Квартални братя

Личните истории на няколко жители от крайните столични квартали

Черната овца

С автобус №102 до "Овча купел". "Другата София" - на работниците, ромите, бежанците и истинските хора, твърди Мартин Цеков

Винаги съм искал да напиша нещо за квартала. Може би един разказ или едно изречение. Аз живях там. Майка ми, леля ми, братовчедка ми и брат ми живеят там. Ние всичките сме от Видин, но преди години тръгнахме да търсим щастието в големия град. Някъде, където да сме си вкъщи – да усещаме провинцията и да не е много скъпо. Искахме да не се разделяме с мръсотията и мизерията на родния град. Всичко това беше подсъзнателно. Имахме нужда от спокойно място, където да не се случва кой знае какво, но то да бъде в София, защото знаехме, че там има работа и пари. Това беше всичко, което искахме и "Овча купел" ни го предостави. По един или друг начин.

Макар кварталът да не е известен с нищо – нито с метрото си, нито с музикантите си, нито със забележителните си сгради (ако не броим тази на казиното), там хората са истински. Там няма мечтатели, а реалисти. Хора, които сверяват часовника си, когато пристигне сметката за тока, водата и наема.

Наскоро се върнах в стария квартал, защото имах нужда да се махна от всичко и всички в центъра. Парвенютата, двуличниците, прекалено амбициозните и "двигателите на обществото". Никога не съм бил прекалено амбициозен. Липсва ми простотата на живота в "Овча купел", обикновените хора, работниците, ромите и бежанците. Липсва ми рутинният живот, нонстопа, търговския център и автобус №102. И макар кварталът да не е известен с нищо – нито с метрото си, нито с музикантите си, нито със забележителните си сгради (ако не броим тази на казиното) – там хората са истински. Там няма мечтатели, а реалисти. Хора, които сверяват часовника си, когато пристигне сметката за тока, водата и наема.

Докато живеех в "Овча купел" не правех нищо. Е, бях студент, но това в България рядко се брои за нещо. В повечето случаи децата изпълняват болните амбиции на родителите си и се надяват един ден да успеят и да се махнат от квартала. Каквото и да значи това. Парадоксът е, че Нов български университет е в квартала, но почти никой, живеещ там, не може да си го позволи. Там учат децата от центъра, от Драгалевци, Бояна и другите квартали, а повечето местни момчета и момичета работят по автомивки, като промоутърки, продавачи, механици, доставчици, строители и т.н. Като родителите си. Не може да се каже, че повечето хора в "Овча купел" са от провинцията, но не би било честно да се твърди обратното.

През годините районът се промени. Построиха "Фантастико" и няколко банки, но всичко друго си остана същото. Нонстопът си е същия, продавачите на цветя зад спирката до "Търговския" са същите. Само уличните кучета, пияниците и наркоманите се увеличиха.

За да стигна до квартала, хващам автобус №102. Горещо е, но ми липсва клатушкането в раздрънканите автобуси. Шумът от двигателя е толкова силен, че ушите ми заглъхват. Но, предполагам, животът в центъра все още не ме е разглезил чак толкова. Неделя по обед е и по улиците няма много хора. Слизам на бул. "Монтевидео" – така да се кажа главната улица в квартала, взимам си две цигарки от будката до нонстопа и се чудя какво да правя. Леля ми е на работа, а братовчедка ми е в Америка на бригада – няма смисъл да ходя до тях.

През улицата мяркам Денис, който също е на трийсет като мен, но вече е изграден алкохолик. Не съм го виждал от няколко месеца. Седи на сянка пред блок 527, срещу спирката на 73, където винаги се събира група алкохолици. С Денис започнах да комуникирам, след като една сутрин го срещнах пред блока, а той ми се похвали, че си е татуирал "Левски" на челото. Добре се посмях тогава. Висок е около 190 см и главата му прилича на волейболна топка. Леко яйцевидна. Косата му е русолява и рехава. Очите са му като подгизнали в червен ликьор череши. Лицето му е доста нацепено и изпечено от слънцето. Има дълги и слаби крака, но широк таз. През зимата носи една пухенка, с която прилича на пашкул. През лятото прилича на всеки друг от квартала – къси панталонки, каквато и да е тениска и чифт патъци. Намирисва малко, но не с миризмата на клошар.

Пресичам и отивам при него и другите, насядали под дебелата сянка. Винаги съм усещал едно от онези... онези неизказани разбирателства между нас. Знам, че той има нужда от приятел – пък и аз. Денис ме вижда и започва да подскaча от радост и да ме прегръща. Никога не съм бил по прегръдките, но и аз го обвивам с ръце.

"К'во става бе, приятел, не съм те виждал от сто години", изстрелва той.

Денис говори толкова бързо, че рядко разбирам всичко, което казва.

"Нищо. Реших да видя какво става в стария квартал", отвръщам аз и сядам.

"Удари една глътка за отскок", казва той и започва да се хили.

Очите му са мътни, победени, но все още изпълнени с надежда. В ръката си държи малко шише със спирт. Толкова е беден, че вече не може да си позволява какъвто и да било алкохол от магазина. Вече е доста пиян.

"Това не е моята краста, човече, знаеш много добре", казвам аз.

Едва ли си спомня, но преди време си бяхме говорили за алкохолизма и пияниците. Тогава ми сподели, че пие от около 6-7 години заради проблеми в семейството. Винаги е заради проблеми в семейството. Не обича да говори за това, но си личи, че и той води собствена битка с живота. Алкохолът е неговият начин да избяга. Не знам къде живее точно – както казах, не обича да говори за семейството си, но знам, че освен в квартала, пие и в "Люлин".

Докато седим и си говорим, се замислям за хората в "Овча купел". Що за хора всъщност живеят в този квартал? С какво е по-различен от останалите крайни квартали в София? Та там дори няма магазин за дрехи втора употреба "Мания". Не съм сигурен, че Денис е правилният човек да попитам, но все пак го правя.

"Замислял ли си се какви са хората около теб, тук в квартала", питам аз.

Пияниците до нас не ни обръщат внимание. "Ха-ха. Абе ти луд ли си", отсича той.
Този път го разбрах. "Сериозно те питам", продължавам да настоявам за отговор.

"Хората около мен са пияници, цигани и обикновени хора, които живеят в "Овча купел", казва той и отпива от шишето със спирта.

Заглеждам се в подпухналото му лице и виждам многото белези от дните и нощите, когато беше падал по улицата или го бяха били. Осъзнавам, че с Денис имаме повече общо, отколкото подозираме, защото, докато живеех в "Овча купел", хората около мен бяха почти същите.

Обикновените хора, които познавам от квартала, имат същия манталитет като тези от Видин – провинциален. Повечето са бедни и силно комплексирани. Животът ги е научил, че материалните неща са важни и те групово взимат кредити за големи телевизори, коли и умни телефони, които да мислят вместо тях. За младите пък най-важното е да имат хубава кола и телефон. Това привлича. Това е секси, така да се каже. Няма значение, че са станали на трийсет години и живеят с родителите си между панелени стени, гъмжащи от хлебарки. Това е част от културата. Нещо, свързано с епохата – и те не искат да са изменници. Пияниците не са като тези от улицата, а си имат домове, жени и деца.

"А какво мислиш за бежанците", продължавам с въпросите аз.

В "Овча купел", точно зад Нов български университет, от години има общежития за бежанци. Там живеят друг тип обикновени хора – от друг континент. Има сирийци, алжирци, нигерийци, сомалийци, иракчани и т.н., и т.н. Хора, живеещи в очакване системата ни да се оправи и да разберат какво се случва с живота им. Засега просто живеят сред жителите на квартала и вкарват цвят в посивялата обстановка. Не може да се каже, че местните някога са се държали агресивно към бежанците – просто ги изучават с поглед.

"Оня ден един черен ми иска един лев, ама виде надписа на челото и се уплаши и избега",  изграчва Денис и отново започва да се смее.

"Чернокожите дразнят ли те", питам аз.

"Не им обръщам внимание. Па те са си цигани, бе", отвръща той и този път смехът му се чува на другата улица.

Денис става нетърпелив и иска да си ходи. Не съм пиян, за да не обръщам внимание на жегата. И аз искам да си ходя. Кимвам му и стискаме ръце.

"Аз ще тръгвам, човече, че ми стана много топло", казвам аз.

"К'во ше прайш по-късно", поинтересува се той. "Нищо. Мисля да се прибера и да напиша един разказ за квартала."

"Кво?"

И ето, че го написах.

Там, край реката 

Този текст е разделен на две - официална история и лични бележки. И без това квартал "Княжево" е разделен на две между Витоша и "Люлин". От реката, казва неговият жител Светозар Георгиев - ghostdog 

Официална история: Първото споменаване на Княжево е под името Клисура в "Боянският поменик" около 1560 г.

Лична бележка: Боянци винаги, ама винаги се правят на по-големи. Вероятно нарочно са изчакали 200 – 300 години, преди да впишат Княжево (Клисура) в документите си, за да могат да се тупат по гърдите, че Бояна, разбираш ли, е по-стара. Аз лично спомени оттогава нямам, а и да имам, са доста мъгляви. Помня, че имаше много сняг, мечки и глигани.

Официалната история продължава. През XVI век турският доктор Ливингстън – Евлия Челеби, известен пътешественик, поет, историк и т.н., е отбелязал Княжево като Бали ефенди на името на известен дервиш и по този случай има построено светилище зад черквата "Св. Илия", което още си седи. Е, черквата не е била там тогава, така че май е по-правилно да се каже, че е построена пред светилището. Тюрбето (светилището) е построено по поръчка на султан Селим II. По това време село Бали ефенди е имало три махали – Клисурска (кореняци), Бали ефенди (около гроба на дервиша) и Черкезка (имало някакви черкези с глинени колиби).

Лична бележка: За Евлия Челеби наистина не знам много, затова погледнах в "Уикипедия", но това, което знам със сигурност, е, че един мой приятел живее на улица "Евлия Челеби". Относно дервишите съм чувал, че пушат много хашиш. Въпросното светилище го е поръчал султан Селим II по прякор Пияницата. Според мен нещата не са се променили много оттогава насам в Княжево. В това светилище съм бил, защото бяхме гледали "Индиана Джоунс и похитителите на изчезналия кивот" и на цялата ни група се видя съвсем нормално и достоверно да открием кивота точно там, после дойде един дядо и ни изгони. Кивотът остана загубен и очаква своите нови откриватели.

За "Кореняците" мога да кажа, че е ужасна улица – стръмна и с много дупки. И кръчмата на ъгъла се казваше "Кореняците", но я прекръстиха на по мачовското "Танкист", защото идваха да пият от танковата бригада. Улица "Кореняците" води надолу към един мост. По този мост бяха забранили да се минава с коли, защото щяха да паднат. Някой строителен гений беше покрил дървената конструкция с асфалт, после дървото изгни и започна да пада. Асфалтът също. От общината сложиха метални парапети, за да не минават коли. Едно трабантче се беше опитало да влезе, но отворът се оказа с една идея по-тесен. Поседя това трабантче с две железа, забити във вратите, доста време там. Вероятно за назидание. С друго този мост не е интересен. Аз минавах по другия малко по-надолу, който е само за пешеходци, при това смели пешеходци. И той беше дървен с дъски. После дъските почнаха да падат. Сложиха листове от рифелова ламарина. Друг инженерен гений беше заварил плътно листовете едни до други, без да отчете, че се деформират от топлината и когато се минаваше по моста, те хлътваха навътре и после се изправяха със силен трясък. В къщата до моста живееха хора, на които хич, ама хич не завиждах, защото, когато княжевци се прибираха след уморителния си ден от петицата, все едно по моста маршируваха железни великани. Тази къща имаше и смаляваща се градина. Всяка година реката отнасяше по някой и друг квадратен метър от нея. Накрая хората си сложиха бетонна стена, за да ги пази, но се случиха големите дъждове през 2005 г. и им отнесе стената. Според мен са се примирили.

За Черкезката махала само съм чувал, но имаме една съседка, която е от група фамилии, на които им викат Черкезите, така че може и да е имало черкези. Тя специално е кротка. За да завърша въпроса с мостовете, ще кажа, че има още един голям мост, който свързва площад "Княжево плаза" с булевард "Цар Борис Трети". Всъщност площадът се казва "Насред село". Там преди имаше доста каруцари. Включително и един мой бивш съученик – Данчо, по прякор Каруцаря. Виждал съм го да кара каруцата прав с каубойска шапка. Той не ме харесва, защото му избих един зъб в двора на 26-о. Та за моста. Имаше пешеходна част от дъски и автомобилна от павета. В пешеходната част дъските се счупиха под един мой приятел, но той успя да се хване за парапета. Толкова за красивите мостове в Княжево.

Официална история: Трамваят!

През 1881 г. село Бали ефенди е прекръстено на Княжево. През 1889 г. е основано туристическо дружество "Алеко Константинов". През 1901 г. е пусната линията Княжево – Съдебната палата. През 1908 г. е отворена школата за запасни офицери. През 1962 г. е пуснат лифтът!

Лична бележка: Паметната плоча, на която пишеше къде е основано туристическото дружество, беше циментирана на стената на "Гири" – най-долната по мое лично мнение кръчма в квартала. В тази кръчма нямаше две еднакви чаши, но каквото и да сипеш вътре, все си имаше вкус на водороден прекис. Предполагам, че и през 1889 г. също е било кръчма и пак са пили водороден прекис. Не разбирам само защо намесват Алеко. За трамвая темата заплашва да стане доста обширна, защото за княжевци петицата е нещо специално. Преди са й викали линия "София - Княжево - София", което е малко, как да кажа... един вид Княжево е провинция, разбираш ли. Между другото боянчани още си нямат трамвай – ха! Но въпреки голямото й културно значение с петицата се пътуваше адски скучно, дълго, студено или горещо и на всичкото отгоре се качват и владайци. Разбираш кой е владаец или мърчаевец, или просто от 10-и километър, защото, когато трамваят взема завоя за последната спирка, и те вече са застанали на нисък старт, чакат да се отворят вратите и да се изстрелят към рейс 59. Пък ако са княжевци, се подмотват, не бързат и си придават важност.

По въпроса за школата за запасни офицери (после фабрика за коприна) мога да кажа три неща – там е бил Йордан Йовков, отстрани до нея имаше сладкарница, а зад нея до реката имаше склад с някакви стари електромотори и така ценните за мен и моите приятели някакви шарени жички. После в Баварско видях същите къщи. С гредички и прочие. Лифтът определено си беше голям бонус. Тук е времето да спомена за зимните спортове в Княжево. Там, ако не караш ски, има опасност да загубиш княжевското си поданство. Ползваха се и едни неща, нещо като първите руски танкове само че от дърво – кормилачки. Това е ниска, хм, съчленена конструкция от тежки дъски с плазове от арматурно желязо. Малката предна част служи за управление и е хваната със здрав болт за задната, транспортна част. Има и две яки парчета желязо, сложени за спирачки и управление. На твърд сняг или лед направо е непобедима. Отдавна не съм виждал никой да кара кормилачки. Сигурно са ги забранили от евросъюза. Опасни си бяха.

Миниските… Системата е следната – бягаш от училище, качваш се с лифта до Копитото и се пускаш през гората надолу. Стигаш пак до лифта, качваш се до Копитото и се спускаш през гората надолу. През лятото с малко уговорки качваха и балканчетата в кабинките. Много як даунхил се получаваше, но балканчето не е точно такъв тип колело, та имаше и проблеми. Лифта го спряха някъде 91-ва, защото се откачи въжето и спасяваха хора два дни. Ние си взехме сандвичи и едно одеялце и ходихме да гледаме и да обсъждаме какво ще стане с хората, КОГАТО кабинките паднат. Невинни детски забавления.

Като тегля чертата, мога да кажа, че съм доволен, че съм израснал в Княжево. Наистина. Минералната вода, планина, другата планина, ските, колелото, петицата, даже и кино си имахме, лифта, лудите от 4-то весело (4-то помощно училище), стадиона. Слизам с петицата, броя петхиляди спирки и гледам филми в "Одеон", после се качвам нагоре и гледам две сърни в градината на къщата под Бялата вода. Кой като мене, а? Между другото боянци си нямат кино. То и княжевци отдавна си нямат де, но все пак…

Глутница от крайния квартал 

Група Odd Crew за живота в "Дружба" и кога хаосът и мизерията се превръщат в необходимост

от Елена Пенева

Любимият ми "Дружбеняк" (първи дружбенски лаф) веднъж ми каза: "Няма шанс по тези улици да срещнеш човек, който никога не е изкарал пари като дилър на наркотици, бояджия или общ работник." Още в първите минути от срещата ни в най-крайната част на "Дружба 2" цитирам максимата на Васко Русия (Васил Райков, вокал на Odd Crew) и Васко Черния (Васил Първановски, китарист на групата) и ги питам дали е вярна. Със смях те ми отговарят, че са от третите – преминали са през почти всички строителни дейности.

Избрали сме точно Odd Crew за туристически гайдове в дружбенската джунгла, защото историята на най-свирещата българска метъл банда е тясно свързана с квартала. 15 години след основаването си, групата е по-силна от всякога, има свое студио и бар в центъра на София, членовете й са завършили висше музикално образование и преподават в Rock School. Трима от тях й са израснали и още живеят в "Дружба", а в главите ни звучи репликата: "аз съм кучето от крайния квартал", изпята от бащата на четвъртия в групата музикант Боян "Bonzy" Георгиев – Васко Кръпката.

На път към една от местните сладкарници, където ще пием бира, си говорим за това как се променя кварталът - "Дружба" не е това, което беше, определено", казва Васко, в последните години се е превърнала е нормален софийски краен квартал. "Всичко, което едно време бяха полянки и градинки, сега са молове, магазини, бизнес площи. Хората понякога протестират, но истината е, че това са сделки отпреди 20 години – там отмяна на решения няма."

Васко Р. и Васко П. наблюдават развитието на квартала вече 24 години – семействата им се нанасят в съседни апартаменти в един от онези блокове, чиито входове са твърдо устремени към края на азбуката. В началото на 90-те момчетата получават еднакви руски триколки и дружбата им е скрепена на улицата пред блока. После учат в 163-то – единият е в Д-паралелка, а другият в Г. Когато разформироват клас А, бъдещият им басист Мартин се оказва техен съученик.

Междувременно музикалните им вкусове са оформени по родителска линия - "8-10-годишни вече знаехме какво искаме да правим. Искахме да сме като Black Sabbath, Led Zeppelin, Uriah Heep – да имаме група",  казва Васко П., който по онова време вече свири на китарата на баща си – микробиолог и бивш музикант. Бащата на Васко Р., инженер по професия, тъкмо му е купил от битака китайски синтезатор с 12 звука. Към дуото се присъединява и Марто и започва голямото търсене на барабанист. "Веднъж ни заведоха на концерт в Борисовата, разказва Русия. "Бащата на Първановски се видя с Васко Кръпката и се оказва, че имали банда като млади." "Кръпката пък веднага ни покани на гости в Драгалевци. Още докато влизахме у тях, чух как Bonzy свири в мазето", спомня си китаристът, и веднага го кани за барабанист на групата им. Репетициите се нанасят в спалнята на Васил Първановски.

Естествено, те бързо стават една от "кварталните банди". "Имаше много банди в квартала – само в нашия блок бяха десет музиканти, даже на покрива репетираше група, разказва Васко П. "Но постепенно повечето спряха да се занимават. За нас това никога не е било вариант – колкото повече проблеми имахме, толкова повече се мобилизирахме и си казвахме "ние сме по-големи от това" и продължавахме.

Родителите им им имат пълно доверие "Нашите бяха спокойни, защото още на 12 години знаехме какво искаме да правим, имахме цел. Затова за нас "Дружба" се оказа полезна – с очите си видяхме какво се случва, когато започнеш да се занимава с наркотици. Но слушайки рок бандите на 70-те и 80-те – едни от най-силно пристрастените групи, не прикачихме начина на живот, а само музиката."

Всяко дете от краен софийски квартал през 90-те разбира какво имат предвид – начупения бетон по площадките, счупените пейки, телефонните кабини... "Струва ми се, че "Дружба" беше това през 90-те. Хората, които го обитаваха, наркотици на всеки ъгъл – те ни осигуриха детство, в което хем си свободен, хем винаги излизаш навън с едно наум. Тази среда те учи да се пазиш, да внимаваш с хората. И най-вече – колко много трябва да даваш от себе си, за да постигнеш нещо. Защото тук много хора почти нищо не постигнаха", обяснява китаристът Васил.

В квартала, разказват музикантите, "на наркоманите продължава да им се вика "шприцове", а на чалгарите - "шпицари". На първо място, разбира се, са типичните дружбенски лафове - "Дружба мрази София". "Има и култови места. Примерно всички знаехме, че в компютърен клуб "Шатрата" се продават наркотици. По едно време имахме и мегаяк рок бар – собствениците взеха люта чалга дискотека и я направиха наше място. Сега е китайски ресторант. Ходили сме много и при чичо Митко във втора част – пак рок бар, собственикът е моторджия, свири на китара." Майките им пък всеки ден са в магазина за дрехи втора употреба "Мания". "Доста от дрехите ми са от там", коментира Русия.

Сега тук е друго. "По-спокойно е някак си, родно си е, чувстваш се у дома си. Повечето хора, които работят в магазините, са хората, с които си бил съученик и си отрасъл, казва Васил Райков. Пък и нещата значително се подобриха – инфраструктурата, градският транспорт."

И двамата музиканти обичат "Дружба" с всичките му проблеми. "Тази проблемна среда е оказала влияние върху нас като творци, твърди китаристът Васил. Естествено, предпочитаме децата ни да израснат в бъдещата ни Odd Crew Mention, а не точно в нашия квартал. Но за да съм честен, аз имам нужда от този хаос и мизерия, за да съм креативен. Звучи тъпо, защото е по-добре да ги няма, но това се отразява на текстовете и музиката. Едва ли щяхме да правим метъл на Хаваите примерно, където палмата ме пази от сянката и си късам банан от дървото." "Има една страхотна реплика на Ернст Фишър, допълва вокалът на групата: "В едно упадъчно общество изкуството, ако е искрено, също трябва да отразява упадъка. И освен ако социалната му функция не е да пречупи вярата, изкуството трябва да покаже възможността светът да бъде променен. И да помогне за тази промяна." И това е за мен метълът – ние изричаме проблемите около нас и искаме те да бъдат променени. Искрено се надявам, че в един момент няма да има повече вдъхновение от него."

"Какъв е саундтракът на "Дружба", питам ги последно, докато се разхождаме в порутения училищен двор, където Васко Р. и Васко П. са се учили да пушат в междучасията. "Метъл, разбира се", отговарят единодушно.

Шофьор на такси 

Янко Ценов от "Ботунец" разказва за 9-годишния си стаж зад волана и ни води при приятелите си във "Факултета" 

от Васил Богданов

Янко е на 28 години. Роден е във Враца, но от 3-годишен живее в София. До пети клас е в кв. "Емил Марков" (сега част от "Гоце Делчев") и учи в 121-во училище. Минава за една година през "Факултета" и 75-о училище, след което се установява в 7-етажен блок в Ботунец и завършва "оптиката Ломоносов". Харесва си квартала, защото там "има много етноси – турци, власи, цигани, българи... в местното 162-ро училище е страшен микс и точно затова се говори предимно български. Вярно е, че там живеят и хора от подземния свят, но те пък пазят квартала и е спокойно".

Научавам всичко това в таксито на Янко, паркирано в тиха улица и с табелка на предното стъкло "Не работи". Малко преди това той е отклонил предложението ми да седнем в кафене, "защото съм уморен от хора и имам нужда от спокойствие".

Започва да кара такси още 18-годишен и бързо влиза в час, защото до този момент е пътувал с градския транспорт от Ботунец до центъра и половината град вече му е познат. Колата му е не само чиста, но и абсолютно празна откъм иконки, броеници, кръстчета и прочие автомобилен кич. Работи сам, без ортак, защото "жена и кола не се дават на друг". Няма нищо против начинаещите си колеги – "всеки започва отнякъде, но не е нормално да питаш къде е "Московска". Веднага ми става ясно, че този човек си е купил разрешителното. Такива колеги излагат цялата фирма, за която работят, и хората се разочароват." Тук Янко разказва подробно за изпитите за таксиметров шофьор. Как трябва да наизустиш улицата и номера на всички театри, болници и общини. На него му се е паднало да опише примерен маршрут от Руски паметник до Централна гара. "Тук има една тънкост", казва гордо той и вади картата, за да ми покаже как от един момент нататък "Скобелев" става "Опълченска".

Естествено Янко е много доволен от кръстовищата на две нива и от Южната дъга на Околовръстното, защото се кара по-лесно, "а и камерите дисциплинираха шофьорите". Полицията постоянно проверява пътните книжки (показва ми тетрадката, в която записва от колко до колко е работил и кога е почивал) и трябва да си изряден, но "решат ли да се заядат, измислят си законите на момента и не книжката, ами направо акта за раждане ще ти вземат".

Той не се сърди на хората, които хващат дръжката на вратата, но щом видят, че е циганин (предпочита тази дума, а не ром), се обръщат. А любимите му клиенти са тези, които директно започват с упреците: "Внимавай да не пуснеш помпата!"; "Ама ти от кое село идваш?" и други подобни. Любими са му, защото само след 15 минути си променят мнението за ромите.

Най-интересна е случката с жена, която от 20 години живее в Италия. Тя казва "Емил Марков" и след въпроса на Янко "къде по-точно" се тросва: "Е, да не би пък да знаете и блоковете". Следва бас за 20 лева и жената дава точния адрес – блок 238. След няколко минути таксито спира точно пред входа, Янко прибира печалбата от облога и чак тогава казва: "Вие не ме помните, но аз живях точно в този блок, в последния, 10-и вход." След това той разказва как на 10-и вход са му казвали циганския ("много ясно, че ще ни сложат в последния вход") и колко спокоен е бил навремето "Емил Марков", "водеха го пенсионерския квартал".

Заради кризата работата сега е намаляла и Янко не смее да слезе от колата, за да не изпусне клиент. Миналата година дори е потърсил късмета си в Испания – бил е уличен артист в Картахена, работил е и в бара на свой приятел, но не е могъл да си извади нужните документи. "Отидох с голямата кошница, но и там е криза." Според него излизането в чужбина е много полезно и е хубаво всеки да види как там работят, как всеки си знае паничката... "Установих, че се превъзпитах", признава той.

Познанията на Янко по испански и малко по английски му помагат в работата и често получава предложения от чужденци да ги вози из страната. Ако го попитат кое е най-хубавото място в България, винаги казва Рилският манастир и поема в тази посока. Пътувал е и до Банско с испански бизнесмен, който искал да купи хотел там.

Иначе любимото му място в София е по пътя между Драгалевци и ресторант "Воденицата". На онази отбивка, от която се вижда почти целият град. Ако има курс в района, Янко винаги отива там за една цигара, защото е зареждащо.

Като всеки таксиметров шофьор в столицата и той е возил доста известни личности – "господин Минута е много, баба ти Стояна Мутафова, Ути, Малин Кръстев, Мая Новоселска и Теди Москов...". С популярните хора Янко има тактика. Не ги заприказва и не издава, че ги познава. Оставя ги те да водят диалога, ако им се говори.

Навремето е учил акордеон и твърди, че има доста музика в главата си, но сега се занимава предимно с писане на текстове за песни. Затова на следващия ден отиваме във Факултета, където се намира студиото на неговия приятел Ангел. 26-годишният мъж живее в 4-етажна къща с теракот и PVC дограма, през която разглеждам еклектичната смесица от бараки и доста скъпи къщи в квартала. Домакинът ни снима сватби, монтира клипове и се изявява като тонрежисьор в Rushen&Shark Team – името идва от прякорите съответно на Ангел и Янко. Двамата се опитват да продуцират млади певци и ми пускат на компютъра клипове с HD качество и сюжети, напомнящи ранната "Планета".

Разказват ми за отделните махали във Факултета" – Камборджа (точно така, с "р", защото повечето местни не знаят как е правилното изписване), Главеви ("лоши хора, които не се съобразяват с никого и не трябва да им стъпваш на мазола"), Сиромашката, Квартала на богатите (там са само замъци) и Жабарникът (центърът, местната "Витошка").

В това време в студиото идва и Петър Рангелов (26) – участник във втория сезон на "Гласът на България". Той тъкмо се връща от участие на сватба с над 300 души в ресторанта "При Бате Вальо". Заведението е с басейн и се намира в Ориндж каунти (другото име на Квартала на богатите). Денят е четвъртък и Петър предполага, че сватбата е в този ден, защото "е много трудно с оркестрите, не са били свободни за друга дата".

Младият изпълнител е добил популярност след участието си в тв шоуто и понякога пее на две сватби в един ден (обедна и вечерна), а и "хонорарите са други, малко повече уважение получава човек, когато е бил в телевизията". Разказва как певецът води купона на сватбата и трябва да знае традициите, да е добър психолог, за да няма обидени, и т.н. "Въведохме и някои европейски традиции с тортата, дето сме ги гледали в "ютюб" – цапането на лицето с крем и после почистването само с целувки. Това е голям шаш за повечето младоженци, става голяма веселба", обяснява Петър, след което изпява Fragile на Стинг в превод на цигански.

Време е да си ходя, а и всички са уморени. Особено Янко, на когото му предстои сватба на 22 септември. "Аз съм магнит за добри хора, случват ми се хубави неща", обобщава той.

Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


43 коментара
  • 1
    pen4o avatar :-|
    Daniel Ivanov

    Ей тва е една готина статия в лайта!
    Истински хора, истински истории за това как изглежда животът в крайните местенца на София.
    Лично на мен подобни репортажи са несравнимо по-интересни от превзетите арт-културни-хипстъро изгъзици, за които по принцип пишете.

  • 2
    pen4o avatar :-|
    Daniel Ivanov

    Представям си само колко истории като излезли от филм на Кустурица може да разкаже таксиметровият шофьор-продуцент на таланти.

  • 3
    seemore avatar :-P
    i'm sick and tired

    До коментар [#1] от "pen4o":

    Сори, исках да дам плюс, но ми се спи и .... А и защо минусът е преди плюса, Капитал?

  • 4
    complexar avatar :-|
    NikiD

    Най-готината статия от много време насам. Направо ме върна в детството!

  • 5
    nicks avatar :-|
    nicks

    Има нужда от повечко такива истории. Хората трябва да разберат, че не само те са изживяли тежкия път на прехода, а всички ние заедно го живеем.

  • 6
    k_ avatar :-|
    k_

    Много добре се е получило. Пак има маркетинг, но е дискретен.

  • 7
    pontifex avatar :-|
    pontifex

    Не съм съгласен с някои твърдения в статията. Квартал "Овча купел" е представен като истинско гето, пълно с безпътни и отчаяни хора. А в интерес на истината, в периферните софийски квартали живеят много свестни и трудолюбиви граждани, атмосферата далеч не е като в "Харлем". Доста от тези квартали са подредени и сравнително чисти (особено в сравнение с истинските гета съществуващи на Запад).

  • 8
    k_ avatar :-|
    k_

    До коментар [#7] от "pontifex":
    В този материал не се представят кварталите, а духа на крайния квартал за да може да пасне на това на което се прави маркетинга.

  • 9
    pipa avatar :-|
    Бояджиева

    В първия разказ авторът е пресолил манджата, последният е най- готин и звучи най- истински.

  • 10
    dragoslava avatar :-|
    Dragoslava

    Това е животът, разноцветен. И такъв го правят хората.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал