различни.

Микаел и Жоел

Фотограф: Мина-Анхела Игнатова

С Микаел се запознавам чрез Асоциацията на хомосексуални родители и бъдещи родители. Микаел има собствена компания за уреди за хора с увреждания, а приятелят му, Жоел, е актьор. Микаел често е на път по работа, но когато има време, с удоволствие помага на театралната трупа на Жоел, пренася декори зад кулисите, търси субсидии или чака приятеля си след края на представлението. И двамата имат желание за дете, заедно са от няколко години. Но шансът това да стане реалност е крайно малка или почти несъществуваща при сегашните условия.

"Осиновяването е много труден и дълъг процес, особено за сам мъж, обяснява Микаел. В най-добрия случай само един от нас ще има правата над осиновено дете, тъй като законът изисква при осиновяване брак от двама родители. Втората, по-вероятна възможност е един от нас да стане баща и да има равни права с майката или да станем така наречените съвместни родители. Чрез изкуствено осеменяване един от нас да е биологичен баща, а майката или майките, в нашия случай, също ще са гей двойка.

Детето ще има нещо като разделили се преждевременно родители и според френските закони всеки един от нас ще има право да прекарва време с него, да ходи на ваканции и пътешествия със съгласието на другия родител. Връзката на детето с третия родител ще съществува само в емоционалната си форма и ако един ден се разделим или нещо се случи, един от нас може да загуби завинаги връзката с детето, което е искал, обичал, отгледал и възпитавал."

Интересна е историята и на асоциацията, която Микаел ми разказва.

Тя е създадена през 1986 г. от бащи, осъзнали късно сексуалната си ориентация. Тоест били са женени, родили им са се деца, най-вероятно защото обществото го е изисквало, не са искали да признаят пред другите и пред себе си хомосексуалността си.

Но с времето решават да направят своя coming-out. Събират се, за да разговарят как да се справят с хилядите въпроси, които ситуацията им поставя, и най-вече за това какво ще е най-доброто за собствените им деца. Оттам идва името – Асоциация на хомосексуалните родители, впоследствие се добавя - и бъдещи хомо родители.

Питам ги за варианта сурогатна майка. Позициите са най-различни. Те двамата са израснали в семейства с майки и бащи. Семейството на Микаел го е отхвърлило заради хомосексуалноста му и той не поддържа връзка с тях. Но двамата с Жоел не искат да лишат детето от майка му и затова са се отказали от варианта за сурогатна майка. Финансовата страна също е фактор – между 200 000 и 300 000 долара, в които влизат пътуванията, заплащането и осигуровките на майката, адвокатите, документите и т.н. Отделно идва и фактът, че процедурата е твърде сложна и изисква много време. Възможностите според Микаел са в САЩ (където е и най-скъпо), в Украйна, Русия и Индия, но в Индия отскоро е забранено за чужденци. Той държи да уточни, че идентичноста на майката остава вписана в родилния акт на детето, тя не изчезва просто така. За Микаел и Жоел приемането на закона е много важна стъпка и от огромно символично и правно значение за гей двойките и техните бъдещи деца.

Накрая Микаел ме уверява, че децата с гей родители, които познава, не се различават от другите. "Може би само по едно, добавя след това, много по-рано разбират какво означават думитеправаиравенство".

http://www.apgl.fr/

Жан Броайон:

Когато бях малка, мечтаех да стана майка, но станах баща или по-точно – втора майка

Фотограф: Мина-Анхела Игнатова

Аз съм на трийсет и четири години, живея в Париж. Имам син на шест години от предишната ми връзка. Журналистка съм. Работила съм за Canal Plus, M6, Pink TV и France 4. Преди това завърших лингвистика, имам и диплома по журналистика от IFP (Френския институт за печатни медии). Автор съм на документалния филм Момичета заедно насаме (Des filles entre elles) – филм за лесбийките, създаден с чувство за хумор, но и достатъчно сериозен по теми като хомофобията например. Сега живея с новата си приятелка, която също е майка на малко момче. Живея с нея от една година, двете искаме да се оженим и да имаме още деца.

Проектозаконът Брак за всичкие нещо, което дори не можех да си представя, когато бях на седемнайсет, това беше невъзможно. Толкова съм развълнувана, че ако този закон бъде приет, където и да се намирам в момента – в метрото или на улицата – честно казано, мисля, че ще плача от радост. Невероятно е, този закон променя целия ми живот и съм сигурна, че променя живота на всички други хора като мен.

Вчера бях на манифестацията. Бях там с моя шестгодишен син, на него му е трудно да схване всички тези правни казуси и т.н. Държах го за ръка, той ми е син, но аз нямам никакви права над него, понеже моята бивша приятелка е тази, която го роди. За пръв път почувствах, че не съм сама. И то благодарение на всички тези семейства от хетеросексуални двойки, които бяха там, за да ме подкрепят, за да ни подкрепят. Това е велико! Тази манифестация беше нещо съвсем различно от купона на гей прайда, беше нещо много по-сериозно. И искам да кажа на всички, които бяха там: липсвахте ми години наред, вашата подкрепа, вашият поглед, сега знам, че съществувам за вас. Всъщност, когато хомосексуалните се борят за права, е едно, а когато класическите семейства се включат – вече е съвсем друго. В очите на обществото става съвсем различно, ние вече не сме изключени.

Следващото, което сега предстои в борбата за права, без съмнение е АРТ: асистираните репродуктивни технологии. Добре е, че АРТ беше разграничен от проектозакона за браковете. Хората се плашат от това, че две жени могат да имат дете чрез донор. Но и хетеросексуалните семейства, при които има проблем със стерилността, го правят. Това е важен етап в търсенето на права. Днес, за да използваме АРТ, трябва да ходим в чужбина, което е пълно лицемерие. И без това е трудно изпитание, защо поне да не си близо до вкъщи?

В личен план ни предстои да се оженим, ако бъде приет законът, много се надявам това да стане! Нашите синове чакат с нетърпение венчалните пръстени. Доведеният ми син, който също е шестгодишен, иска да бъде спокоен, той ми казва: "Ти майка ли си ми или не си? Трябва да се ожените, за да ми бъдеш майка." Иска да е сигурен, че ще остана с майка му, че ще съм вкъщи, когато той се прибира. Отношенията и връзката с моя собствен син също ще бъдат улеснени. Любовта ни и бъдещето на нашите деца са най-важни. Всичко това ще позволи нещата да се променят към по-добро.