Ангелски езици
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Ангелски езици

Ангелски езици

Осем писателски истории за преодоляване на държавни граници, езикови и други бариери

21097 прочитания

© Павел Червенков


"Лолита" заема четвърто място в Modern Library's 100 Best Novels, класацията на стоте най-добри книги, написани на английски през миналия век. Владимир Набоков се ражда в Санкт Петерсбург в семейство на интелектуалци, в което непрекъснато се превключва между руски, френски и английски. Още преди политическите обстоятелства завинаги да изгонят семейството му от Русия, за Владимир Набоков се твърди, че говори английски по-добре, отколкото руски. Представените на следващите страници съвременни писатели имат нещо общо с Набоков - често принудени против волята си да напуснат родината си, те се оказват в нова държава с изгарящото желание да пишат на език, който не е техен. Без значение от езика, на който пишат, историите им често си приличат. Следвайки правилото, че добрият писател пише най-добре за себе си, на страниците на техните книги оживяват истории със силен имиграционен мотив.

Ако сте в книжарница в държава като Великобритания, Франция или Германия, книгите на тези автори ще откриете на отделен рафт, подредени според региона на света - Северна Африка, бивша Югославия, Близкия изток - който те описват, често по собствени спомени. Ако имат късмет, при озоваването си в новата среда те носят със себе си достатъчен като за начало запас от думи. В противен случай започват да учат чуждия език по същия начин, по който той се преподава в детската градина - с картинки и мъчително повтаряне, с тази разлика, че отдавна не са на 3-4 години. Днес те са писатели, които също като Набоков могат с лекота да сменят езици. Писането на литература на чужд език, както всяка друга добре свършена работа, изисква усилие, което за авторите, представени тук, начинаещи или утвърдени, с дебютна книга или на път да приключат поредното заглавие, започва по един и същ начин: "Сядаш и пишеш."

Ружа Лазарова,

България - Франция

Фотограф: Павел Червенков

В един изключително слънчев ден в края на септември Ружа Лазарова пие второто си за деня кафе в К.Е.В.А. "Абсолютна лудница", отсича тя миг след като е казала "Здравей". "Но не се отказвам." Ружа пристига на срещата с колело, което предвид софийския й адрес и движението по улиците заслужава орден за храброст. Българската премиера на "Органът на мълчанието", четвъртият й написан на френски роман, е след два месеца (бел.ред. - интервюто е правено през септември, книгата вече отдавна е по книжарниците). Напрежението, съпътстващо превода на книгата на български, вече се усеща. Ружа, както и при "Мавзолей", успешната семейна история, донесла й много положителни рецензии и читатели в България и Франция, разчита на преводач, в този случай Веселин Трандов. "Страхувах се, че превеждайки, ще напиша книгата отново", казва Ружа.

Писането за нея е територията, на която двата й езика - български и френски - непрекъснато си  взаимодействат, дори и резултатът да излиза само на един език. "Пишейки на френски, никога не съм имала усещането, че съм достигнала момента, в който по-добре не може да стане. Аз непрекъснато се уча, и на френски, и на български. Един език не се обхожда ей така, нито като познание, нито като изразно средство. Освен това един език не е застинал, променя се непрекъснато, трябва да го следиш.

Следя и себе си. Сякаш, докато пиша на френски, механизмите на българския продължават да функционират."

"Органът на мълчанието" проследява емоционалната връзка на жертва на тоталитаризма от Източна Европа с нейния два пъти по-възрастен психотерапевт, оцелял от холокоста полски евреин. И двамата герои в книгата говорят френски с акцент, но всъщност ги свързва много повече. За Ружа "Органът на мълчанието" може би ще бъде краят на темата за сенките от миналото, която така упорито я преследва.

Тя започва да пише още през 80-те в България, но писането става нейно основно занимание именно във Франция, където живее повече от 20 години. Има ли теми, запазени за френския език, и въпроси, които би разнищила по-добре на български? "Не е въпрос на сюжет, а на страната, в която се намираш", убедена е Ружа. Промяната на местожителството означава и промяна на езика - Ружа се опитва да пише по-често на български. Първите два разказа вече са готови. "За мен главният въпрос е какво да разкажа и как, а не на какъв език ще го пиша. Все пак с френския имам по-голям опит, въпреки че не ми е майчин. Не си задавам толкова много въпроси, просто пиша. Има една Ружа, която понякога е във Франция, понякога в България, навсякъде е у дома си, но и навсякъде е чужденка."

Книгите й на френски й носят номинации за престижни награди като Голямата награда на читателките на списание ELLE (2010), наградите Louis Guillou и Prix des Lillas, както и наградата Soroptimist за най-добра франкофонска писателка (2012). Темата за чуждия език я вълнува и като тема за писане. През 1998 г. на френски излиза книгата й "На върха на езика", разказваща за млада чужденка в Париж бореща се с клопките на френския. Навлизането в тънкостите на един език не е ли знак за съзряване, пита се Ружа в книгата.

Рецензията на La Nouvelle Alternative най-добре отговаря на въпроса коя е Ружа Лазарова. "Дали тя е  български писател, който твори на френски, или френски писател с български произход? Въпросът няма значение. Бихме казали, че се е родил европейски писател."

Газменд Каплани,

Албания - Гърция

През 1991 г. 24-годишният Газменд Каплани пресича албанско-гръцката граница с желанието за нормален живот в една развита държава. Със себе си носи пари, достатъчни за няколкодневно оцеляване, малко дрехи и добро, типично за повечето албанци, знание на италиански език, без дори и за ден да е бил в съседна Италия. В лагера за нелегални имигранти, в който той попада, големият въпрос е ще има ли храна, различна от парче хляб, но Газменд, вместо за храна и одеяла мисли за книги.

Този януари, след дълга пауза, разговарям отново с Газменд Каплани. Той е в "Харвард", където пише следващата си книга. "Харвард" е чудесен. Чувствам се привилегирован да съм тук." Толкова. Явно със себе си от Албания Газменд е донесъл и скромност, която така и не свършва.

Пътят от градчето Люшня до "Харвард" преминава през Атина, където албанският хамалин от площад "Омония" завършва образованието си и става доктор по философия. Газменд Каплани е уважаван коментатор и преди всичко успял писател. Неговият "Кратък наръчник за преминаване на границите" се превръща в бестселър в Гърция, макар и да показва неудобната истина за това колко мъчителен е пътят от имигрант до пълноправен член на гръцкото общество ако началната ти точка се намира в най-неподходящата за тази цел държава, каквото е Албания.

Днес, погледната от Бостън, връзката на Газменд с гръцкия език по неговите думи е любовна, с известен драматичен елемент. "Има страст, има посвещаване, възможности за изненада и малки подаръчета.  Същевременно това е една връзка, носеща със себе си много капани, подозрение, намеци за предателство, несигурност и липса на доверие, всичко, което добре познаваме от човешките връзки. Нашата афера беше огнена, но и трудна. Влюбих се в език, за който тогава, заради моето социално положение, нямах най-добрата позиция като кандидат, не му подхождах. За съжаление не бях някой френски или английски антрополог, работещ в Гърция. Аз бях албански имигрант, бедняк. Бях изкупителната жертва, албанският е официалният език на изкупителните жертви в Гърция. В модерна Гърция да си албанец означава да си селяндур с тази разлика, че този селяндур дори не говори местния диалект, той говори албански. И в този момент аз взех, че се влюбих в гръцкия."

Газменд не просто научава гръцки. Неговата цел е да овладее до съвършенство езика на едно общество, "което в мнозинството си гледа от много високо на моя произход и роден език. Боейки се от отхвърляне, хората търсят бягство, сигурността на черупката, съвсем като костенурките. Други се справят с отхвърлянето, като създават себе си отначало, изтриват се напълно и влизат на ново като някой нямащ нищо общо с предишната същност. Те са тези, които искат да завладяват. Гръцкият език ми даде тази възможност да завладявам, да очаровам, да впечатлявам, напук на средата, която иска да ме отхвърли. С помощта на гръцкия от изкупителна жертва и нежелан гост станах събеседник и разказвач. Овладявайки езика получих билет за вход".

Билетът за вход в едно общество обаче се оказва изходен билет за друг - Газменд е непознат писател в родината си. Липсва издател. "Приемам това за един вид балкански езиков национализъм - някои албански издатели просто не могат да ми простят прегрешението да направя кариера, пишейки на друг балкански език. В Гърция пък често се чувствам като натрапник, парадоксално е, но основно гръцки писатели ми дават такова усещане. Истината е, че когато говорим за албански и гръцки, неминуемо започваме да говорим за албанци и гърци, което си е разговор за Балканите. Пишейки на гръцки, винаги се изправям пред въпроса: "Кой съм аз? Албанец или грък? И понеже сме на Балканите, тук няма много място за двойна идентичност, така че много често се оказвам на една такава ничия земя..."

За него все пак по- важно от избора на език е това да го използва за написването на добра книга. "Пиша на гръцки, защото това е езикът на страната, в която живея. Това е животът, по-малко екзотично е, отколкото някои се опитват да го представят."

Ева Курилюк,

Полша - САЩ

В края на 80-те Ева Курилюк, родената в Краков дъщеря на бивш полски министър на културата и дипломат, попада в Северна Каролина като стипендиантка в National Humanities Center. Ева има престижна стипендия и една година на разположение за написването на дипломна работа. След първия си ден в библиотеката на центъра Ева е привикана на разговор. "Това не може да продължава. Толкова много книги на различни езици сте поръчали. Какъв е смисълът, ако не ги говорите", иска да знае директорът на библиотеката. "Но аз ги говоря, да ви демонстрирам ли", отговаря Ева. От този ден нататък поръчките й се изпълняват без забележки.

Ева пристига в САЩ в началото на 80-те, прогонена от сивотата на тогавашна Полша. Веднъж пристигнала в Ню Йорк, тя, колкото и да не бърза да се връща в родината си, всъщност е лишена от този избор - военното положение, обявено в Полша през декември 1981 г., затваря границите. Режимът на Ярузелски обаче й създава интересна възможност. Ева Курилюк попада в редакцията на "Ню Йорк Таймс". "Основно отговарях за това да поправям в статията на пратеника във Варшава непроизносимите за американския журналист полски имена и фамилии", спомня си Ева. Обградена от полски емигранти, тя е сред създателите на "Литературни тетрадки", вече 30-годишното полско списание за литература, чиято редакция от Ню Йорк се пренася в Париж, преди окончателно да се установи във Варшава. Вече на 66 години, но със свежо излъчване и изтънчено чувство за хумор, Ева е седнала в удобното кресло в семейния апартамент в старата кооперация на улица "Фраскати" в центъра на Варшава. Постоянният й адрес от години е в Париж, но веднъж годишно се връща в този апартамент, потънал в стари мебели и тонове книги. "За 30-годишнината на списанието всеки от създателите има по три минути да каже нещо. Адаш ще е там и ще изяде времето на всички останали, така че дори не съм си приготвила реч." Адаш е Адам Михник, легендарният опозиционер и главен редактор на "Газета Виборча".

Ева Курилюк пише книга на Frascati, 1974

Ева Курилюк е рядък персонаж. В многоезична среда още от малка, започва кариерата си като художник, след което с лекота се пренася към писането, а книгите, които по късно ще напише на английски, четири на брой, в това число и най-известната й "XXI век", понякога превежда сама на полски. Освен това е и фотограф, критик, в това число и за New York Review of Books, изкуствовед и университетски преподавател с вкус към арт инсталациите и работата с тъкани, които често сама проектира. Сковете между рисуване и писане имат една и съща цел - да доразкажат историята. "Каквото не мога да нарисувам се опитвам да опиша", казва Ева. А основната история преследваща я от десетилетия е една и съща - нейната лична. Трагедията на улица "Фраскати" започва още в Лвов, тогавашна Полша. По време на войната Карол Курилюк се запознава с красивата Мария. Двамата създават семейство. Едва в края на 60-те по случайност Ева разбира какво точно свързва Карол и Мария. Мария всъщност се казва Мириам Кохани и е еврейката, която Карол измъква от лвовското гето и спасява с риск за своя собствен живот. Войната свършва, но страхът остава завинаги в психиката на Мария. Ева обещава, че до нейната смърт няма да се заеме с описването на заплетената семейна история. Прави го много години по-късно. "Голди", с номинация за "Нике", най-престижната полска литературна награда за 2005 г., разказва за баща й Карол. "Фраскати", излязла през 2009 г., пък е опит за откриване на неизвестната за Ева Мириам Кохани. В  момента Ева пише най-трудната книга от семейната сага - тази за брат й Пиотр, гениален физик, който след смъртта на баща си става постоянен посетител на психиатричните клиники. Краен срок за написване на книгата няма, Ева не бърза.

Още преди да се заеме с изследването на семейната история обаче, въпросът за идентичността преследва Ева. "Вкъщи никога не се говореше за "евреин", "поляк", "циганин" или "германец". Казваше се просто господин Станислав, госпожо Алиция. До днес се дразня, когато съвсем в духа на Хитлеровите закони хората се делят по произход и кръв. Свободата в цивилизования свят означава да имаш правото на избор да си такъв, какъвто си се родил. Или не. Майка ми бе категоризирана като еврейка от холокоста и антисемитизма. Но каква еврейка е тя? Родила се е в нерелигиозно семейство, не е знаела нито иврит, нито идиш, ученичка на немска евангелистка гимназия. Нейната култура е била немската култура, но не тази, която Хитлер сервира, а тази, която познава целият свят. За да разберем психиката на моята бедна майка, трябва да знаем, че й е била взета немската култура, която обича, и вместо това й се насажда нещо, което за нея няма значение."

Писането на английски или полски не дава отговор на въпроса коя е Ева Курилюк. "Какво се оказва? Че нямам проблем със своята идентичност ли? Имам, разбира се. Не съм кой знае колко горда, че съм homo sapiens, съвсем като лошите германци, които изравниха Варшава със земята. Когато като малка осъзнах тази връзка, съжалих, че не съм се родила животно. Директорът на зоопарка във Варшава беше приятел на баща ми. Той започна да ми вика кенгуру, което много ме радваше. Някъде през 70-те в съюза на художниците бях на лекция, посветена на световното величие на полските художници в културната история на човечеството. "Ама, разбира се, Рембранд, Рафаело, Микеланджело, не ги забравяйте и тях", изтървах се. "Ева, каза колегата, ти си една беднячка без родина." "Грешиш, не му останах длъжна. Аз съм австралийка!"

Сиван Бескин,

Литва – Израел

Фотограф: Ирис Нешер

Сиван Бескин определено не е обикновен финансов анализатор. Работата й изисква и много човъркане из компютърните системи на голямата банка, в която работи. Все пак денят на Сиван, 36-годишната възпитаничка на престижния Технически университет в Хайфа, не приключва с излизането в пет следобед от офиса на банката в Тел Авив. Авторка на две стихосбирки, Сиван е и майка на две деца, преводачка от руски, литовски и английски и важно лице в редакцията на "Oh!", водещо списание за литература в Израел. Сиван обича да е обградена от езици, така че, когато по случайност има малко свободно време, набляга на усъвършенстването на немския, италианския и френския. Една съвсем обикновена история в Израел, държавата, събрала евреи от цял свят, които понякога вместо на иврит обичат да си говорят на какъвто друг език са донесли със себе си в Близкия изток. "Иврит е официалният език на автори с различен майчин език. Повечето ни класически писатели и поети научават иврит впоследствие, а майчиният им език е руски, идиш, немски и т.н.", казва Сиван.

През 1989 г. тийнейджърката Сиван се записва да изучава езика на прадедите си в Университета във Вилнюс. Комунизмът си отива, а десетки хиляди евреи във вече бившия СССР стягат куфарите си за дълго пътуване, в зависимост от обстоятелствата, до САЩ или Израел. Година по-късно семейството на Сиван заминава с еднопосочен билет за Израел, където се установяват около един милион руски говорещи евреи. Университетската зала е заменена от кибуца, в който семейството й бързо научава иврит и започва израелския си живот. "Започнах да пиша като малка, на руски. Докато имах нещо, с което можех да се похваля на иврит, мина доста време, макар и вече отдавна да бях се прехвърлила на иврит. Днес литовският ми е на нивото на 14-годишно момиче, а на руски, който си остава моят майчин език, не мога да говоря по две теми - икономика и секс."

Първата публикация на Сиван излиза преди повече от 10 години, първата й стихосбирка излиза през 2006 г., последвана от втора, пет години по-късно. За разлика от Дина Рубина, известна израелска писателка,  пишеща изключително на руски, Сиван официално дебютира със стихове на иврит: "За да могат моите приятели да разберат това, което пиша. Години по-късно повечето ми приятели вече бяха родени в Израел." Всъщност от официалния й писателски период няма нищо, написано на руски.

Сиван не страда от комплекса на новодошлата. Дори напротив. "Богатата езикова среда, в която израснах, ме направи по-добра писателка. Различният майчин език означава различни перспектива, преживявания, културен и литературен багаж, дори и различна мотивация. Всичко това ми позволява да се изразявам по един по-особен начин, осезаем в моята поезия. Резултатът е една напълно нова поезия на иврит. Разбира се, това може да го постигне и някой, на когото не се налага да придобие нов майчин език, но пътят обикновено води през тонове превеждане на литература. На мен това ми беше дадено."

Каролина Вацлавяк,

Полша - САЩ

Фотограф: Eric Burg

Военното положение, въведено през декември 1981 г. в Полша, оставя трайна следа в живота и на поляците, които дори не си спомнят онези мрачни събития, съпътствани с танкове из улиците, празни магазини и неистово желание за имиграция. Семейство Вацлавяк от Лодз, индустриален град с голямо минало и празно настояще, е сред щастливите избраници на съдбата. Семейството, прокудено от военното положение, започва нов живот на чисто в Америка. Каролина Вацлавяк е само на две години, когато оставя Европа зад гърба си. Тя не си спомня това пътуване, но твърди, че то я преследва и до днес, без значение колко комфортно се чувства в кожата на американка. Това, че Каролина не си спомня и един ден в Полша, не й спестява лагерите за деца на бежанци в Тексас. "Странно преживяване", обобщава днес дните, прекарани сред деца от Източна Европа и Азия.

С перфектен английски и с диплома от университета "Колумбия", през лятото на 2012 г. Каролина, заместник главен редактор на репортажното списание The Believer, дебютира с How To Get Into the Twin Palms. Книгата разказва за Аня, "напълно американизираната дъщеря на полски емигранти в Лос Анджелис". С чувство за хумор, но на много тъмен фон, Каролина представя една емигрантска история, в която Аня се опитва да мине за рускиня, за да влезе в Twin Palms, престижен сред руския хайлайф в Лос Анджелис клуб. Разбира се, в книгата, добра илюстрация на емигрантския живот в Лос Анджелис, има и любовен мотив с руски гангстер, подвизаващ се в клуба.

Книгата е важна за Каролина не само защото е дебютна. "Струва ми се, че има особен източноевропейски, и полски, поглед върху света, който не се среща често в американската литература. Изкуших се да представя тази полска чувствителност и отношение към света на американския читател и да видя какво ще се случи. Използвах много полски изрази, вплетох различни елементи от полската култура и нрави. Писах за места в Полша, които помня от посещенията като по-млада." Случва се това, че Каролина получава много похвални рецензии. Влиятелният сайт Flavorwire дори сложи книгата в списъка си със 25 заглавия, незаслужено оставени извън класацията за книги на годината на "Ню Йорк Таймс".

Сядайки пред лаптопа си, Каролина няма съмнение за какво ще е първата й книга. Каролина и героинята й Аня имат много общи неща помежду си, в това число родители, говорещи техния език с акцент. "Исках да напиша за трудностите на асимилацията и за запазването на собствената култура. Търсех отговор на въпроса какво се случва, ако не се връщаш в родината си често. Избледнява ли споменът? Това ли е задължителният сценарий, ако си избрал да живееш в Америка? Аня е изпълнена със сложни чувства, докато търси отговор на въпроса коя е сега и каква иска да бъде."

Макар и да базира книгата си на добре познати чувства и случки, Каролина не използва личната си история за допълнителен PR, както Теа Обрехт, авторката на Tiger’s wife, чиято родна връзка, чрез сръбски и словенски родители, с бивша Югославия, прилежно описана от водещи американски издания, със сигурност не навреди на това книгата й за Сърбия по време на войната да се превърне в един от най-значимите американски дебюти за 2011 г. "Често ме питат дали това е книга за мен самата. Не е! Ами нали и ти си полска емигрантка? Такава съм, да. Това коя съм придава на книгата по-голяма автентичност, но оставям нещата дотам. В противен случай бих писала есета за моя път до Америка, което наистина не ме интересува."

От известно време Каролина живее в Бруклин и като всеки нюйоркчанин се оплаква, че няма достатъчно време да се възползва от всичко, което градът предлага. "Ако зависеше от мен, щях да излизам всяка вечер, но тогава не бих могла да свърша нищо." Какво още би желала да свърши? "Аз съм американска писателка от полски произход, която разбира и говори полски, но не може да чете и пише на този език. Бих желала това да се промени."

Алекс Димитров,

България - САЩ

Фотограф: Стар Блек

Алекс Димитров прописва някъде на четири години и половина, "общо взето, когато научих азбуката". На 6 години кирилицата е заменена с латиница, а София с Детройт. Интересът към писането остава. "Езиците винаги са ме привличали като територия, в която мога да намеря свобода. Още преди да заминем за Америка, изучавах френски и английски. В основното училище започнах да пиша нещо, което днес мога да определя като биография, моята собствена. Забавно е, че още на такава възраст имах нуждата да описвам случките от живота ми, но се радвам, че тази нужда не ме напусна с годините. Всъщност не мисля че някога ще ме напусне", казва Алекс.

Тази година се очертава като много добра за Алекс, чиято първа стихосбирка, Begging for It, ще излезе от печат през март (Four Way Books). Негови стихове се появяват преди това в публикации като The Yale Review, Slate, Poetry Daily, Tin House, Boston Review, American Poetry Review и Tablet Magazine. Алекс е и авторът на e-книжка, озаглавена American Boys. Димитров завършва престижния Sarah Lawrence College,  а след епизод в Ан Арбър, Мичиган, акостира в Ню Йорк, град, който счита за вграден в неговото ДНК. През седмицата Алекс съчетава поне три роли - той е редактор в Academy of American Poets, преподава творческо писане в Rutgers University в Ню Джърси и е главното действащо лице зад Wilde Boys, инициатива, описана от самия него като queer poetry salon, който "Ню Йорк Таймс" следи с интерес,  вероятно и заради присъствието на гости като Майкъл Кънингам, авторът на "Часовете".

Алекс не се занимава с преводи основно поради липса на време. "Преди време четях много Блага Димитрова. Майка ми ми изпращаше нейните стихосбирки. Тя е превеждана вече на английски, но кой знае, може би в бъдеще...", казва енигматично Алекс.

В университета задачата на Алекс Димитров не е свързана само с усъвършенстването на езика. "Опитвам се да помогна на студентите си, повечето от които тепърва влизат в света на писането в академична среда, да пишат за това, което наистина има значение за тях. Окуражавам ги да пишат за това, което обичат, или за нещата, които ги безпокоят и не им дават мира, без значение дали това е тяхното  семейство, приключила връзка, тяхната идентичност или миналото. Интересуват ме именно личните неща, които ни държат будни през нощта."

Кадер Абдола,

Иран - Холандия

"И да не забравя, обичам България." Разговорът с Кадер Абдола официално приключва. Говорим си за граници и езици – понятия, добре познати на човека, който бягайки от режима на аятолясите в Иран през  80-те сменя няколко държави и прибавя нов език към колекцията си. Там вече се намира персийският и измисленият език, с помощта на който разговаря с глухонемия си баща. Дългият път на Абдола, чието истинско име е Хюсеин Фарахани, приключва в Холандия през 1988 г., държава, за която Кадер казва "никой не искаше да ходи там: студено, дъждовно, езикът труден..." За човек, който макар и с диплома на физик, мечтае да бъде писател, трудността на езика може да е проблем.

"Беше толкова трудно! Плачех над всяка дума и се учех сам с детски книжки. Мисля, че силата на  персийската култура и литература ми помогна да пиша на нов език. Стар глас в нова култура. Днес, 25 години по-късно, имам друг Аз – много по-богат от предишния. Ако не бях напуснал Иран, нямаше да мога да напиша книгите си. Нося най-важното от персийската литература в организма си, но и много от езика и културата на холандците. Техният начин на мислене ме е променил коренно. Дори начинът, по който обичам, се е променил", споделя Абдола в първото си интервю за "Капитал Лайт".

Абдола написва първата си книга на холандски само пет години след като се установява в Холандия. "Истината е, че можеш да пишеш на чужд език дори и без да го знаеш изключително добре. Може би дори е хубаво да не знаеш езика перфектно. В моя случай просто прописах на холандски, ей така, с хиляди грешки. Молих, когото сваря да ме поправи, и ето по този начин докоснах душата на холандския език. Не можех да чакам повече - бях на 33, нямах много време. Имах нуждата да говоря, да разкажа историите си преди да полудея." Към днешна дата Абдола е автор на 17 книги на холандски, в това число и преводи на Корана. "Няма кой знае каква тайна за писане - сядаш и пишеш, прави това, което тялото ти ти казва да правиш."

През 2005 г. Кадер Абдола година публикува на холандски "Къщата на джамията", впечатляващия роман с приказни мотиви, разказващ историята на революцията на аятолясите в Иран. С открито гласуване на читателите "Къщата на джамията" (издадена на български от "Жанет-45") е избрана за втория най-велик роман на холандската литература. "Хубаво е да получиш такова признание, но истината е, че няма чак толкова голямо значение. Това не ти помага при писането на следващата книга. А успехът? Какво да ви кажа, не е ли интересно, че правейки нещо красиво – книга, можем да си спечелим толкова почитатели, колкото и врагове?"

Как Абдола приема успеха на "Къщата на джамията" в Холандия? Това ли е окончателният знак, че е приет като равноправен член на обществото? "Не, не, не! В никакъв случай! Не бих казал никога нещо от рода на: "Холандци, виждате ли, аз съм един от вас, в крайна сметка пиша толкова добре на вашия език. Пишейки, не търся приемане или одобрение. Върша си работата - пиша. Аз съм нещо повече от холандец, иранец или холандец и иранец в едно. Моят характер е такава смесица от национални черти. Аз съм един продукт на интересните времена, в които ни е отредено да живеем, и съм един от разказвачите на историята за голямата промяна. Със собствените си ръце създадох един нов писател. Станах себе си. И чувството е невероятно."

Риоко Секигучи,

Япония - Франция

За литературните критици Риоко Секигучи е едно от най-силните имена в модерната японска поезия. Дотук добре. Проблемът за консервативната японска литературна сцена се крие в това доколко една млада поетеса, която от повече от 15 години живее в Париж, може да принадлежи към списъка с талантливи представители на съвременната японска литературна школа? Случаят "Риоко Секигучи" не се изчерпва само с постоянното й местожителство. Да, Риоко пише на японски, но със същата лекота твори и на френски. И за да обърка критиците още повече, прави нещо по-скоро непрактикувано в литературните среди - сама превежда стихосбирките си, от и на двата езика. Резултатът: повече от 10 стихосбирки, преведени още на арабски, английски и шведски.

Риоко винаги е знаела какво иска да прави - да пише. Знаела е и какъв ще е вторият й език. Първите си стихове на френски пише още като ученичка в Токио. В Сорбоната завършва история на изкуството, а докторската си степен получава в Токио. Днес, когато не пише или превежда, преподава, в това число и в известния Institut national des Langues et Civilisations orientales в Париж. "Започнах да пиша на сериозно на френски, след като пристигнах в Париж", разказва Риоко. "Хората на изкуството, например художниците, нямат нужда да знаят местния език, за да бъдат разбрани. При нас писателите нещата не стоят така. Винаги ме е вдъхновявала френската поезия и исках да съм част от случващото се тук, именно като френски автор. Но френският не е моят нов майчин език", казва Риоко.

Научаването на чужд език, разбира се, изисква време, но според Риоко усилията си струват. За нея наградата са допълнителни изразни средства и нова чувствителност, която обогатява работата й. За усилено експериментиращ с формата автор като Риоко това е повече от добре дошло. "Придобих свободата да си избирам езици, имам повече възможности. Има неща, които пиша на френски, и такива, за които избирам японския. Темата също често ми задава езиковата рамка. Но интересното е че колкото и японският да няма нищо общо с френския, той все пак си намира път и влияе на моето "френско" писане. Това е неминуемо."

Тези дни Риоко е заета с работа върху проект, свързващ по интересен начин двете й държави. Новата антология на японската литература ще излезе на френски през април, като основната тема, разбира се, е готвене и хранене.

"Лолита" заема четвърто място в Modern Library's 100 Best Novels, класацията на стоте най-добри книги, написани на английски през миналия век. Владимир Набоков се ражда в Санкт Петерсбург в семейство на интелектуалци, в което непрекъснато се превключва между руски, френски и английски. Още преди политическите обстоятелства завинаги да изгонят семейството му от Русия, за Владимир Набоков се твърди, че говори английски по-добре, отколкото руски. Представените на следващите страници съвременни писатели имат нещо общо с Набоков - често принудени против волята си да напуснат родината си, те се оказват в нова държава с изгарящото желание да пишат на език, който не е техен. Без значение от езика, на който пишат, историите им често си приличат. Следвайки правилото, че добрият писател пише най-добре за себе си, на страниците на техните книги оживяват истории със силен имиграционен мотив.

Ако сте в книжарница в държава като Великобритания, Франция или Германия, книгите на тези автори ще откриете на отделен рафт, подредени според региона на света - Северна Африка, бивша Югославия, Близкия изток - който те описват, често по собствени спомени. Ако имат късмет, при озоваването си в новата среда те носят със себе си достатъчен като за начало запас от думи. В противен случай започват да учат чуждия език по същия начин, по който той се преподава в детската градина - с картинки и мъчително повтаряне, с тази разлика, че отдавна не са на 3-4 години. Днес те са писатели, които също като Набоков могат с лекота да сменят езици. Писането на литература на чужд език, както всяка друга добре свършена работа, изисква усилие, което за авторите, представени тук, начинаещи или утвърдени, с дебютна книга или на път да приключат поредното заглавие, започва по един и същ начин: "Сядаш и пишеш."


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

21 коментара
  • 1
    gallnare avatar :-?
    Мария

    Това са съвременните наследници на Джоузеф Конрад, Фернанду Песоа, Хорхе Луис Борхес, Хулио Кортасар и на други, по-малко известни многоезични автори; невероятно е, че дори и глобализацията на XXI век не допринесе с нищо дилемата им да е по-поносима.

  • 2
    bramasole avatar :-|
    bramasole

    До коментар [#1] от "Мария":

    Аз пък се сещам за Вл. Набоков, който пише най-добрите си произведения на английски език, но има и чудесни ранни стихове и проза и на руски.

  • 3
    gallnare avatar :-?
    Мария

    До коментар [#2] от "domakinq":

    Благодаря ти, че ми го напомни - странно защо не помислих за него, може би защото не го смятам за разкъсван от дилема като Песоа или Конрад например.

  • 4
    ladin avatar :-|
    ladinn

    "До днес се дразня, когато съвсем в духа на Хитлеровите закони хората се делят по произход и кръв. Свободата в цивилизования свят означава да имаш правото на избор да си такъв, какъвто си се родил. Или не. Майка ми бе категоризирана като еврейка от холокоста и антисемитизма. Но каква еврейка е тя? Родила се е в нерелигиозно семейство, не е знаела нито иврит, нито идиш, ученичка на немска евангелистка гимназия. Нейната култура е била немската култура, но не тази, която Хитлер сервира, а тази, която познава целият свят."

    Този цитат толкова много ми хареса. Май писателите със свободния си дух и боравене на езика го разбират и изразяват най-добре.

  • 5
    sanfelice avatar :-|
    sanfelice

    Спомням си публикациите на Ружа Лазарова в списание "Родна реч" в края на 80-те. Още тогава правеше впечатление на отличен разказвач. Поздравления!

  • 6
    raimond avatar :-?
    Meister Eckhart

    а къде е Димитър Динев, само в заглавието ли?

  • 7
    bilkata avatar :-|
    bilkata

    До коментар [#3] от "Мария":

    Даже доста е бил разкъсван и до края пише и на двата езика...

    Мисля, че е редно да споменем и един друг забравен българин - Димитър Инкьов, познат на по-възрастните от нас като Велко Верин от радио Свободна Европа. А немските деца от няколко поколения познават детските му книжки, още от читанката. У нас като детски писател е напълно неизвестен въпреки милионните си тиражи в Германия.

  • 8
    lot49 avatar :-|
    lot49

    До коментар [#1] от "Мария":

    Да кажем и Бекет, Йонеско, с което драмата на изгнаника става леко абсурдна и комична. Разбира се, ние българите сме тъжни и чуждопоклонници, предпочитаме тъгите и славата в чужбина. Неизживян символизъм и неизживян край на 19-и век с "обреченостите" си, "страданията" си и фобиите на индустриалния капитализъм.

  • 9
    led_zep.23 avatar :-|
    Lady Zeppelin

    До коментар [#2] от "domakinq":

    Така и не схванах защо "Лолита "е голяма литераура и се говори за нея толкова много. Доста перверзна ми се струва.
    До коментар [#3] от "Мария":

  • 10
    salvador avatar :-|
    salvador

    До коментар [#3] от "Мария":

    Песоа не е "разкъсван от дилема", а е много личности в едно тяло.Той е съвсем, съвсем различно състояние.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK