Моят ЛИК
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Моят ЛИК

Моят ЛИК

7689 прочитания

Преглед на оригинала

Сегашния си лик дължа на ЛИК. На общуването си с него в продължение на почти четири десетилетия (с една раздяла от няколко години по независещи от нас причини). С ЛИК ходехме редовно на театър в Лондон, на изложба в Париж, на концерти в Берлин и в Москва, на фестивали в Единбург и във Венеция и на кино в Ню Йорк, и то във времето, когато излизането от България по лични причини беше не само невъзможно, но и противозаконно. С ЛИК "чухме" за първи път "Фантома на операта от Бродуей", чрез ЛИК беседвахме с наградени кинорежисьори, с ЛИК разглеждахме чудеса на архитектурата като новооткритата тогава Галерия на Сан Франциско, в ЛИК прочетохме за споровете около стъклената пирамида в двора на Лувъра, чрез ЛИК усещахме екранния пулс на филми, които не се надявахме да видим някога, ЛИК ни запозна с философията в песните на Talking Heads; пак ЛИК ни представи отблизо японска графика, фигури по индийски храмове, африканските Шона скулптури, повлияли на Пикасо.

Светът е широк и спасение... има навсякъде, щом вярваме, че културата носи спасение, а творчеството е човещина. Ами ако изкуството по целия свят за една седмица или за месец може да се побере между кориците на едно издание? Това е мисията на знаковото списание за Литература, Изкуство и Култура в двете епохи на неговото устойчиво съществуване. Винаги разказвам историята му с възхищение и благодарност.

Преглед на оригинала

ЛИК се е появил като един малък експеримент със законите на пазарната икономика в условията на социалистически централизъм. Преди половин век купища чуждестранни списания и вестници заедно с емисиите на информационните агенции пристигаха само на едно място в България – в сградата на информационния монополист БТА на "Цариградско шосе" (тогава бул. "Ленин"). Чрез секретни и служебни бюлетини новините се препращаха до единственото радио, единствената телевизия и единствения вестник (който имаше различни имена, но почти едно и също съдържание). Българската периодика за изкуства, литература, техника и други професионални области също трябваше да знае какво става по света, но й липсваха актуалните източници. Тогава с малко находчивост и доста смелост в БТА започнали да публикуват едни тънки списания – без гланц и снимки, – които да дават представа за онова, което се случва по света в изкуствата, в науката и техниката, в сферата на любопитното и развлекателното и в някои политически среди. Помня как едноцветните им хартиени корици станаха символни за любознателните – в зависимост от различните им интереси. Сред тях най-интелигентен и обещаващ беше ЛИК с червената правоъгълна лента и земното кълбо и с отпечатана на белия хартиен фон черно-бяла снимка от някакво далечно събитие. Срещу 30 стотинки (при заплата от 105 лева на начеващ висшист) ученици, студенти, художници, режисьори, някои писатели, дори продавачите в магазини и по-будни работници по цехове прочитаха на български какво мислят, как говорят и с какво се занимават творци и автори от най-престижните издания по света – "Ню Йоркър", "Ролинг стоун", "Вилидж войс", "Арт", "Цайт", "Епока", "Лир", "Литературная Россия", "Таймс", "Нюзуик". За мнозина беше просто необходимост да надникнат отвъд желязната завеса, за други - жажда за знания, различни от предлаганите им, за трети беше професионална потребност. Тиражите, разбира се, бяха недостатъчни и бързо се изчерпваха, но имаше абонаменти, а и продавачите скриваха по някоя и друга бройка за редовните си клиенти. После хората си предаваха помежду си книжките, тънки като тетрадки.

Като завърших филология с два езика в зората на 70-те, се пробвах с конкурс за емисиите за чужбина на Радио София, представих се успешно, но се оказа, че хора с моя произход не пускали до микрофона. В БТА не гледали произхода, ако покажеш знания, посъветваха ме приятели. Мина почти година след конкурса през 1973 г., докато се убедя, че не са ме заблудили. Просто тогавашният директор Лозан Стрелков се оказал достатъчно съобразителен, за да предпочете умствения потенциал пред партийното членство там, където трябва да се върши работа. По негово време имаше доста като мен. (Сега пък само най-близките ми вярват, та се наложи да си извадя съответния документ, за да не загубя доверието на по-широкия си кръг приятели.) Конкурсът, ежегодна процедура, беше за най-ниската в йерархията длъжност – преводач-репортер с два чужди езика. Не питаха към коя редакция има предпочитания успешно класиралият се: казваха му къде има нужда от него. Разпределиха ме при международните новини в голямата зала на най-горния етаж, където отивали най-добрите. Аз не исках да съм най-добра; исках да работя в ЛИК, на партера. Скоро разбрах, че не само нямах избор, нямах и шанс. Бях ничия, а репортерските бюра в ЛИК бяха заети от деца на писатели и други интелектуалци – възхищавах им се, способни бяха, всички станаха имена в своите поприща.

Сред тоновете хартия, бълвана от телексите, се учех как и какво се превежда и предава за различните властови нива и пропагандни медии, стараех се, трупах опит, но ме потискаха изопачаването, автоцензурата, вечният страх да не объркаш комунистическата партийна линия с истинското събитие някъде по света, че глобяваха и мъмреха... Обичайна практика беше преводач-репортери и от други редакции да превеждат възложени им материали от четирите седмични списания, стига да имат склонност към специфичната тематика. И това използвах за своята почти безнадеждна лична битка в подстъпите към ЛИК.

Преглед на оригинала

Минаха повече от десет години, преведох няколко книги, станах член на съюза на преводачите. Общото оживление на интелектуалния фронт (така се говореше тогава) към средата на 80-те пренасочи амбициите на някои колеги от ЛИК към държавните издателства за преводна литература и в екипа на изданието се отвори място за човек с немски и английски – моите езици. Но аз все още не бях "техният човек". Можело да се яви и по-техен, затова да съм изчакала малко, да не би някой да се обади по-отгоре. Най-после, един ден през 1985 г., вече можах да вляза през вратата на преводачите без плахото почукване. На вътрешната врата обаче, към стаята на редакторите Сирма и Нина, винаги се чукаше от уважение към работата им. И тя го заслужаваше. Без фалшива пропаганда те поддържаха добър баланс между позволеното и възможното и цял ден - заедно с нас, четирите пчелички - търсеха и извличаха най-интересното, но и най-значимото от списанията, струпани на бюрата им. Разпределяха ги по езици, обръщаха ни внимание на събитията и темите, отразявани едновременно в "тежките" списания за култура на няколко страни, а после заедно решавахме в кой източник е най-хубаво написаният материал, та превеждахме него. Трябваше да владеем не само езиците в тънкости, но и да познаваме историята и културата на страните, за които всеки от нас отговаряше. Случеше ли се да влезем в "чужда" територия за някое събитие, колегата със съответния език помагаше със своите знания за контекста. Помня как Албена с френски ме "запозна" с Жан Жьоне, а Виктория с руски ни разказваше за училището на Чехов, където учили и роднините на майка й (рускиня), някои от които после изчезнали в лагерите; с Юлия си разменяхме материали от английски, но тя работеше и с италиански и френски, които след нея пое Толя; аз водех главно немските издания, а с Емилия споделихме усилията по превода на 7-те тома за Хари Потър години по-късно. Нямаше място за съперничество, нито време да надникнеш в съседната паничка. Всички получавахме еднакво недостатъчно пари (добавяхме си с преводи за други редакции), но след работа се чувствахме като че сме били на кино, на театър, на концерт или сме чели някоя хубава книга – в контраст с живота наоколо. На всичкото отгоре всеки от нас неизменно си превеждаше вкъщи по един роман и често се съветвахме помежду си, когато откраднехме по-спокойни минутки (или евентуално си бяхме предали материала за броя навреме). Предполагам, че тази оазисна атмосфера далеч от политическите препирни, лъжите и страховете се дължеше на самото съдържание на работата ни – да предаваме на родния си език начина на мислене на свободни хора, гласовете на света, написаното от авторитети, за които няма граници, да култивираме вкус към по-изискани неща в живота от догмите на соцреализма. Чувствахме се професионално задължени от доверието, което ни се гласуваше като на селекционери специалисти в избраната област на културата или в страните според езика. Като репортери спазвахме текста и духа на оригиналната статия, подхождайки към всяка мисъл в нея с разбиране и точност. Не опосредствахме нищо, за да го направим по-достъпно –  от читателите ни се очакваше да настигат авторите, а не да ги дърпат към себе си. Етикетът "упадъчно западно изкуство" не ни спираше. През 70-те години се пишеше на обикновени електрически машини, редактираше се на ръка, а после секретарката на изданието преписваше всичко на чисто, за да е прегледно при макетирането. Последни (нежелателни) поправки можеше да се нанесат непосредствено преди печатницата. През 80-те години постепенно започнаха да заместват старите електрически с нови полуавтоматични машини, големи и тежки като танкове. Не беше по-лесно, може би само малко по-бързо. Компютрите навлязоха веднага след 1990 г., но до интернет мина още много време. А справките си правехме тогава от енциклопедии, от дебели албуми с живопис, от литературни алманаси: за да назовеш един факт с точната дума или да провериш кога, къде и при какви обстоятелства се е случило споменато събитие, изчиташ много страници от други източници. Това беше вторият ми университет. Просто беше недопустимо да не знаеш нещо, което го има в справочниците, да сбъркаш нечие име, още повече исторически факт, споменат в събитието в някое от изкуствата, за които превеждахме. Срамът да го открие редакторът и да ти направи забележка беше по-непоносим от евентуален гаф, свързан с цензурата.

Всъщност цензурата си беше автоцензура,

в която ме тренираха още при международните новини, където всяка информация и за най-незначителното събитие се гледаше под лупа от още трима отговорни и главни редактори по йерархията. А в изкуството повечето личности и техните произведения са си по правило с "лява" окраска, така че там големи политически рискове не се предвиждаха. Малкото неща, които не можеха да се публикуват в ЛИК, бяха свързани с "дисиденти" и писатели като Пастернак, Набоков, Оруел, Солженицин, дори Стайнбек. Но за Ана Ахматова имахме статия. И нашият знаменит по света Христо Явашев беше табу. За филма на Кубрик по "Портокал с часовников механизъм" не се спомена и през ум не можеше да ми мине тогава, че ще преведа книгата през 1991 г. Материал за новоизлязъл роман или театрална постановка можеше да бъде предшестван от кратко редакторско каре (написано от преводача естествено), в което се обясняваше коя точно мрачна или упадъчна страна на капитализма разкрива или критикува авторът. Звучеше неубедително като дългите предговори пред издаваните преводи на хубави съвременни тогава западни романи, но беше задължителна презастраховка, за да "мине". Към музиката, живописта и балета се подхождаше по-либерално: отдадохме дължимото на композитора минималист Филип Глас и неговата опера "Айнщайн на плажа"; отразихме, макар и с черно-бели илюстрации, абстракциониста Рошънбърг и доста скандалния Джеф Кунс. Милчо Левиев обаче се появи на страниците на ЛИК май чак през 1990 г.

Преглед на оригинала

Не коментирахме на глас "забраненото", но не криехме мислите си, предавани с погледи. Едва ли между нас е имало доносници, защото никой от нас не пострада нито тогава, нито в продължилото години след това сътрудничество за ЛИК. Бяхме приели цената на интересната работа и редкия шанс да знаем какво става по света – информация не се изнася, а обработените вестници и списания с печата на БТА върху тях се предават за нарязване на лентички от една зловеща шрединг-машина в задния двор. По-малокалибрени такива се ползват сега по офисите. Повече от непокорство, отколкото от безстрашие, аз редовно нарушавах забраните: и до днес си пазя тайно изнесени броеве на New Yorker, Times. Толкова много хора в БТА знаеха толкова много неща, които ставаха във всички области на живота и по целия свят, че следенето и контрола на входа биха били "слаба ракия" за алкохолизирани от информация. От време на време имаше показни акции, колкото да се сплашат по-младите от техническия персонал да не би да занесат нещо шаренко и чуждоземско на неподходящо място. Много повече знания и впечатления изнасяхме в главите си, разбира се. Не се притеснявах да ги споделям в най-близкия си приятелски кръг, но повечето хора в него слушаха "вражеските" "Свободна Европа", Би Би Си и "Дойче веле", така че нямаше с какво да ги изненадам. Разказвах им за "Исус Христос Свръхзвезда", за "Полет над кукувиче гнездо", като получи оскарите...

Тон за еретични коментари в редакцията даваше незабравимият художник-оформител на списанието, артистичният график и живописец Стефан Марков, чийто свободен дух отхвърляше условностите и измамите, където и да ги надушеше. Работеше със замах, събаряше пропагандни бариери, назоваваше нещата с истинските им имена.

Всъщност само той беше творецът с авторски почерк във всеки брой на ЛИК, а останалите бяхме анонимни и дори с инициали не се подписвахме. Винаги обаче цитирахме източниците си, представяхме ги в кратък въвеждащ текст. Предполагам, че за големите издателства на периодика за изкуство е било въпрос на популярност и влияние да станат достъпни за хората в някоя бедна социалистическа страна. Този рефлекс към творческа анонимност и пипалата на автоцензурата са си в мен и до днес, колкото и свободно да пиша за всичко, дори понякога се стряскам, като видя какво съм написала или се чуя какво и как коментирам по радиото. Усещам го като голяма привилегия в живота си да правя това естествено професионално.

Когато след 1989 г. вече можехме да превеждаме всичко и дори да предлагаме авторски материали, ЛИК се оказа застрашен от освободените механизми на конкуренцията и екипът ни сам започна да се бори за оцеляването му по законите на пазарната икономика: потърсихме спонсор, който да го издържа и да го разпространява, като уважи запазената му марка. Навъртаха се вече по това време доста "колекционери" на изкуство по нашите земи и един от тях (Хализ Окан - бел. ред.), от съседна страна пое ангажимента да добави и ЛИК към своята колекция като образец на духовно богатство. Разтичахме се да му угодим, направихме му задължителните теманета, отразихме колекцията му (доста съмнителна) на страниците на ЛИК, доведохме независим юрист, подписаха се договори, дадоха се обещания. И това беше! БТА на доверие напечата цветно на гланц четири броя от новия облик на списанието за новия му "собственик", той прати транспорт да ги прибере, за да ги разпространявал уж по цялата страна и... след няколко месеца пакетите с ЛИК бяха открити в мазето на фалиралия му вече "офис".

Седем години по-късно БТА изведе ЛИК от 7-годишната му кома, защото не намери нещо по-добро, с което да го замени – не че не се опита с разни еднодневки за спорт, герои и други сензации. Изпечен новинар, агенцията улови хода на махалото обратно към трайните стойности. Всички предишни сътрудници – успешни в различните си нови професии благодарение на солидната подготовка – се втурнаха да помагат за възраждането на ЛИК през 1999. Той стана месечник, удвои обема си и се напълни с прекрасни илюстрации. Не само се отвори за авторски материали за събития в чужбина, но вече не смогва да отразява свободните изяви на безчет български творци по света. Защото те вече участват в създаването на световната култура и за тях пишат в други списания за изкуство, а в ЛИК се превеждат и тези статии. Нали никой не може да си купи всички издания на чужди езици, за да се чувства осведомен?

Добре че съм си прибирала всеки отделен брой, откакто съм свързана с ЛИК, особено в новата му по-светска премяна. Както изглежда, вече ще го "разлистваме" само на екран. Заради него може би все пак ще се снабдя с електронна читанка – за да си го нося навсякъде, защото е неизчерпаем.

Преглед на оригинала

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

2 коментара
  • 1
    straw_ avatar :-P
    straw_sec

    Есе на на тема: Живописният Лик през 80-те на 20 век.

    Елегантният експертен стил в частта излагаща по същество основната тема в материала, и едновременно иносказателен (алегоричен) в частта му за обясненията колко задълбочени и непримирими били противоречията в чуждото ни тогава "западно" и прагматично общество.

    Няколкото глътки свежа яснота на този тип списания, всред морето от замъглена литература примесена с новоизмислени стойности. Не е само Лик, да си спомним и книжката Антени. До момента не знаех през какво сито са преминавали "изградителите" на тези словесни сгради наречени статии. Нито една излишна дума, стил на който завиждах и от който се учех. Много често съм се питал защо учебниците ни не бяха на такова равнище.

    Не е въпросът в качествените източници, а в ресурсът впрегнат в този "висш пилотаж" на превод "по същество" с думи прости и същевременно на най-точното им място, до най-малката подробност. Запазените няколко броя препрочитам с чувство на уважение, сравнявайки със съвременните аналози полу- писани, полу- редактирани, полу- отпечатани.

    Една от причините да съм читател на в. Капитал е именно сходната схема на изграждане на материалите, четими, ясни, по същество и без старание на автора да изпъкне като личност. Оперативността и бързата реакция спрямо събитията, разбира се е поставила отпечатък, но ясно доловимата експертност в съответната материя и лесният изказ са точната рецепта на учебният подход към любознателните и мислещи читатели. Изглежда някои стойности си остават вечни и познаването им е от значение за прагматичните професионалисти.

    Интересен термин "прагматична литература". Както се казва: - Според най-добрите канони на пропагандният жанр. Да опишем хубавото без да го хвалим - то само се хвали.

    Лик и сродните му бяха афиш на по-различния външен свят, а работните им пчелички сбираха трудният мед на информацията и получаваха в замяна похвалният хляб на истинският Преводач. Е, и задоволство от личната значимост в резултат на добре свършената работа, кой сега може да се похвали, че е доволен от работата си?!

  • 2
    straw_ avatar :-?
    straw_sec

    Анализ към есето: Живописните Лик, Антени, Паралели... Ще ме подсетите ли за някои други?

    Е, тези "непримирими противоречия" са вече и наши, макар и със силна доза социалност на обществото ни. Все пак това е цената на гражданският мир при нашите условия.

    Учебниците ни се пишеха от хабилитирани лица с цел израстване в професията, откъснати от логичната действителност на любознателните деца. Спомнете си "тухлата" по литература от 1995 г. Ние ползвахме разпространените анализи от 1965 г., когато кариеристичният стремеж не е бил поставен на кухите основи на краткотрайни тенденции и познанства в "нужните" кръгове.

    Веднага се сещам за съвременната "чалга" в бранша. Шарените списания, чиято корица ги продава, а същността е със същата кухота, каквато бяха учебниците ни. Е, някои успяват да възпитат на "стил".

    Спомням си в. Капитал от 90-те. Дали не изгубихте нещо чрез добавената многословност сега? Арматурата е винаги една и съща, а колко ще е бетонът и шарените тапети решава собственикът на база условията. Явно наистина условията от тогава са се поподобрили и читателите попоумножили.

    От опита си достигнах до извода, че най-добрата пропаганда е описанието на събития, които не се нуждаят от реклама. Те и без това говорят достатъчно за себе си. Въпросът е да достигнат до масовия уважаем читател, който да срещне понятен е лесен за усвояване стил. Все едно среща стар познайник.

    По обръснатият клиент можем да познаем какви са уменията на бръснаря. Умелият преводач обработва информацията така, че да не пореже, но и да не пропусне :)


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK