С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Тема

2 14 фев 2013, 15:29, 7319 прочитания

Моят ЛИК

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg



Сегашния си лик дължа на ЛИК. На общуването си с него в продължение на почти четири десетилетия (с една раздяла от няколко години по независещи от нас причини). С ЛИК ходехме редовно на театър в Лондон, на изложба в Париж, на концерти в Берлин и в Москва, на фестивали в Единбург и във Венеция и на кино в Ню Йорк, и то във времето, когато излизането от България по лични причини беше не само невъзможно, но и противозаконно. С ЛИК "чухме" за първи път "Фантома на операта от Бродуей", чрез ЛИК беседвахме с наградени кинорежисьори, с ЛИК разглеждахме чудеса на архитектурата като новооткритата тогава Галерия на Сан Франциско, в ЛИК прочетохме за споровете около стъклената пирамида в двора на Лувъра, чрез ЛИК усещахме екранния пулс на филми, които не се надявахме да видим някога, ЛИК ни запозна с философията в песните на Talking Heads; пак ЛИК ни представи отблизо японска графика, фигури по индийски храмове, африканските Шона скулптури, повлияли на Пикасо.

Светът е широк и спасение... има навсякъде, щом вярваме, че културата носи спасение, а творчеството е човещина. Ами ако изкуството по целия свят за една седмица или за месец може да се побере между кориците на едно издание? Това е мисията на знаковото списание за Литература, Изкуство и Култура в двете епохи на неговото устойчиво съществуване. Винаги разказвам историята му с възхищение и благодарност.

ЛИК се е появил като един малък експеримент със законите на пазарната икономика в условията на социалистически централизъм. Преди половин век купища чуждестранни списания и вестници заедно с емисиите на информационните агенции пристигаха само на едно място в България – в сградата на информационния монополист БТА на "Цариградско шосе" (тогава бул. "Ленин"). Чрез секретни и служебни бюлетини новините се препращаха до единственото радио, единствената телевизия и единствения вестник (който имаше различни имена, но почти едно и също съдържание). Българската периодика за изкуства, литература, техника и други професионални области също трябваше да знае какво става по света, но й липсваха актуалните източници. Тогава с малко находчивост и доста смелост в БТА започнали да публикуват едни тънки списания – без гланц и снимки, – които да дават представа за онова, което се случва по света в изкуствата, в науката и техниката, в сферата на любопитното и развлекателното и в някои политически среди. Помня как едноцветните им хартиени корици станаха символни за любознателните – в зависимост от различните им интереси. Сред тях най-интелигентен и обещаващ беше ЛИК с червената правоъгълна лента и земното кълбо и с отпечатана на белия хартиен фон черно-бяла снимка от някакво далечно събитие. Срещу 30 стотинки (при заплата от 105 лева на начеващ висшист) ученици, студенти, художници, режисьори, някои писатели, дори продавачите в магазини и по-будни работници по цехове прочитаха на български какво мислят, как говорят и с какво се занимават творци и автори от най-престижните издания по света – "Ню Йоркър", "Ролинг стоун", "Вилидж войс", "Арт", "Цайт", "Епока", "Лир", "Литературная Россия", "Таймс", "Нюзуик". За мнозина беше просто необходимост да надникнат отвъд желязната завеса, за други - жажда за знания, различни от предлаганите им, за трети беше професионална потребност. Тиражите, разбира се, бяха недостатъчни и бързо се изчерпваха, но имаше абонаменти, а и продавачите скриваха по някоя и друга бройка за редовните си клиенти. После хората си предаваха помежду си книжките, тънки като тетрадки.


Като завърших филология с два езика в зората на 70-те, се пробвах с конкурс за емисиите за чужбина на Радио София, представих се успешно, но се оказа, че хора с моя произход не пускали до микрофона. В БТА не гледали произхода, ако покажеш знания, посъветваха ме приятели. Мина почти година след конкурса през 1973 г., докато се убедя, че не са ме заблудили. Просто тогавашният директор Лозан Стрелков се оказал достатъчно съобразителен, за да предпочете умствения потенциал пред партийното членство там, където трябва да се върши работа. По негово време имаше доста като мен. (Сега пък само най-близките ми вярват, та се наложи да си извадя съответния документ, за да не загубя доверието на по-широкия си кръг приятели.) Конкурсът, ежегодна процедура, беше за най-ниската в йерархията длъжност – преводач-репортер с два чужди езика. Не питаха към коя редакция има предпочитания успешно класиралият се: казваха му къде има нужда от него. Разпределиха ме при международните новини в голямата зала на най-горния етаж, където отивали най-добрите. Аз не исках да съм най-добра; исках да работя в ЛИК, на партера. Скоро разбрах, че не само нямах избор, нямах и шанс. Бях ничия, а репортерските бюра в ЛИК бяха заети от деца на писатели и други интелектуалци – възхищавах им се, способни бяха, всички станаха имена в своите поприща.

Сред тоновете хартия, бълвана от телексите, се учех как и какво се превежда и предава за различните властови нива и пропагандни медии, стараех се, трупах опит, но ме потискаха изопачаването, автоцензурата, вечният страх да не объркаш комунистическата партийна линия с истинското събитие някъде по света, че глобяваха и мъмреха... Обичайна практика беше преводач-репортери и от други редакции да превеждат възложени им материали от четирите седмични списания, стига да имат склонност към специфичната тематика. И това използвах за своята почти безнадеждна лична битка в подстъпите към ЛИК.

Минаха повече от десет години, преведох няколко книги, станах член на съюза на преводачите. Общото оживление на интелектуалния фронт (така се говореше тогава) към средата на 80-те пренасочи амбициите на някои колеги от ЛИК към държавните издателства за преводна литература и в екипа на изданието се отвори място за човек с немски и английски – моите езици. Но аз все още не бях "техният човек". Можело да се яви и по-техен, затова да съм изчакала малко, да не би някой да се обади по-отгоре. Най-после, един ден през 1985 г., вече можах да вляза през вратата на преводачите без плахото почукване. На вътрешната врата обаче, към стаята на редакторите Сирма и Нина, винаги се чукаше от уважение към работата им. И тя го заслужаваше. Без фалшива пропаганда те поддържаха добър баланс между позволеното и възможното и цял ден - заедно с нас, четирите пчелички - търсеха и извличаха най-интересното, но и най-значимото от списанията, струпани на бюрата им. Разпределяха ги по езици, обръщаха ни внимание на събитията и темите, отразявани едновременно в "тежките" списания за култура на няколко страни, а после заедно решавахме в кой източник е най-хубаво написаният материал, та превеждахме него. Трябваше да владеем не само езиците в тънкости, но и да познаваме историята и културата на страните, за които всеки от нас отговаряше. Случеше ли се да влезем в "чужда" територия за някое събитие, колегата със съответния език помагаше със своите знания за контекста. Помня как Албена с френски ме "запозна" с Жан Жьоне, а Виктория с руски ни разказваше за училището на Чехов, където учили и роднините на майка й (рускиня), някои от които после изчезнали в лагерите; с Юлия си разменяхме материали от английски, но тя работеше и с италиански и френски, които след нея пое Толя; аз водех главно немските издания, а с Емилия споделихме усилията по превода на 7-те тома за Хари Потър години по-късно. Нямаше място за съперничество, нито време да надникнеш в съседната паничка. Всички получавахме еднакво недостатъчно пари (добавяхме си с преводи за други редакции), но след работа се чувствахме като че сме били на кино, на театър, на концерт или сме чели някоя хубава книга – в контраст с живота наоколо. На всичкото отгоре всеки от нас неизменно си превеждаше вкъщи по един роман и често се съветвахме помежду си, когато откраднехме по-спокойни минутки (или евентуално си бяхме предали материала за броя навреме). Предполагам, че тази оазисна атмосфера далеч от политическите препирни, лъжите и страховете се дължеше на самото съдържание на работата ни – да предаваме на родния си език начина на мислене на свободни хора, гласовете на света, написаното от авторитети, за които няма граници, да култивираме вкус към по-изискани неща в живота от догмите на соцреализма. Чувствахме се професионално задължени от доверието, което ни се гласуваше като на селекционери специалисти в избраната област на културата или в страните според езика. Като репортери спазвахме текста и духа на оригиналната статия, подхождайки към всяка мисъл в нея с разбиране и точност. Не опосредствахме нищо, за да го направим по-достъпно –  от читателите ни се очакваше да настигат авторите, а не да ги дърпат към себе си. Етикетът "упадъчно западно изкуство" не ни спираше. През 70-те години се пишеше на обикновени електрически машини, редактираше се на ръка, а после секретарката на изданието преписваше всичко на чисто, за да е прегледно при макетирането. Последни (нежелателни) поправки можеше да се нанесат непосредствено преди печатницата. През 80-те години постепенно започнаха да заместват старите електрически с нови полуавтоматични машини, големи и тежки като танкове. Не беше по-лесно, може би само малко по-бързо. Компютрите навлязоха веднага след 1990 г., но до интернет мина още много време. А справките си правехме тогава от енциклопедии, от дебели албуми с живопис, от литературни алманаси: за да назовеш един факт с точната дума или да провериш кога, къде и при какви обстоятелства се е случило споменато събитие, изчиташ много страници от други източници. Това беше вторият ми университет. Просто беше недопустимо да не знаеш нещо, което го има в справочниците, да сбъркаш нечие име, още повече исторически факт, споменат в събитието в някое от изкуствата, за които превеждахме. Срамът да го открие редакторът и да ти направи забележка беше по-непоносим от евентуален гаф, свързан с цензурата.

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Единство, творчество, касичка Единство, творчество, касичка

Кампаниите за групово финансиране намират все по-голям успех при креативните проекти в България

4 окт 2019, 3386 прочитания

Безмесни избори 1 Безмесни избори

Вегетарианството и новите тенденции като веган ресторанти, хотели и продукти

27 сеп 2019, 4342 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Тема" Затваряне
Де е България

С какво асоциират нашата страна по широкия свят

Още от Капитал
Тази карта ми излезе златна

Защо лихвите по кредитни карти не падат и как да платим по-малко по тях

Раждането на 5G в България

2020-а ще бъде годината на едни от най-големите търгове за честоти досега, даващи началото на изграждането на 5G мрежа

Малките в голямата игра за София

Как ще се управлява столицата при новата конфигурация в общинския съвет и при районните кметове

След Гешев 2.0, Цацаров 2.0 - радостта е двойна

Властта лъже Европа и гражданите, че ще въведе контрол над всесилния главен прокурор. Прави обратното

Близкият и далечен Николай Атанасов

Поетът и ЛГБТ активист почина на 41 години и остави литературно наследство, което ще бъде открито от ново поколение читатели

Приемно село

"Резиденция Баба" изпраща на село млади хора, които в продължение на три седмици опознават местните и техните традиции

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10