Жените от "Вилина влас"

Жените от "Вилина влас"

Разговор с режисьорката Ясмила Жбанич, автор на филма за изнасилените босненки "За онези, които не могат да говорят", специално за Light

Нева Мичева
7913 прочитания

Ким Въркоу, актриса от Сидни, решава да отиде в Босна. "Защо там – пита майка й – ето, сестра ти отива на Фиджи." Ким отговаря: "Всички ходят на Фиджи." И заминава, въоръжена с добро настроение, фотоапарат, томче "Мостът на Дрина" на Иво Андрич и пътеводител. В който прочита за Вишеград, където е роден Андрич, и намира препоръка за очарователния хотел "Вилина влас". В една от стаите му не мигва цяла нощ, задъхва се, не я свърта. Когато се прибира от пътешествието, пуска "Вилина влас" в "Гугъл". И "светът под краката й пропада", и не може да си намери място, докато не предприеме нещо. И това нещо е спектакълът "Седем километра североизточно". "Страстен, сърцат отклик на външен човек, влюбен в Балканите и техните хора", пише австралийската преса. Необходими уточнения: през 1992 г. във Вишеград около 1800 души са убити в етническа чистка. От общо 200 босненски мюсюлманки, които са системно изнасилвани и изтезавани във "Вилина влас", сега са живи само шест. В момента Вишеград е останал в т.нар. Република Сръбска – автономна зона от Босна и Херцеговина, в която на практика вече не живеят мюсюлмани. А "Вилина влас" се е върнал към предвоенната си дейност на "рехабилитационен център сред гъсти борови гори и термални води".

Ясмила Жбанич (1974), босненската режисьорка, която през 2006 г. спечели "Златна мечка" в Берлин с дебютния си "Гърбавица", гледа запис от "Седем километра североизточно" и пише мейл на Ким. Оттам нещата потичат неконтролируемо: решават, че ще направят къс документален филм, а той в процеса на работа става пълнометражен и после игрален. "Бях чувала за станалото във Вишеград – казва режисьорката – той е много близо, на час и половина от родния ми Сараево, но го чувствах далечен като Ню Йорк. За първи път отидох там заради Ким и снимките..." Резултатът е "За онези, които не могат да говорят", който – след премиерата си на фестивала в Торонто и преди първата си прожекция в Сараево (на 3 октомври) – влезе в официалната селекция на Международния кинофестивал в Сан Себастиан (20 - 28 септември 2013). Там именно разговаряме с Ясмила Жбанич за този филм, създаден, за да почете – макар и косвено, макар и късно – жените от "Вилина влас".

Как попаднахте на спектакъла "Седем километра..."?

Бях на рожден ден и някой каза: ей, това непременно трябва да го гледаш. И всички се съгласиха. А в Сараево ако някой е на едно мнение, непременно ще се обади друг на противоположното. Такова единодушие ме заинтригува, изгледах DVD-то и бях очарована... Беше краят на 2011 и търсех добра история, защото исках някак да отбележа двайсетгодишнината от началото на войната в Босна. Главно за себе си, за да тегля чертата. Живея със странно усещане за времето – понякога имам чувството, че войната е била онзи ден, понякога съзнавам, че е свършила отдавна. Щеше ми се сама на себе си да заявя: стига, каквото било – било, родените през 1992 деца са вече възрастни и може да имат свои деца.

С какво ви привлече историята на Ким?

От една страна, тя отчита изминалото време – това, което ми беше нужно – а от друга, не се съобразява с нежеланието на страната да зачеква определени теми: нежелание, което задушава хората, възпира напредъка на мислите и на действията им, не им позволява да обърнат страницата...

В Босна нещата не се ли наричат с истинските им имена?

Хората са толкова блокирали, че всяко говорене е агресивно: или някой разпалено се защитава, или напада... Не общуване, а надкрещяване. Нарекох филмовата си компания "Деблокада" заради блокадата на Сараево – през войната всички приказваха как да се пробие, а сега още я носят в умовете си... А и в телата: три и половина години страх, студ и глад се запечатват в плътта.

Във "Варайъти" излезе възторжена рецензия за вашия филм. В нея обаче се казваше: "Въпреки че Ким Въркоу по-скоро би трябвало да се притеснява за отношението на бяла Австралия към коренните жители..." Това ми напомни как полицията настоятелно пита нейната героиня: "Кой ви праща? Кой ви плаща", сякаш е немислимо австралийка да изпитва загриженост към босненци...

Ето го болното място. Питат ни "защо австралийка", сякаш да си от една нация те изключва от проблемите на друга. Все едно ако видиш някой да бие дете на улицата, да не се намесиш, защото не е твоето. Един журналист дори попита: има ли тя морално право да се меси?

Има ли право да не се меси?

Точно. Откъде накъде принадлежността към определено място ще те изключва от правата и задълженията ти на човешко същество? Научени сме да възприемаме и морала в географски граници.

Много ли се промени театралният спектакъл при адаптацията за широк екран?

Колкото беше нужно, за да стане кино. Ким е подготвяла своето представление две години и половина, а филмът отне далеч по-кратко време. Добавихме някои детайли, например разпита в полицията. Въпреки че повечето неща и диалози са каквито са й се случили и въпреки че действително я е следвала полицейска кола (както впрочем и други туристи с камера), не са я водили на разпит. Но ни се стори важно да покажем, че хората, които са участвали във войната, са си още там: в изпълнителната власт, в образованието, навсякъде... С вкарването на няколко военнопрестъпници в затвора войната не се изличава.

"За онези, които не могат да говорят" е третият ви пълнометражен филм след "Гърбавица" (2006) и "На пътя" (2009), а както става ясно, подготвяте и проект по "Под знамето на ООН", книгата на Хасан Нуханович за геноцида в Сребреница. Всичките са за войната в Босна – чувствате ли я като ваш дълг?

Всъщност "Под знамето..." тепърва ще се конкретизира, а аз в момента работя по монтажа на нещо коренно различно, което снимахме това лято – смесица от драма и комедия, озаглавена "Остров на любовта", по сценарий на Александър Хемон. Вярно, притеснявам се какво се случва със страната ми, обаче не го изживявам като патриотичен или друг дълг. Имам нужда да говоря за нещата, от които ме боли, но в живота ми има и много радост, не се ровя в престъпления от сутрин до вечер...

Във филма няколко пъти се появява един чудак, който танцува. И за миг – каменна статуя с автомат. Кои са тези мъже?

Танцьорът е Сувад, всеки ден е по улиците на Сараево. Повечето го смятат за луд, но за нас той беше вълнуващо съчетание от красота и безразсъдство, каквото е и самата Босна. А паметникът е от едно гробище на паднали в боя сръбски войници... Изумително е как за разлика от войниците за убитите жени няма никакъв материален спомен. Сигурно сте видели и другия паметник, внушителен, "от признателните жители на Вишеград за защитниците на Република Сръбска...". Такъв абсурд: преди войната 63% от босненските мюсюлмани живееха във Вишеград, а сега няма нито един "благодарение" именно на тези "защитници"!

Излиза, че етническата чистка е постигнала целта си, така ли?

Етническата чистка в Босна се увенча с абсолютен успех. Почти 50% от страната, която по план трябваше да стане част от Сърбия, остана в Босна, но практически опразнена от босненски мюсюлмани, хървати и прочее, така че там сърбите диктуват, там важи техният език, техният закон...

Мислите ли, че този филм ще ви създаде проблеми?

Честно казано, не знам. Когато "Гърбавица" отиде на Берлиналето, си мислех, че няма да има остри реакции, защото в него се разказва за отношенията майка - дъщеря, дори не се споменават "сърби", говори се само за фашистката организация на "четниците". Обаче се вдигна невероятна шумотевица... Миряна Каранович например, тя е сръбска актриса, беше подложена на голям натиск, получаваше заплахи за живота си и така нататък. Лудница. Сега с този далеч по-директен филм просто не знам какъв ще е отзвукът. По форумите, където се обсъжда трейлърът, вече има всякакви националистични глупости, но пък времената се менят...

Какво бихте направили със самото място "Вилина влас", ако зависеше от вас?

От една страна, трябва да бъде заявено на висок глас какво се е случвало там. Което ще доведе до обезсмислянето му като хотел. Да, но архитектът, който го е замислил, е искал хората да му се радват, да се лекуват там, а ние не желаем да убием добрата начална енергия или да оставим без работа хората, които нямат никаква вина, така че и разрушаването му не е вариант. Представям си го като декор за филми.

Има ли нещо отпреди войната, което вече не съществува, но ви липсва?

Чувството за доверие между хората. Толкова жестоко беше увредено, че трябва да бъде възстановявано от нулата. Когато са убивали хора във Вишеград, са го правили показно: касапница на моста на Дрина, та всички да видят. Нарочно, за да не могат жертвите да забравят и да простят. Много обикновени хора бяха принудени да се присъединят към насилниците и сега част от травмата е опасението, че собственият ти съсед ти е причинил най-лошото...

Каква вяра в човека остава при тези обстоятелства?

Омразата е толкова силно чувство, че може да те тласне да направиш какво ли не. Но аз все пак вярвам, че любовта е по-силна. Обичта прави чудеса, които логиката не може да проследи.

Ким Въркоу, актриса от Сидни, решава да отиде в Босна. "Защо там – пита майка й – ето, сестра ти отива на Фиджи." Ким отговаря: "Всички ходят на Фиджи." И заминава, въоръжена с добро настроение, фотоапарат, томче "Мостът на Дрина" на Иво Андрич и пътеводител. В който прочита за Вишеград, където е роден Андрич, и намира препоръка за очарователния хотел "Вилина влас". В една от стаите му не мигва цяла нощ, задъхва се, не я свърта. Когато се прибира от пътешествието, пуска "Вилина влас" в "Гугъл". И "светът под краката й пропада", и не може да си намери място, докато не предприеме нещо. И това нещо е спектакълът "Седем километра североизточно". "Страстен, сърцат отклик на външен човек, влюбен в Балканите и техните хора", пише австралийската преса. Необходими уточнения: през 1992 г. във Вишеград около 1800 души са убити в етническа чистка. От общо 200 босненски мюсюлманки, които са системно изнасилвани и изтезавани във "Вилина влас", сега са живи само шест. В момента Вишеград е останал в т.нар. Република Сръбска – автономна зона от Босна и Херцеговина, в която на практика вече не живеят мюсюлмани. А "Вилина влас" се е върнал към предвоенната си дейност на "рехабилитационен център сред гъсти борови гори и термални води".


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

Влезте в профила си

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Вижте абонаментните планове
Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


2 коментара
  • 1
    rudel avatar :-|
    Vasil Grozdanov

    Повръща ми се от тази статия.Тази австралийка да почете история и тогава да умува .Тук на Балканите всичко е история, те не са се сблъсквали с исляма в Австралия и затова не знаят, че с тях не може да се живее съвместно.Или те, или ние.С религия,по-точно идеология,която превръща братята във врагове има само един начин за борба.

  • 2
    detelinka29 avatar :-|
    detelinka29

    До коментар [#1] от "rudel":

    Гледали ли сте филма? Зашо смятате, че в Австралия няма мюслмани? Имат достатъчно емигранти, за да имат и такива. Там обаче са ги интегрирали някак, а тук никой и не иска да го прави.Статията акцентира за човечност, а Балканският ни синдром и отношение- е съвсем друга работа


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал