Да посетиш идея

Няколко еднодневни отбивки до места в Португалия, в които хората правят малки чудеса с много душа

Маслинено дърво върху покрива на Музея на Коа
Маслинено дърво върху покрива на Музея на Коа    ©  Нева Мичева
Маслинено дърво върху покрива на Музея на Коа
Маслинено дърво върху покрива на Музея на Коа    ©  Нева Мичева

Върви месецът на Бразилия в Португалия и една млада трупа от Рио прави импровизационен театър в патиото на един манастир в Порто. Представлението се казва "Какво би искал да остане" и се опитва със заети от публиката фрагменти да напълни Ноев ковчег с всичко, което държим да оцелее след края на света. Кой "спасява" песните на "Бийтълс", кой – Париж, кой – пейките. Едно момче казва: "Замаях се, когато моята приятелка се съблече и отзад на потъмнялото й тяло видях малкия светъл триъгълник от банския. Бих искал да остане този малък светъл триъгълник!" По-долу са събрани няколко португалски места със собствена легенда: това, което аз бих искала да остане, е доброто настроение и чувството за поетическа справедливост в тях. Португалия е богата на емоции и на истории страна: фадо, замъци, кулинарни митове, зашеметяващи крайбрежия – това е без спор. Но има и още: има хора зад фактите. И славните неща, които те вършат, са понякога извън туристическите маршрути и очаквания.

"Шапитò"

е една от магичните думи на детството – няма как да те подведе: под нея има животни с човешки умения, хора с нечовешки умения, весела маршова музика, която не вещае война, носове, които бибипкат, като ги стиснеш, и възрастни, които се смеят, пищят и пляскат с ръце заедно с децата. Седя в "Шапито" и нямам съмнения: ако съществува нещо като "добра вибрация", това място е доказателството. "Културно ретроградни и хуманно авангардни", така се представят съмишлениците на Тереза Рико–Тетè, първата жена клоун в Европа, която през 80-те поставя начало на този хибрид между квартално читалище и елегантен клуб за градски оригинали. "Шапито" е училище за циркови артисти, но и занималня за деца със социални проблеми; сцена за цирк, театър, танц, музика и пантомима; библиотека, посветена на сценичните изкуства; ресторант със зашеметителна гледка към река Тежу и цени доловимо над нормалните за Лисабон. "Ефимерни изкуства и солидарност" – и така се представят. Питам момичето, което ни сервира: вярно ли е, че целият обслужващ персонал е от бъдещи циркови артисти? Само някои, казва и просиява, аз например съм въздушен акробат... "Шапито" се намира на същия стръмен баир като задължителния за туриста замък "Сан Жоржи", но откъм невинаги приветливия "пакистански" квартал и е някак скрито, та който иска да погледа, да размени по дума с истински жонгльор или да попие добра вибрация, трябва добре да се оглежда за входната врата на "Коща до Кащело" 7.

На път сме

сега вече в Северна Португалия, поели към следобед на "промишлен туризъм" в известното с фабриките си градче Сан Жоао да Мадейра. Там доскоро човек е можело да попадне главно по случайност, но нещата бързо се променят, откакто градската управа и местните производители решават да учредят бюро, което да се погрижи за синхронизирането на културния и индустриални живот на града. Преди Сан Жоао да Мадейра обаче кривваме до Арока, за да разгледаме разкошния манастир и да опитаме манастирските сладки: "монахински коремчета", "марципанени наденички", "хляба на Св. Бернард". Тук през ХIII век е живяла и издъхнала блажената Мафалда – португалска принцеса, омъжена набързо за 11-годишния кастилски крал и върната година по-късно от "неначената" от съпруга си, за да изкара живота си в съзерцание на Бог. Групичка от каучсърфъри сме, което ще рече, че се харесваме, без да се познаваме, говорим мешавица от езици и радостно обменяме наглед ненужна информация. Около обяд темата е храна и Майко, японката, разправя за красивия червен домат, който си купила, докато пътешествала из Китай – забравила го в раницата си и когато две седмици по-късно тръгнала да я разопакова, го открила вътре все така непокътнато красив и червен. Чин И, която е от Тайван, казва: нашите рибари не обръщат рибата в чиниите си, а изяждат горната половина, махат костта и довършват месото... иначе ще им се обърнат лодките. В манастира питаме на какво се дължи името Света Богородица на О-то (Nossa Senhora do Ó – цял поджанр в изобразяването на Мадоната) и ни обясняват, че първо, че коремът й е кръгъл като О, понеже е бременна и, второ, всички призиви към нея започват с "О!". Вече в гостилницата (местността се слави с крехко телешко, приготвено толкова грижливо, че можело да се яде с лъжица) ни обясняват за друга непорочна бременност, дори по-смайваща, тази на pedra parideira, букв. "раждащ камък". Става дума за крайно рядко явление, при което в гранитни скали се съдържат неголеми късове от друг материал – при определени условия камъкът майка с пукот освобождава чудати малки дискчета и на мястото им остават ямки...

Шапò!

Първата ни фабрика, установяваме вече в Сан Жоао да Мадейра, е един от десетте производителя на "филцови тела за шапки" в света, слави се с безкомпромисно качество и държи 25% от глобалния пазар. ФЕПСА съществува от 1969 г., когато шестима видни шапкари се събират в опит да спасят замиращия си бизнес и намират своята ниша в производството на филцови заготовки, които продават на други за подшиването, украсите и пласмента. Сами измислят част от машините си. Имат над 200 служители, разпределени в 3 смени в денонощието: най-преданите двама са с около 40 години стаж във фирмата, а най-малко преданите двама – с присъди отпреди няколко години за индустриален шпионаж в полза на алчна бразилска компания. Фотографирането не е разрешено, но и да беше, надали щеше да стане ясно какво се вижда на снимките. В натежалата от влага атмосфера на фабриката нашата водачка Жуана ни показва етапите от превръщането на козината във филц: започва се с центрофугите, в които животински косъмчета се полепят по голям централен конус, докато добият изходната форма (островърхата шапка на някое гигантско джудже), от която след четири седмици тепане, влачене, бъхтане, мъхане, мокрене, сушене, пресоване, боядисване, орязване и оформяне излизат заготовки в най-разнообразни форми, размери и цветове. Детайлите са непредвидими за лаика. Най-ценната суровина, оказва се, е бобровата козина и само от нея филцът може да стане съвсем тъничък. Най-хубаво лъщи филцът от див заек; най-непрестижен е този от овча вълна. Осемдесет процента от поръчките на фабриката са в черно. Машината за направа на велур върши работата си чрез грапава ивица истинска акулска кожа. Бобровата заготовка струва около 40 евро, вълнената – около 7. По-нататък, когато стигнат до шапкарите и бъдат приведени в окончателен вид, цените ще станат космически – 620 евро при Ив Сен Лоран, над 1000 долара за добра каубойска шапка. Впрочем именно каубойските шапки поглъщат сериозна част от продукцията на ФЕПСА. Както и шапките на ортодоксалните евреи и тиролците – уточнява Жуана, докато ни извежда през "дизайнерския" склад навън: визитите тук са забързани.

"Наричаме го сърце"

казва Жузе Виейра, вдигнал лъскава тъмносива буца, смес от вода, глина и графит, която ще се превърне сърцевината на много моливи. Той така си говори, енергичен и сладкодумен, в нещо като низ от подходящи за журналистически публикации заглавия: "Моливите са интимен предмет", "Парите са време, не обратното", "Вече не ние ходим в училищата, те идват при нас". Фабриката, която ръководи, "Виарко", е над стогодишна, единствената за моливи на Иберийския полуостров и по думите му "не би трябвало да съществува", смазана между големите в бизнеса като Фабер-Кастел, Карандаш, Щедтлер и китайците с тяхното епично производство. Сградата откриваме по нюх, моливите ухаят много отчетливо. Машините изглеждат романтично допотопни и Виейра говори за "индустриална археология": широки ленти се въртят; правоъгълни "усти" бълват прясно боядисани в оранжево моливи (шест слоя боя, за да се сметне за готово!); докато вървим, подметките ни стават графитеночерни. "Виарко" е превърнал недостатъка си в предимство и сега е най-малката фабрика за моливи в света. Издържа се благодарение на легендата около себе си и изобретателността на хората, които привлича: залага на сътрудничества с откриватели и артисти, на посещенията на ученици, на привързаността на отдавнашни почитатели, на новите предизвикателства (да речем, как да се смени идеалната, но сложна за набавяне кедрова дървесина за моливи с друга, локална?)... Един от най-старите и обичани продукти на "Виарко" са моливите с таблицата за умножение на тях. Сред най-новите – цветните моливи за далтонисти (всеки цвят се асоциира с малък геометричен символ) или серията "графити за акварел".

Картинки и кърпички

В Португалия има над 300 места със "скално изкуство", но това в долината на река Коа е от световно значение по следната причина: на протежение от 17 километра там на открито се намират хиляди рисунки на възраст между 22 000 и 10 000 години – тревопасни с вити рога, мъже с огромни пениси, чудати сънувани създания, издълбани в камъка. За Португалия мястото има и добавена емоционална стойност – то е отвоювано чрез гражданско действие от правителството и строителния бизнес: първи по рода си случай, учебникарски пример за това, че доброто може да побеждава. През 1995 г. правителството решава, че в долината на Коа ще се прави дига и всичко ще бъде потопено под вода, палеолитно или не. Политиците са наясно с откритията, но "забравят" да уведомят народа за историческата и културната им тежест, та да може строежът да тръгне. Да, но един археолог, който работи в долината, се свързва с пресата, алармира обществото и то скача: започват подписки, протести, някой адаптира припева на популярната песен на местните рапъри Black company и всички запяват: "Рисунките не могат да плуват, йо!" Резултатът е отмяна на плана за дига през 1996 г. и обявяване на долината за паметник на световното културно наследство от ЮНЕСКО през 1998 г. ("уникален пример за първите прояви на човешко символотворчество"). Там, където са започнали работите по построяването на дигата – голямата рана в скалите – от две години съществува музей, в който са обобщени находките. До голяма част от тях всъщност може да се иде, даже се правят специални екскурзии с джип а ла Индиана Джоунс, но в събран и обяснен вид нещата са представено изключително в музея – една от тези ръбати бетонни модерни постройки, които неизвестно как успяват да стоят добре във всякакъв пейзаж. На една от стените забелязваме напуснато гнездо, а отдолу – старателно добавен от уредниците надпис: "Гнездо на червенокръста лястовица." Още мирише на ново, единствените посетители сме и в мисълта, че музеят е възможен, с чистите си линии, символичната си тежест и разкошната гледка към терасите с лозите, намираме нещо много освобождаващо. Както когато отидеш на концерт и осъзнаеш, че около теб има петстотин човешки същества, които са оставили всичко, дето ги мъчи, и са седнали в благоговейно мълчание да слушат как белокос непознат се вживява в някой отдавна починал германец. Ето това чувство също бих пренесла след края на света.

Пратих ти писмо

в човката на пиленце. Но ти нали не знаеш да четеш, така и не получи тселувчицата." В едно магазинче на Вила Нова де Фош Коа, най-близкото населено място до нашия музей, попадаме на същинско находище на ленсуш до наморадо – "кърпички за влюбени", една традиционна португалска "проява на символотворчество". На квадратни парчета лен, предназначени за подарък, от векове се бродират изящно съчетани цветчета, птички и най-важното – послания. От "Ти си роза, ти си крем..." до афоризми, тук-таме с по някоя правописна грешчица за автентичност. Няма значение, че ленсуш са от друг регион, този на голямата река Миню: важното е, че госпожата, която ги бродира, е тук, слага напръстника и щедро ни показва как се прави. Важното е, че си тръгваме с тселувчици.

Още от Капитал