По горящия път
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

По горящия път

<a>Кадър от помена за Пламен Горанов, 36-годишният варненец, който се самозапали пред сградата на Община Варна</a> <br />

По горящия път

Екип на списание VICE USA обиколи страната, за да направи документален филм за самозапалванията в България през последните няколко месеца. Разказ за срещата с някои от пострадалите, протестите през очите на американски журналисти и тяхната работна дисциплина

15041 прочитания

<a>Кадър от помена за Пламен Горанов, 36-годишният варненец, който се самозапали пред сградата на Община Варна</a> <br />

© Красимир Юскеселиев


Преди двайсетина дни тръгнах из България с екип на щатското списание VICE, за да заснемем кратък документален филм за самозапалилите се хора в страната. От списанието изпратиха репортер – Уес, и оператор – Джексън, за да разберат какво точно става в това малко и, според тях, нищо-не-случващо-се място.

Моята роля в процеса беше по-различна от това, с което се занимавам по принцип. През по-голяма част от времето изкарвам малкото пари, които имам с журналистическа дейност, но сега бях "fixer" на американците. Най-просто казано, когато един чужд вестник, списание или телевизия прати екип в друга страна, за да отрази някакво събитие или история, фиксър е човекът, който урежда всичко на терен – превежда, организира преспиването, кара кола, уговаря интервюта, води чужденците по клубове и т.н. Всичко. И за разлика от Труман Капоти аз не твърдя, че помня 90% от разговорете, които провеждам, но след обиколката из България мога да кажа, че придобих добра представа за някои от причините, стоящи зад самозапалванията и протестите.

***

Развълнуван ли? Естествено, че съм развълнуван.

Уес и Джексън пристигат в София на седмия ден от протестите. Срещата ни е в лобито на Grand Hotel Sofia, около 17:45 ч. Докато вървя към хотела се изпотявам няколко пъти, защото слънцето е силно като в пустиня. Когато влизам в хладното предверие, намирам Уес да седи на кожено канапе вдясно от входа. Висок е около 194 см., тежък – не дебел, с широк таз и тесни рамене. Носи очила с рогови рамки, а косата му е сресана на път. Когато се замисли за нещо, се почесва по рижата си едноседмична брада. Изглежда умен, но и малко странен. Личи си, че обувките му някога са били от кафява кожа, но сега са издрани от времето и само жълтеникавите им връзки изпъкват. Тъмнокафявият му панталон има мръсни петна тук-там. Снимката на Уес ще е на място до определението за "хипстър" в тълковния речник. И това не го казвам като обида. Казах го и на него.

Докато с Уес обсъждаме предстоящата ни среща с Ангел Славчев – човекът, с когото американците правят връзка още от САЩ, заради лидерската му роля във февруарските протести, Джексън се появява от асансьора с фотоапарат на врата и камера в дясната си ръка. За разлика от Уес, той е не по-висок от 175 см., с гола глава, носи тъмносини къси панталонки и износена бяла тениска. Ако не успееш да се досетиш, че Джексън е американец по акцента и високия тон на говорене, то обувките му за планина New Balance моментално ще го издадат (ако някога видиш, че някой носи New Balance в България, смело можеш да го заподозреш, че е американец). Лицето му е издължено, а долната челюст стърчи напред – стори ми се, че прилича на Раян Гослин. Джексън говори на "бро", често се държи снизходително с хората, с които комуникира и ги третира като деца. Не мисля, че го прави нарочно. Характерът му е такъв. И Уес и Джексън живеят в Ню Йорк, но носят две тотално различни големи ябълки в сърцата си.

Уес и Джексън обаче не могат да разберат едно нещо: защо всички се държат все едно са на концерт? "Къде е кръвта? Къде са камъните? Нали сте тръгнали да сваляте правителство" – пита учуден Джексън.

След като се запознаваме, с момчетата се отправяме към протеста пред Министерски съвет, където имаме среща със Славчев. Той говори с дипломатичен език за кризата с тока, докато прави контакт с очите на минувачите – от свирканията около нас обаче не успявам да чуя почти нищо. Не след дълго се разделяме със Славчев и се потопяваме в протеста. Огромната тълпа, свирките, тъпаните, вувузелите и скандиранията харесват на Джексън, който винаги преследва идеалния кадър. Не го е страх да насочи камерата към когото и да било. Уес сяда от време на време и си води записки. Все едно гледам филм за съвременните Бърнстайн и Удуърд. Само дето стaва въпрос за Българския "Уотъргейт".

Движим се успоредно с протестиращите към сградата на парламента. Уес и Джексън обаче не могат да разберат едно нещо: защо всички се държат все едно са на концерт? "Къде е кръвта? Къде са камъните? Нали сте тръгнали да сваляте правителство" – пита учуден Джексън.

Аз също се чудя. От една страна ми харесва, че протестиращите изглеждат добре, облечени са с шарени дрехи и няма насилие. От друга страна, обаче си мисля, че може би единственият начин да се направи радикална промяна е буквално политиците да се изнесат от парламента. На протестите хората изглеждат развълнувани, но все едно се разхождат из непознат парк, а не искат да свалят правителство. "С ръченица Априлско въстание не се прави", както наскоро написа Емил Спахийски. Малко по-надолу, на "Раковска", Волен Сидеров изглежда много по-ентусиазиран за промяна. Ако това въобще е уместен пример. Протестиращите изглежда нямат лидер, водач, бял Малкълм Екс. Това е странно, защото дори колездачите, които обикалят вечер София имат водач.

Уес мълчи и слуша.

Отиваме с протестиращите до "Орлов мост" и се отправяме обратно към хотела, за да оставим техниката. Изпотени, изморени, жадни и гладни. А пък и американците имат нужда да си починат от дългия полет, защото на следващия ден отиваме до Силистра, за да се срещнем с оживелия след самозапалване Димитър Димитров.

Когато на следващия ден тръгваме натам,

Уес и Джексън все още са полузаспали и подпухнали. Рано е, но на мен не ми се спи, защото съм развълнуван за това, което ни предстои. Отиваме да се срещнем с Димитров и след това продължаваме към Варна, Бургас, Раднево и Пловдив. А пък и сме взели под наем предпоследен модел Mazda 6, което ме кара да се чувствам специален.

По пътя към Русе се сблъскваме с провинцията. Другата България, както се казва. Гледката извън София в малките градчета и села ми е добре позната, защото съм израснал във Видин – един от най-бедните градове в ЕС. Преди да потеглим от София, Джексън ме предупреждава, че му трябват кадри на бедни райони, гета, мизерия и т.н. Аз го уверявам, че ще има много такива по пътя към Силистра. Всеки път обаче когато минаваме през някое село, било то голямо или малко, той не е недоволен от това, което вижда.

"Къде е мизерията, бро?" – пита ме той троснато. "Какво имаш предвид?" – отговарям аз объркан. "Така изглежда провинцията в България, бро".

Българите нямат нужда от политици, за да са разделени. Те сами се делят на интелигентни, глупави, бедни и богати.

Разбира се, знам, че има и по-зле изглеждащи места, отколкото тези, през които минаваме, но в интерес на истината – не много по-зле. Все пак каруците, магаретата и стадата овце, пресичащи главните пътища помагат на Джексън да запълни квотата от "бедни" кадри.

Не ме учудва, че американците са дошли с предварително изградена представа за страната ни. Бедна, изостанала държава – Третия свят. Оставам приятно учуден от реакцията им, когато виждат, че повечето села са подредени и хората имат градини и животни. За Уес и Джексън хората в провинцията не изглеждат бедни. Помагат си и се усеща чувството за общност. Всички българи знаят как стоят нещата там – един носи петел, друг ракия, винаги има какво да се яде. Капитализмът изсмуква социалното от хората в големите градове, но не и на село. Там нямат за ядене само мързеливите. От друга страна, за гостите ми хората в провинцията изглеждат единни, само когато става въпрос за ежедневния живот, не за политика и протести – тогава всеки е сам за себе си. И докато в София се събират да скандират над 10 000 души, в провинцията на хората сякаш не им пука. Това обърка американците. "Защо след като искате промяна, не излизате всички заедно да протестирате? В цялата страна" – пита ме Уес.

Той все още не знае, че българите нямат нужда от политици, за да са разделени. Те сами се делят на интелигентни, глупави, бедни и богати. Може би затова никога не успяват да постигнат нещо заедно.

След няколко часа път вече сме близо до село Попино, където Димитров ни очаква. Селото се намира на около двайсетина километра от Силистра, точно на опашката на р. Дунав. Малко и подредено селце. Когато пристигаме, Димитров стои пред къщата си заедно със съседа, бай Георги. Преди да се срещнем на живо, бях чел, че след като се запалва пред президентството в София, той получава около 30% изгаряния, но все пак не знам какво да очаквам. В действителност, струва ми се, не изглежда толкова зле. Дланите на ръцете му са обгорели, както и части от лицето му. Носът му е леко изострен като на Пинокио, а пък устните му са се свили от огъня.

Преди да започнем интервюто, Димитров ме предупреждава, че не иска то да излиза в българските медии. Недоволен е, че са го представили като луд и беден. Може би затова през цялото време повтаря колко апартамента и машини има. Вероятно преувеличава, все пак е ударил една-две ракии.

Уес удря една малка ракия на екс, а Джексън отказва питието от домакина и веднага се захваща за работа.

През 2013 г. в България се палят около 10 души. Седем умират, а другите са със сериозни изгаряния. Статистически погледнато това не е толкова странно обаче, защото през 2009 г. се самозапалват 10 човека, а през 2011 г. те са 13.

Интервюто с Димитров е дълго и интересно. 51-годишният софиянец звучи като позитивен и изпълнен с чувство за хумор човек. По професия е ковач, а по разказите му си личи, че е и бунтар – никога не се примирява с несправедливостта около себе си. Това понякога го прави странен за другите, но на него определено не му пука. Когато бил по-млад, искал да блокира влака Дупница-София, споделя той. За опита да се самозапали говори дълго. Стана ми ясно, че не е очаквал да умре – все пак изсипва само 200 гр. бензин върху себе си. Направил го, за да "събуди" народа. Звучи ту разочарован, че постъпката му не е променила нищо, ту е горд с това, че се е осмелил да се запали. Трудно ми е да разбера какво точно мисли, защото често си противоречи. Разбрах, че иска да направи хотел за селски туризъм в с. Попина и че "човек в безизходица не се самозапалва". Каквото и да значи това.

Два-три часа по-късно, вече сме готови с интервюто и отиваме да се настаним в хотела и да хапнем. Вечерята е супер. Димитров ни запознава със собственика на хотела, а ние успяваме да разберем, че в селото той е нещо като знаменитост.

"Хората тук ме обичат. Искат да се снимат с мен" – смотолевя Димитров. Три месеца след опита за самоубийство, той изглежда в добра физическа форма и към полунощ дори започва да прави салта в басейна на хотела в с. Попино.

Димитров не е единственият случай на самозапалване през 2013 г. Освен него, в България се палят още около 10 души. Седем умират, а другите са със сериозни изгаряния. Статистически погледнато това не е толкова странно обаче, защото през 2009 г. се самозапалват 10 човека, а през 2011 г. те са 13 (Данните са от д-р Владимир Наков, психиатър в болница "Проект Св. Наум" – Групова практика за специализирана медицинска помощ). Ако погледнем цифрите за изминалите години, ще видим, че има минимум по пет самозапалвания от 1983 година насам. Защо тогава хората придават толкова голямо значение на изгорелите тази година? Защо точно сега? Защо не обръщат внимание и на обесилите се?

Отговорът на последния въпрос може би е най-лесен. Хората, поставени в житейска безизходица, избират да се самозапалят не само за да повлияят на собствената си ситуация, но и да отправят саможертвено послание към социалното си обкръжение. Трудно ми е да дам отговор на останалите въпроси, но ми се струва, че всичко може да се сведе до (не)правилно стичане на обстоятелства – повишаване цените на тока, протести, ново правителство, самозапалвания, пак протести, Делян Пеевски и т.н. Както казва канадският културен критик Малкълм Гладуел – може би точно тази година България е достигнала моментът на "кипене". Може би всички тези добри и лоши неща (по-скоро лоши) е трябвало да се случат по едно и също време, за да настъпи някаква промяна в страната. А може всичко това да са празни приказки.

На следващия ден се разделяме с Димитров

и се отправяме към Варна, за да се срещнем с близки на запалилия се Пламен Горанов. Интересното около Горанов е, че от всички хора, с които се срещаме, той е считан за по-различен от останалите самозапалили се. За разлика от другите, Пламен не е бил беден или безработен, не е бил отчаян от живота, а се е запалил в името на кауза. В името на народа. И за разлика от Димитров, Горанов е изсипал една туба бензин върху себе си. Причината за самозапалванията след него много често се обясняват и с "вълна на имитация".

Когато пристигаме пред общината във Варна, там вече има 100-200 протестиращи. Това е един от малкото градове извън София, в който виждаме някой въобще да протестира. След разходка с протестиращите, отиваме на изложба посветена на Пламен. Лично на мен снимките му ми се струват доста добри. Със семейството на Пламен не успяваме да се срещнем, но приятелите му са дружелюбни, умни и интересни.

На следващия ден, докато пътуваме към Бургас, се замислям за работната дисциплина на Уес и Джексън. За тях работата е всичко. През цялото време обсъждат това, което правят. Дискутират контекста към историята и променят мнението си, докато не достигнат до "дъното" на нещата. Ако пък не говорят за това, върху което работят в момента, говорят за предишни, правени от тях неща. Обсъждат книги, които са чели, музика, която са слушали и филми, които са гледали. Постоянно обменят идеи. И най-важното – редакторите им в Америка винаги са в течение с това, което се случва. Когато се работи, се работи.

Всяка минута. Всеки час. Винаги.

Не знам дали ми харесва начинът им на работа, но отдавна не съм комуникирал с хора, които обичат работата си и се стремят да са най-добрите в нея. Е, определено ми харесва, че хем работят здраво, хем не пропускат купон. Work hard, play hard – както казват американците. Уес и Джексън са на по 30 години, но лицата им са изпълнени с любопитство и стремеж към знание. И двамата са в бранша от около 5-6 години.

Сутринта в Бургас се срещаме с разследващия журналист Асен Йорданов, човек, когото избирам преди това, защото вярвам, че може да разкаже най-добре за сивата страна на политическата игра. На няколко пъти едва сдържам сълзите си пред неговите истории. С равния тон на човек, който отлично знае за какво говори той ни разказва ни за престъпните организации. Обяснява ни, че днешната битка на протестиращите е за ценности и че без международна подкрепа трудно ще се промени нещо в страната. Йорданов много иска да ни разведе из града, но ние трябва да тръгваме към гр. Раднево, където вече ни чака Тихомир – синът на починалия след самозапалване Венцислав Василев.

В Раднево е мрачно, пусто, изоставено, депресиращо, бедно. Пристигаме късно вечерта и Тихомир ни чака пред паметника на "Св. Иван Рилски" извън града, до бензиностанция "Лукойл". Джексън мисли, че паметникът е на Исус Христос и е леко озадачен. Ако не можех да чета на български, сигурно и аз ще си помисля същото.

Тишо е около 25 г., мургав и от бедно семейство. Не е много словоохотлив, но ни казва, че преди да се самозапали, баща му бил безработен няколко години. Личи си, че скърби за него – колкото и да се опитва да го прикрие.

"Това е най-лесното нещо. Бум и се отърваваш. Сърдя му се само, че ни остави сами" – каза Тишо и поглежда към земята. Споделя, че откакто баща му е починал, хората в града мразят семейството му, защото кметът им отпуснал еднократна помощ от 4 000 лева. Всичките пари отишли за ремонт на апартамента, в които живеят.

"Хората завиждат. А на какво завиждат и аз не знам" – измърмова той. Казва че, ако има работа, може би нямаше да се чувства като аутсайдер в собствения си град. Преди да си тръгнем му даваме 50 лв., само защото заради нас изпуска курс за 250 евро (кара бус). Уес и Джексън се чувстват неудобно и искат да го компенсират по някакъв начин – макар това да не е практика.

Около 23:00 ч. тръгваме към Пловдив. Изморени сме. Не успявам да намеря пътя обратно до магистралата, но след около два часа каране по някакъв второстепенен път вече сме на бензиностанция преди Града на тепетата. Спираме да се освежим и преоблечем, защото възнамеряваме след като се настаним в хотела, веднага да излезем. Докато аз и Уес пазаруваме в бензиностанцията обаче, успяваме да заключим колата заедно с ключа вътре. Най-неприятното е, че и телефонът ми е вътре. Първата ни реакция – групов смях. Как, по дяволите, успяхме да се заключим извън колата без телефон? Това е като сцена от филма, "От глупав по-глупав". Хората от бензиностанцията извикват Пътна помощ и след 30 мин. бялата ни кола вече е натоварена и пътуваме към хотел "Марица" в Пловдив. В каросерията на камиона сме се наредили аз, Уес, Джексън и шофьора. И въпреки че е доста тясно, Уес и Джексън успяват да заспят след пет минути. Аз притварям очи и от време на време си разменям по някоя дума с шофьора.

Когато се разтоварваме на паркинга на хотела, на двамата журналисти им хрумва гениалната идея да разбием задното стъкло на колата и да извадим техниката. Защо ли не го направихме още на бензиностанцията, чудя се аз. Уес взима едно гранитно паве и започва да блъска по стъклото. Ако никога не сте чупили стъкло на кола, ще разберете, че не е толкова лесно. След няколко опита стъклото подава и пука като балон. Настаняваме се и излизаме, както сме го замислили.

На следващия ден, преди да се върнем в София, отиваме в болница "Св. Георги", където разбраме, че има настанен човек, който се е самозапалил. Тъй като е неделя, не ни пускат да говорим с пострадалия, а пък и докторът отказва да говори с нас. Казват ни да се върнем на следващия ден. Не оставаме в Пловдив, а тръгваме за София.

По пътя вече сме смазани и Уес и Джексън заспиват от време на време. След около час сме пред хотела, където с момчетата се разделяме. Уговорката ни е за седем дни, а пък и аз утре имам друга работа. С Джексън дори не успявам да си кажа "чао" както трябва, защото той изфучава да праща видеоматериал на редакторите отвъд океана. С Уес разменяме няколко приказки, докато той си събира багажа от колата.

"Мерси много за помощта и добрата работа, Мартин" – казва с мекия си глас Уес. "Ще чакам да ми пратиш банковата си сметка".

"ОК" – отговрарям аз, стискаме ръце и си тръгвам.

Преди двайсетина дни тръгнах из България с екип на щатското списание VICE, за да заснемем кратък документален филм за самозапалилите се хора в страната. От списанието изпратиха репортер – Уес, и оператор – Джексън, за да разберат какво точно става в това малко и, според тях, нищо-не-случващо-се място.

Моята роля в процеса беше по-различна от това, с което се занимавам по принцип. През по-голяма част от времето изкарвам малкото пари, които имам с журналистическа дейност, но сега бях "fixer" на американците. Най-просто казано, когато един чужд вестник, списание или телевизия прати екип в друга страна, за да отрази някакво събитие или история, фиксър е човекът, който урежда всичко на терен – превежда, организира преспиването, кара кола, уговаря интервюта, води чужденците по клубове и т.н. Всичко. И за разлика от Труман Капоти аз не твърдя, че помня 90% от разговорете, които провеждам, но след обиколката из България мога да кажа, че придобих добра представа за някои от причините, стоящи зад самозапалванията и протестите.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

16 коментара
  • 2
    lil_alex avatar :-P
    lil_alex

    Ей така се прави кофти журналистика. Само не знам като си фиксър, ако си мацка, включва ли секс услуги. Щото тука виждам доста целуване на задници на великите американски хипстъри, които явно витаят в собствения си свят и не могат да гледат свежо.

    Изобщо, разочарована съм, че не са дошли с торба хапчета и гъби. А трябва.

  • 3
    zumz avatar :-|
    zumz

    Статията е интересна и добре написана. Някои забележки - американските журналисти или поне добрите такива сред тях имат професионална дисциплина - същата, която има и всеки техен добър колега в "Капитал", примерно. Пиша тези думи с добро познаване на темата, отвътре. Да се акцнетира върху техните професионални качества, примерно, цитирам: "редакторите им в Америка винаги са в течение с това, което се случва. Когато се работи, се работи.Всяка минута. Всеки час. Винаги" е доста наивен подход. Въобще не е така. Както в повечето ситуации и тум има нюанси, не е черно-бяло, примерно българските журналисти са скапани, американските - велики. И сред едните и сред другите има добри, има и слаби. Същото се отнася и за редакторите им. Предимството на американските е, че пишат на универсален език и по този начин аудиторията им е много по-голяма. Повтарям, пиша тези неща с добро, смея да кажа, познаване не темата. Поздравления на всички и то немалко отлични журналисти в България които достойно си вършат работата в значително по-трудни условия и срещу значително по-ниско заплащане в сравнение с американските им колеги.

  • 4
    m0aner avatar :-?
    Николай Иванов

    Много добре написано - благодаря, Мартин. Нямам търпение да гледам епизода. Идеи кога излиза?

  • 5
    hrisi avatar :-P
    Хриси

    Пише за двама американски журналисти, пък аз преброих таман четирима: Уес, Джексън, Джейсън и Скоти.
    Ако авторът наистина е журналист, най-добре да се захване с нещо друго. Редакторът в "Капитал", който е преглеждал материала, преди да го публикуват - също.

  • 6
    slon avatar :-|
    slon

    "...българите нямат нужда от политици, за да са разделени. Те сами се делят на интелигентни, глупави, бедни и богати. Може би затова никога не успяват да постигнат нещо заедно."

    От самото начало на протестите много се дразня на всичките тези определения: млади, интелегенти, красиви и т.н., и т.н.
    Кому е нужно да знае какви са хората от протеста? Ние не се събираме, за да дефилираме, а за да протестираме. Всеки има право на това или пък не... На нашите протести явно няма инвалиди, грозни, няма неинтелигентни хора (каквото и да означава това определние). Умреме да се делим и да се изтъкваме, къде по единично, къде по групи, но никога не сме всички заедно.

  • 7
    zumz avatar :-|
    zumz

    До коментар [#6] от "slon":

    Браво, "слон", точно така!

  • 8
    fred avatar :-|
    Fred

    Статията е полезна защото винаги ми е било интересно как изглеждаме в очите на другите. Отстрани някои неща се виждат по-добре. За мен беше полезно още веднъж да се убедя колко малко знае за нас светът. И как дори когато го видят с очите си продължават да не ни разбират.

    И да, действително нашите протести са странни. Когато се върна вечер от шествието и гледам по новините как на други места полицията стреля, убива, хвърчат гранати сълзотворен газ и водни струи направо се чудя, това нашето протести ли са? И отгоре на това само в София а страната направо с дребни изключения спи.

    Единственият сериозен натиск беше когато бяха затворили пътят на шествието и хората се опитваха да си пробият път през кордона. И това изостряне на напрежението веднага рефлектира още същата нощ в отмъкването на възнагражденията пред парламента. На другият ден полицията веднага се коригира като сви охраняваният периметър и това отново приспа протестите.

    Направо се чудя, те ли са толкова хитри да ни приспиват и да се надяват на изтощението ни или ние сме овчедушни? Сигурен съм, че това правителство няма да си изкара мандата, чисто икономическата логика го показва. Но дали ще се научим наистина не само да протестираме но и да се борим? Явно още доста път имаме да вървим.

  • 9
    maximxx avatar :-P
    Максим

    Четох до момента, в който авторчето обяснява, че хипстър било комплимент. Мнението на подобен тип хора не отива на вестник, който се казва "Капитал".

  • 10
    tht avatar :-|
    ТНТ

    Списание VICE USA...?

    Както и да е...

    А кой ще направи материал за обявилите гладна стачка?
    Или това не е толкова ефектно като самозапалването?!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.