С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Тема

12 18 окт 2013, 16:16, 11756 прочитания

Има смисъл

Българската правозащитничка Марияна Кацарова за борбата срещу насилието над жените във време на война, свободата на медиите и личните си каузи

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация



Марияна Кацарова е на 17, когато през един далечен 8 декември изпява Imagine и после декламира свое стихотворение за Джон Ленън пред съучениците си на стената на Нотариата в София. Привикват я, обвиняват я в "буржоазна пропаганда". След няколко години тя ще e сред основателите на в. "Демокрация", след спечелен конкурс ще бъде първата българка, завършила журналистика в Колумбийския университет (J-School) в Ню Йорк.

С всяко нещо, което правим в света, всъщност лекуваме себе си. Аз по някакъв начин помагам на себе си, за да държа своята вяра будна - че си струва да се занимаваш с тези неща, да си гражданин. да говориш, да не те е страх
Повече от две десетилетия Марияна е правозащитник и международен експерт в областта на правата на човека, работила е за ООН като съветник на върховния комисар по правата на човека в Женева и за "Амнести интернешънъл" в Лондон, за Адвокатския комитет по правата на човека в Ню Йорк и за Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа във Варшава. Една среща в двора на московския музей "Сахаров" през пролетта на 1996 г. променя живота й. Към нея се приближава стройна светла жена с големи слънчеви очила и гневно й казва, че истината няма две страни, както си мислят бюрократите от "Амнести". Анна Политковская. Говори за убийството на колежката си Надя Чайкова в Чечения.

За Марияна Кацарова истината за изнасилените и подложените на преследвания жени правозащитнички и журналистки във военни конфликти (Чечения, Босна, Косово) става лична кауза. През 2006 г. в Лондон тя основава организацията RAW in WAR (Reach All Women in War), която връчва около 7 октомври, датата на убийството, годишната награда "Анна Политковская" за доблест и принос в областта на защитата правата на човека във войни и военни конфликти.


"Откъде намира сили тази жена?" Това е главният въпрос, който кънти в главата ми, докато слушам как Марияна ми разказва за разследванията си на мъчения, изнасилвания, убийства и множество други непредставими за европееца жестокости. Мисля си, че никога не съм имала толкова тежко интервю, докато преглъщам сълзите си и се опитвам да следя разговора. Накрая все пак не издържам и Марияна ме пита с разбиране: "Да спра ли?"

Ако прочетете биографията на Марияна, всъщност едва ли може да си представите живо какво стои зад нея – колко много мъка, сила и вяра. Само когато я срещнете на живо, ще усетите как твърдостта и човечността й вървят ръка за ръка в името на една почти непосилна кауза.

Защо решихте да основете награда на името на Анна Политковская?
С Анна бяхме колеги, бяхме приятели. Аз отговарях за Русия в Международна амнистия (Amnesty International) в Лондон, докато тя беше журналист в "Новая газета". Често разследвахме едни и същи случаи в Чечения, помагахме си, тя ми съобщаваше за ситуации, в които Международна амнистия се включваше и правеше разследвания и кампании. Когато тя беше убита през 2006 г., реших да основа награда. Защо? Защото вече седем години не са намерени убийците на Анна, въпреки че има толкова доказателства, включително и камера, която е заснела престъплението. Да не говорим за поръчителите на убийството - няма абсолютно никаква справедливост, никой не е намерен. Исках името й да остане, да се превърне в един символ. Има толкова много други жени като Анна, които правят нещо за другите хора, за жертвите по време на военните конфликти по света, че ние от Европа, от Лондон, имаме възможност да им помогнем, да им дадем платформа, за да могат техните искания да бъдат чути. Затова беше основана наградата.

Когато човек навлезе с подробности в живота на един правозащитник, първият логичен въпрос е как оцелявате? Каква емоционална хигиена спазвате? Не ви ли е трудно?
Трудно е, да, много е тежко. Но знаете ли какви бяха последните думи на Мари Колвин (бел. ред. американска военна кореспондентка, убита миналата година в Сирия)? Линдзи Хилсум, друга от водещите кореспонденти в Лондон за Channel 4 News на ITN, се опитала да я убеди да не ходи в Хомс, където я ликвидираха. Мари Колвин отговорила: "This is so anger making – толкова се ядосвам, като чуя, че убиват цивилни, че си струва да отида в този град и да напиша как всичко това се прикрива."
Толкова неща стават в момента в света, че те е яд, че се случват, и наистина си струва да отидеш и да говориш. Малцина са хората във всички времена, които са събудени достатъчно, за да будят и останалите. Това са хората, които ме интересуват – много ми се иска да ги намирам и да им помагам.
По този начин с всяко нещо, което правим в света, всъщност лекуваме себе си. Аз по някакъв начин помагам на себе си, за да държа своята вяра будна - че си струва да се занимаваш с тези неща, да си гражданин, да говориш, да не те е страх. Където има светлина, веднага се събират всички облаци и сили, за да я загасят. Ако видите свещичка да свети или човек да свети, моментално се намира някой да влезе в детски автобус и да го расзтреля, да отиде пред жилището на Анна и да я разстреля. Това важи и на чисто човешко равнище. Ако правим добри неща, веднага се събират някакви зловещи сили, които пречат.



Вярата ми се увеличава. Колкото повече давам в това, което правя, толкова повече ми се връща - вяра и някакви сили, за да продължа да го правя.

И все пак, като чете човек есето ви, има усещането, че тези усилия са като капка в морето.
Когато започнах работа в Amnesty International през 1995 г., бях първата българка там. И първото, което направих, бе да напиша 105 страници доклад за мъченията в затворите на Русия. Нямаше такъв дотогава за всички видове мъчения. След това си дадох сметка, че абсолютно ясно съм вярвала, че с написването на доклада мъченията ще спрат. Звучи наивно, но имах вътрешна убеденост, че като извадя тези факти от тъмното на светло, хората ще разберат и толкова ще се потресат, че ще спрат тази безчовечност. Разбира се, че нищо не стана, но хората знаеха повече. С течение на годините се убедихме, че няма толкова лесно да променим нещата към по-добро.
Това, което можем да променим и което сме длъжни според мен, е самите себе си. Цял живот се занимавам със света по някакъв начин и все повече си давам сметка, че онова, което можем да променяме към по-добро, е онова, което е непосредствено около нас и в самите нас, защото тази работа всеки един я върши върху себе си и трябва да върши - отвътре навън. Аз ужасно много се зареждам и ужасно много уча от всички тези жени, носителки на наградата. И това е част от моята вътрешна работа.

Вие се занимавате с правозащитна журналистика, тоест журналистика, която участва и променя нещата. Но не е ли редно всяка журналистика да е такава?
Много хубав въпрос. Смятам, че цялата журналистика трябва да е правозащитна, но понеже съм завършила Колумбийския университет, създаден от Пулицър в Ню Йорк – там ни учеха на тази прословута обективност, според която ние само отразяваме, само наблюдаваме като журналисти. А мен цял живот ме е интересувала журналистиката с гражданска позиция – тази, която променя, която участва, защото всяка журналистика участва, въпросът е как участваш. Участваш ли като Ана Политковская, както Наталия Естемирова, Мери Колвин? С всичките си сетива или с отговорността си?
Когато работех в Босна по време на войната, си спомням, че идваха разни журналисти в бежанския лагер и задаваха редовния въпрос: "Има ли някой тук, който да говори английски и да е бил изнасилен?" Наистина беше така. Надявам се, че не всеки журналист трябва да рискува живота си, но както казваше Анна, рискът е част от професията ни, а не от тази на лекаря или на художника. Този риск се предполага и подразбира, ако добре си вършиш работата. Защото пишеш некомфортни неща за властимащите.

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Пролет в Лангедок и Гаскония Пролет в Лангедок и Гаскония

Пътешествие в част от Южна Франция из земите на катарите, гъшия дроб и родните места на Д'Артанян и Тулуз-Лотрек

19 апр 2019, 2139 прочитания

Фондации канят Фондации канят

Частните арт фондации успешно се конкурират с водещи музеи и галерии в света и привличат все повече публика

12 апр 2019, 2287 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Тема" Затваряне
Суровата истина

Каузите на Малала Юсуфзай и останалите носителки на наградата "Анна Политковская"

В България ALSO*

Първи голям чужд инвеститор навлиза в българския сектор за дистрибуция на IT техника - швейцарската милиардна компания ALSO Holding купува "Солитрон"

Имплозия на "Позитано" 20

След бламирането на Корнелия Нинова за евролистата въпросът е накъде е поела БСП и кой я води

Фонд на Рокфелер продава ритейл парка в Пловдив на групата "Химимпорт"

Активът се оценява на над 35 млн. лв., но дълговете са почти толкова

Миролио продаде дела си в "Булгартабак" за 26.6 млн. лв.

През фондовата борса бяха прехвърлени 7.22% от капитала, които отговарят точно на дела на италианския бизнесмен

20 въпроса: Иван Шопов

На 18 май той ще представи на живо ремиксирана версия на Kanatitsa, съвместния си албум с фолклорното трио "Авигея"

1968 по Уорхол

Warhol 1968 в Moderna Museet връща атмосферата и духа на първата самостоятелна изложба на американския артист в Европа