Толкова близо, толкова далеч

Разходка от частното към общото в някои съседски отношения на широк екран

"Всички щастливи семейства си приличат; всяко нещастно семейство е нещастно посвоему" – какво друго да си помисли човек за миниантология от 8 филма за съседи, от които 7 съдържат убийство? Съседствата са като семействата: когато всичко върви добре, няма нищо за разказване. Както във вестникарската шега, която обръща поговорката "No news is good news" (никаква новина е добрата новина) на "Good news is no news" (добрата новина не е никаква новина). Всъщност съседствата са уголемени модели на семейството и умалени модели на човечеството, така че през тях може се развият всякакви теми. Тук се спряхме за малко на смъртта, любовта, идеологиите и въображението, но списъкът със заглавия е потенциално безкраен.

Война и шпионаж

"Съседи" на Нормън Макларън е толкова суров и директен, че през 1953 г. взима "Оскар" за документална късометражка, нищо че е художествен и изпълнен с анимационна техника. Двамата герои са еднакви до предпоследния детайл – от сгъваемите столове и лулите до картонените си къщурки и вестниците с огледални заглавия: "Войната е сигурна, ако няма мир" (у този с папийонката) и "Мирът е сигурен, ако няма война" (у този с вратовръзката). Когато между тях пониква едно цвете, съседите започват да си го оспорват все така симетрично. Ударите загрубяват, лицата озверяват, дрехите хвърчат на парчета и когато в боя падат не само къщите, но и жените с децата в тях, вече не е чудно, че краят ще е гробище. Цветето е стъпкано в схватката, без никой да забележи.

По-богат на нюанси и по-мек към зрителя е друг прочут филм от 50-те, "Прозорец към двора" (1954) на Хичкок. Жега в Ню Йорк; фоторепортерът Л.Б. Джефрис (Джеймс Стюарт) безкрайно скучае в последната от много седмици с крак "в гипсов пашкул". Нещото, с което си убива времето, е да зяпа през вътрешния двор към десетките задни прозорци на близките сгради, да разучава съседите си, да им измисля прякори. Нечия ръка изтръсква трохите от покривка, красавица по бельо си прави кафе, двойка се събужда на балкона, госпожа Самотно сърце си говори сама, а една нощ вечно сърдитата съпруга на търговския пътник изчезва яко дим. Това неочаквано превръща Джефрис от воайор в свидетел, даже детектив. "Кажи ми какво видя и какво си мислиш, че значи", моли го приятелката му (Грейс Кели) и филмът сякаш е точно за това: да се замислим бива ли да гледаме, можем ли да тълкуваме и трябва ли да се месим? Страхотни диалози; една от най-хубавите хореографии на съседството в киното; внушение за нещо ужасяващо и прекрасно – никога не сме сами.

Да ви се намира захар?

Винаги наблизо, но не съвсем; добре позната, но зад чужда врата – образът на съседката е класика, даже клише, което дели популярност само с образите на медицинската сестра и на стюардесата. Следващите два филма – трагедия на невъздържаността и трагедия на посредствеността – илюстрират както темата за съседката като осъществим блян, така и защо студената война приключи с разпад на Изтока.

"Съседката" на Франсоа Трюфо: годината е 1981-а, френската провинция. Чакълени пътеки, леки рокли с красиви цветове, прически а ла гарсон. Матилд (Фани Ардан) е женена за Филип; Бернар (Жерар Депардийо) – за Арлет. Когато случайно заживяват в съседни къщи, техните партньори не знаят, че някога Матилд и Бернар са имали необуздана връзка. "Нови съседи? О, вече няма да можем да правим любов в градината..." – смее се Бернар, преди с ужас да установи, че миналото го преследва. Пиана, книги, тенис кортове. Разговори за кино, покани за вечеря, истории в историята. Матилд и Бернар се привличат и отблъскват като магнити, започват да се срещат и да късат отново. "Не разбирам", казва Бернар. "Ревнувам от твоето страдание" – казва жена му, когато научава. "Обичам песните по радиото – казва Матилд, – колкото по-глупави, толкова по-честни." Ужасът на незавършените истории, борбата на разума с щастливата самозабрава, емоцията като наркотик и смъртта като единствена възможна точка: "Нито с теб, нито без тебе..."

"Съседката" на Адела Пеева: годината е 1988-а, българската провинция. Овце в трафика, народна музика и заклани кокошки. Цех за компоти, токът угасва, Димка (Елвира Иванова) пее в тъмното, Григор (Велко Кънев), който освен бригадир е и отличен кавалджия, е пленен. Димка е женена за Стефан, Григор – за Григорица, живеят в съседни къщи. "Купила си тия плочки, без да питаш мъжа си?"; "Яловици няма да търпим!"; "Какво знаеш ти ма, Димке, бой не си яла." Димка хлипа в плевнята, Григор не издържа, рипа през оградата и я взима по начин, който музиката внушава, че е по-романтичен от брачния, нищо че изглежда същият. "Чисто село – здрав народ", "дърта кикимора", "мачка на погачка". Лади, мушами, вълнени жилетки на хора без мечти, недокоснати от любов и любезност. Когато Стефан заминава "на специализация в Гедерето", Димка и Григор се изнасят заедно. "Битовото им разложение" приключва с тикане на закъсал запорожец, което изчерпва бунтарството на Димка: тя се прибира при мъж си.

С часовников механизъм

"Рядко туряй ногата си в къщата на съседа си, да не би да му досадиш и той да те намрази", се казва в Библията, но какво да правиш, когато "къщата на съседа ти" е общият квартал, село, страна, континент, Земя и щеш, не щеш, си с двата крака там завинаги? Двете истории, които следват, са разказани в съвсем различен дух, но със сходен резултат: дават ясно да се разбере, че с омразата шега не бива. И че всяко деление на "те" и "ние" има едно-две предимства и сто-двеста съсипващи странични ефекта.

В "Постъпи както трябва" (1989) на Спайк Лий Ню Йорк отново го мъчи жега. В малка бруклинска махала съседите са шумен хор: всички се надвикват, без да се изслушват, и се репчат един на друг, но това сякаш не им пречи. Рейдио Рахим с гетобластера, подпийналият дядо Кмет, махленската "коментаторка" от перваза Мадър Систър, десетина сорта кибици... Шарено и весело, рап и политика, думите се сипят във все по-силни концентрации (има една страхотна минута, в която петима от героите се изтъпанват последователно пред камерата и бълват монолози на ненавистта срещу другите в квартала: черни, италианци, пуерториканци, корейци, евреи), докато една глупост не отключва демоните и нещата не стават непоправими.

В "А сега накъде?" (2011) на Надин Лабаки едно ливанско село, "опасано с мини и изгубено между две войни" в края на ХХ век, поддържа мирното равновесие на християни и мюсюлмани с женска хитрост. Съпругите и майките са твърдо решени да не позволят в главите на мъжете да влизат мухите на агресията – след години смърт и разорение знаят що за глупост са верските сблъсъци. Когато отново се дочува за кръвопролития, те саботират единствения телевизор и радиоапарат, горят вестниците, прилагат разсейващи тактики и доста време наистина удържат положението. Филмът започва сладичък като локум, с обещание за любовна история, песни, цвят, поп и имам брада до брада: когато по-нататък идва време за малко правдиво страдание, човек си дава сметка, че трудно би преглътнал тази реалност без тази доза приказност. Чудни общи сцени на съседките.

Чуждо тяло

"Вие не знаете смисъла на думата съседи. Съседите се харесват, говорят си, вълнуват се, ако някой живее или умира..." – така крещи една от героините на "Прозорец към двора", когато намира кученцето си удушено... Е, в двете пародии за финал съседите правят дори повече от това, но по особено смешен и неочакван начин.

В Hot fuzz (2007) на Едгар Райт, познат на български със стряскащото заглавие "Горещи палки", полицаят Никълъс Ейнджъл (Саймън Пег) е тоталният отличник – ефикасен и бляскав във всяко отношение, такъв, че всички в сравнение с него изглеждат като вяли мърлячи. Завистливите му лондонски началници го повишават, но в толкова дълбоката провинция, че от Ейнджъл оттук нататък се очаква единствено да гние от скука. Да, но сред гугутките, цветята, учтивостите и "ежеседмичното събрание за съседско наблюдение", на което се разискват розови проблеми (избягал лебед или "жива статуя" на площада), Ейнджъл надушва пъклен заговор... Това как го осуетява си заслужава да се види заради чудесното чувство за хумор, пищните батални сцени и интересната постановка "детектив внедрен във виновника".

Който е гледал Hot fuzz, не може да е изтървал "Шон на мъртвите" (2004), истерично смешната зомби пародия на същата комбина, Райт - Пег. Което значи, че не бива да пропуска и "Хуан на мъртвите" (2011), филма, в който кубинецът Алехандро Бругес преосмисли лозунга "Революция или смърт!" в полза на смъртта. "Хуан" също се закача с култовото заглавие на Джордж Ромеро "Зората на мъртвите" и също е зомби пародия, само че единствена по рода си: политическа, сексуално заредена и карибски музикална (сцената със "закопчаните" заедно главен герой и зомби, което го напада в ритъма на салса!). Хуан е тоталният мърляч – ненадежден и ленив ("Абе, не ти ли се е искало да преплаваш до Маями? / За какво, нали там ще трябва да работя?"). На едно събрание на съкооператорите става свидетел на избухването на зомби епидемията, която ще помете Хавана, и с няколко от съседите си сформира отряд за оцеляване... Нито Че и Фидел са пощадени от присмех, нито кухото държавно говорене: от началото до края героите наричат зомбитата "дисиденти", както са чули да ги определят по телевизията. Боговете сигурно са полудели или цензурата в Куба е изфирясала.

Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


2 коментара
  • 1
    poemcrazy avatar :-|
    poemcrazy

    Съседи на Норман Макларън е точно 8 минути и затова е неуместно да се сравнява с филма на Хичкок (който е по-богат на нюанси? и по-мек към зрителя). Съседи е политическа алегория. Това е филм с послание и това неизбежно го прави дидактичен. Други знакови филми с лоши съседи, които сте изпуснали, скъпа Нева, са Бебето на Розмари, Отвращение с Катрин Деньов и Тес на Полански, да не забравяме и Бартън Финк на братята Коен със съседа от ада Чарли Медоус (Джон Гудман). И още, Григор е запленен, не пленен. Това че имам малки забележки към Нева, не значи, че не харесвам текстовете й. Особено съм впечатлен от последните й есета за Мексико. Сега остава да издаде разказите на Хуан Рулфо в нейната поредица в Жанет и ще ме спечели завинаги.

  • 2
    poemcrazy avatar :-|
    poemcrazy

    Малък лапсус по-горе. Написал съм Тес, а имах предвид Дъ Тенант (Наемателят) на Полански. Извинявам се.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал