Има смисъл
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Има смисъл

Има смисъл

Българската правозащитничка Марияна Кацарова за борбата срещу насилието над жените във време на война, свободата на медиите и личните си каузи

13791 прочитания

Марияна Кацарова е на 17, когато през един далечен 8 декември изпява Imagine и после декламира свое стихотворение за Джон Ленън пред съучениците си на стената на Нотариата в София. Привикват я, обвиняват я в "буржоазна пропаганда". След няколко години тя ще e сред основателите на в. "Демокрация", след спечелен конкурс ще бъде първата българка, завършила журналистика в Колумбийския университет (J-School) в Ню Йорк.

С всяко нещо, което правим в света, всъщност лекуваме себе си. Аз по някакъв начин помагам на себе си, за да държа своята вяра будна - че си струва да се занимаваш с тези неща, да си гражданин. да говориш, да не те е страх

Повече от две десетилетия Марияна е правозащитник и международен експерт в областта на правата на човека, работила е за ООН като съветник на върховния комисар по правата на човека в Женева и за "Амнести интернешънъл" в Лондон, за Адвокатския комитет по правата на човека в Ню Йорк и за Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа във Варшава. Една среща в двора на московския музей "Сахаров" през пролетта на 1996 г. променя живота й. Към нея се приближава стройна светла жена с големи слънчеви очила и гневно й казва, че истината няма две страни, както си мислят бюрократите от "Амнести". Анна Политковская. Говори за убийството на колежката си Надя Чайкова в Чечения.

За Марияна Кацарова истината за изнасилените и подложените на преследвания жени правозащитнички и журналистки във военни конфликти (Чечения, Босна, Косово) става лична кауза. През 2006 г. в Лондон тя основава организацията RAW in WAR (Reach All Women in War), която връчва около 7 октомври, датата на убийството, годишната награда "Анна Политковская" за доблест и принос в областта на защитата правата на човека във войни и военни конфликти.

"Откъде намира сили тази жена?" Това е главният въпрос, който кънти в главата ми, докато слушам как Марияна ми разказва за разследванията си на мъчения, изнасилвания, убийства и множество други непредставими за европееца жестокости. Мисля си, че никога не съм имала толкова тежко интервю, докато преглъщам сълзите си и се опитвам да следя разговора. Накрая все пак не издържам и Марияна ме пита с разбиране: "Да спра ли?"

Ако прочетете биографията на Марияна, всъщност едва ли може да си представите живо какво стои зад нея – колко много мъка, сила и вяра. Само когато я срещнете на живо, ще усетите как твърдостта и човечността й вървят ръка за ръка в името на една почти непосилна кауза.

Защо решихте да основете награда на името на Анна Политковская?

С Анна бяхме колеги, бяхме приятели. Аз отговарях за Русия в Международна амнистия (Amnesty International) в Лондон, докато тя беше журналист в "Новая газета". Често разследвахме едни и същи случаи в Чечения, помагахме си, тя ми съобщаваше за ситуации, в които Международна амнистия се включваше и правеше разследвания и кампании. Когато тя беше убита през 2006 г., реших да основа награда. Защо? Защото вече седем години не са намерени убийците на Анна, въпреки че има толкова доказателства, включително и камера, която е заснела престъплението. Да не говорим за поръчителите на убийството - няма абсолютно никаква справедливост, никой не е намерен. Исках името й да остане, да се превърне в един символ. Има толкова много други жени като Анна, които правят нещо за другите хора, за жертвите по време на военните конфликти по света, че ние от Европа, от Лондон, имаме възможност да им помогнем, да им дадем платформа, за да могат техните искания да бъдат чути. Затова беше основана наградата.

Когато човек навлезе с подробности в живота на един правозащитник, първият логичен въпрос е как оцелявате? Каква емоционална хигиена спазвате? Не ви ли е трудно?

Трудно е, да, много е тежко. Но знаете ли какви бяха последните думи на Мари Колвин (бел. ред. американска военна кореспондентка, убита миналата година в Сирия)? Линдзи Хилсум, друга от водещите кореспонденти в Лондон за Channel 4 News на ITN, се опитала да я убеди да не ходи в Хомс, където я ликвидираха. Мари Колвин отговорила: "This is so anger making – толкова се ядосвам, като чуя, че убиват цивилни, че си струва да отида в този град и да напиша как всичко това се прикрива." Толкова неща стават в момента в света, че те е яд, че се случват, и наистина си струва да отидеш и да говориш. Малцина са хората във всички времена, които са събудени достатъчно, за да будят и останалите. Това са хората, които ме интересуват – много ми се иска да ги намирам и да им помагам.

По този начин с всяко нещо, което правим в света, всъщност лекуваме себе си. Аз по някакъв начин помагам на себе си, за да държа своята вяра будна - че си струва да се занимаваш с тези неща, да си гражданин, да говориш, да не те е страх. Където има светлина, веднага се събират всички облаци и сили, за да я загасят. Ако видите свещичка да свети или човек да свети, моментално се намира някой да влезе в детски автобус и да го расзтреля, да отиде пред жилището на Анна и да я разстреля. Това важи и на чисто човешко равнище. Ако правим добри неща, веднага се събират някакви зловещи сили, които пречат.

Вярата ми се увеличава. Колкото повече давам в това, което правя, толкова повече ми се връща - вяра и някакви сили, за да продължа да го правя.

И все пак, като чете човек есето ви, има усещането, че тези усилия са като капка в морето.

Когато започнах работа в Amnesty International през 1995 г., бях първата българка там. И първото, което направих, бе да напиша 105 страници доклад за мъченията в затворите на Русия. Нямаше такъв дотогава за всички видове мъчения. След това си дадох сметка, че абсолютно ясно съм вярвала, че с написването на доклада мъченията ще спрат. Звучи наивно, но имах вътрешна убеденост, че като извадя тези факти от тъмното на светло, хората ще разберат и толкова ще се потресат, че ще спрат тази безчовечност. Разбира се, че нищо не стана, но хората знаеха повече. С течение на годините се убедихме, че няма толкова лесно да променим нещата към по-добро.

Това, което можем да променим и което сме длъжни според мен, е самите себе си. Цял живот се занимавам със света по някакъв начин и все повече си давам сметка, че онова, което можем да променяме към по-добро, е онова, което е непосредствено около нас и в самите нас, защото тази работа всеки един я върши върху себе си и трябва да върши - отвътре навън. Аз ужасно много се зареждам и ужасно много уча от всички тези жени, носителки на наградата. И това е част от моята вътрешна работа.

Вие се занимавате с правозащитна журналистика, тоест журналистика, която участва и променя нещата. Но не е ли редно всяка журналистика да е такава?

Много хубав въпрос. Смятам, че цялата журналистика трябва да е правозащитна, но понеже съм завършила Колумбийския университет, създаден от Пулицър в Ню Йорк – там ни учеха на тази прословута обективност, според която ние само отразяваме, само наблюдаваме като журналисти. А мен цял живот ме е интересувала журналистиката с гражданска позиция – тази, която променя, която участва, защото всяка журналистика участва, въпросът е как участваш. Участваш ли като Ана Политковская, както Наталия Естемирова, Мери Колвин? С всичките си сетива или с отговорността си?

Когато работех в Босна по време на войната, си спомням, че идваха разни журналисти в бежанския лагер и задаваха редовния въпрос: "Има ли някой тук, който да говори английски и да е бил изнасилен?" Наистина беше така. Надявам се, че не всеки журналист трябва да рискува живота си, но както казваше Анна, рискът е част от професията ни, а не от тази на лекаря или на художника. Този риск се предполага и подразбира, ако добре си вършиш работата. Защото пишеш некомфортни неща за властимащите.

И все пак все повече и повече медии са собственост на корпорации или олигарси - какъв риск можеш да поемеш въобще при това положение?

Този икономически лост е много страшен. Когато в Русия Анна Политковская си слагаше главата в торбата и ходеше в Чечения, баща й беше съветски дипломат. Тя е родена в Ню Йорк и е расла със златна лъжица в устата - елитарност. Но както Яне Сандански казва, робът се бори за свобода, а свободният - за съвършенство. Робът не се бори за съвършенство. В България е станало толкова трудно в последните 20 години да се каже нещо срещу управляващите, защото те са толкова преплетени с финансовите интереси. Наистина е като La Piovra - змей с много глави. Тези глави са различните банки и различните партии, защото то е едно и също, в действителност, въпреки че имат различни имена, това не са отделни партии.

Как ще коментирате спора между Корпоративна търговска банка и "Дойче веле", в който Еми Барух и Иван Бедров бяха обвинени в твърде полемичен език и едностранчива позиция?

От това, което прочетох, разбирам, че "Дойче веле" ги освободи в името на тази прословута независимост на журналистиката. Обяснението беше, че не са поискали официално другото мнение - на КТБ. А коя е тази банка, кой стои зад нея? Това е запушване на устата на едни журналисти, които все пак пишеха смело и независимо.

Трябва всички да пишат пухкаво – fluffy, както се казва на английски. Вижте, много е просто - да живее бюрокрацията. И когато тази бюрокрация се намеси по такъв начин в ситуации с независимостта на словото, става много страшно, защото побеждава бюрокрацията. Предполагам, че "Дойче веле" няма финансови интереси в КТБ. Просто се страхува от последствия. Бюрократичната журналистика се плаши от правозащитната журналистика.

Това е като някакъв театър на абсурда, в който всички сме поели някакви роли... Можем да ги сменяме.

Но тогава положението на правозащитната журналистика става нелепо: боря се, защото няма смисъл!

Има смисъл, не може да няма, как? Как да няма смисъл? Аз мисля, че има смисъл. И битките, и спасяванията, те винаги са индивидуален акт. Вземете прострелването на детето Малала... След покушението тя стана едно известно момиче по света, което говори за това, че трябва да има задължително образование. Имам чувството, че след този случай ООН и много правителства наистина ще въведат такива промени - следващата стъпка е тя да победи и това да стане международен закон. Но оттам нататък - колко дълго време трябва да мине, за да се променят тези хора, които я простреляха, тяхното съзнание? Да разберат, че може би и те имат дъщери и е по-добре тези дъщери да са образовани?

Аз наистина не мога да си представя как някой е способен на такива зверства.

Там насилието се основава на груба сила, някакви мъже отиват и разстрелват деца, които ходят на училище. Но замислете се - ние в България живеем в едно много по-софистицирано състояние, където има толкова много бедни хора, които не биха могли дори да си позволят нормално да си изпратят децата на училище. Но ние живеем в едно състояние, в което всички хора тук са принудени да мислят за жълтите стотинки и парите си и наистина да гледат в земята, да гледат в шепата си и да броят тия стотинки, вместо да гледат към небето и да броят звездите. Затова робът се бори за свобода, а свободният за съвършенство. Някакво целенасочено потискане на този народ, на неговите културни аспирации, на духовните му центрове, се върши вече 24 години в България. Да, и това са финансови интереси, това са групи от хора.

Наложи се една генетика на квадратни бръснати глави и млади мъже с, извинете, бюстове и гърди и със задължителните атрибути - оръжие или охранители, джипки и много пари – генетиката на мутрите. И младите момчета искат да приличат на този тип хора, на типа човек Пеевски. Това е наложено като положителен образ за подражание. Младите момчета искат да бъдат мутри, а младите момичета искат да бъдат поп певици с изкуствени гърди и устни, за да се харесат на мутрите. Това е физическа манифестация на една пълна бездуховност, която съзнателно се насажда от екрана на телевизиите и в обществото. Почти цялата преса е купена от разни финансови кръгове, които диктуват какво и как да се пише и говори и какво – не. Става въпрос за безкрайно духовно и реално обедняване. Интелигенцията обаче обедня реално. И всички останали обедняха, но тя - безкрайно. Оттам и послушанието. Когато нямаш пари да си купиш най-елементарни неща, как да не си послушен? Как да не работиш в медиите, които те хранят, и да пишеш онова, което трябва да пишеш? Защо да си смел? Това няма да ти позволи да си купиш мебели например.

Бяхте ли на протестите?

Да, аз се радвам, че има протести, но това, което ме шокира, е, че за 24 години лозунгите не са се променили. Те са същите, които ние викахме през 90-те – все едно времето е спряло. Потресена съм, че има вече трети месец протести и това правителство не реагира на тях – като две паралелни реалности. Няма предложения за диалог, за срещи. А все пак една част от населението, и то главно младата и образованата, е на улицата. Много се надявам този финансово-олигархичен механизъм, тази машина, която ни управлява вече 24 години, да се пропука – не ми е ясно как това ще стане, след като ние упражняваме правото си на глас и отиваме на избори, за да гласуваме за другата глава на змея, една от главите му. На практика нямаме избор. Много е страшно, че фашистката партия в България определя дали ще има съвещание на парламента – това е много страшно за една европейска държава в XXI век.

Аз все пак съм оптимист, защото видях едни прекрасни лица на тези протести - образовани, европейски – тези лица може да ги видиш и в Париж, и в Лондон. Наистина вярвам, че хората на двадесет и няколко години няма да им се живее в това безвремие – те ще поискат да живеят в една нормална държава.

В "Амнести интернешънъл" сте била отговорна за Русия в продължение на 10 години – вероятно знаете отговора на прословутия въпрос "КОЙ предложи?"

Да, руските финансови интереси са тук и не са преставали да бъдат. Но за всичките тези години израснаха и забогатяха от източване ресурсите на страната и мощни български финансови кръгове, от които зависеха ключови позиции в управлението на обществото. Но мисля, че това поколение, което е на 23 години – това са хората, които трябва да решат в каква държава искат да живеят - вашето поколение. А ние можем да ви съветваме и да бъдем с вас в този опит да си върнем България – вие го измислете, а ние ще ви дадем по едно рамо.

Затова ни трябват събудени, будни хора. Такива като Анна, като Малала, само че тук – в България. Защото много хора се движат като сомнамбули. И не говоря за обикновените хора, които са измъчени от това, че не могат да си платят парното. Движат се като сомнамбули хората с власт, движат се като сомнамбули хората с пари, мултимилиардерите в България. И, знаете ли, аз не виждам някой да дава за благотворителност в тази държава.

Напоследък има благотворителни акции за бежанците – събират се дрехи, строят се центрове за децата. Но все пак хората се боят от хуманитарна криза.

Нормално е в една бедна - обеднена от собствените си управници - държава хората, които нямат пари да изкарат месеца, да се страхуват, че всеки чужденец, всеки, който идва като сирийците, може би ще ни ощети още повече. От една страна, цяла Европа се страхува от чужденците и аз мисля, че България в момента върши една добра работа на обединена Европа. Защото вероятно обединена Европа не би искала да получи тези същите сирийци на Шан-з-Елизе. Та вероятно това е подтекстът на това, че България в момента, една бедна европейска държава, която няма пари за собствения си народ, поема цялата тежест на сирийската криза на границата на Европа. Ние охраняваме тази граница.

Не знам как да убедим своя собствен народ обаче, че това, което правим, е солидарност с едни хора, които можехме да бъдем и ние самите. Които бягат, бягат за живота си, бягат от една зловеща война, в която наистина населението беше на прицела на собственото си правителство и на собствения си президент. От нас се иска само да проявим състрадание и милост към тях и да им протегнем ръка – ни повече, ни по-малко.

Автор: Велко Ангелов

Марияна Кацарова е на 17, когато през един далечен 8 декември изпява Imagine и после декламира свое стихотворение за Джон Ленън пред съучениците си на стената на Нотариата в София. Привикват я, обвиняват я в "буржоазна пропаганда". След няколко години тя ще e сред основателите на в. "Демокрация", след спечелен конкурс ще бъде първата българка, завършила журналистика в Колумбийския университет (J-School) в Ню Йорк.

С всяко нещо, което правим в света, всъщност лекуваме себе си. Аз по някакъв начин помагам на себе си, за да държа своята вяра будна - че си струва да се занимаваш с тези неща, да си гражданин. да говориш, да не те е страх

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

12 коментара
  • 1
    izabell avatar :-|
    izabell

    Да има смисъл'
    да се говори за бруталността,за изнасилванията, но за тях има Закони.
    А трябва да се говори за полуизнасилванията,където няма как да покажеш, а си почувствал ГАВРАТА,право в очите понеже си била/бил безпомощен.Тогава идва Силата на Словото.За него,да Бъде!

  • 2
    Avatar :-|
    Граф Влад Задунайски - semper idem

    До коментар [#1] от "xalikarans":

    Уау!
    Това го каза много яко!
    Полуизнасилвания?
    Аз никого не съм правил такова,щото въпреки известна бруталност и хипертрофирана емоционалност съм общо-взето чувствителен и нежен,ама ти ткакто го рекна много добре прозвуча!
    Не се майтапя!Добре го написа!

  • 3
    betsun avatar :-|
    betsun

    Силно интервю! Целият брой е силен като никога!

  • 4
    comandante avatar :-|

    за борбата срещу насилието над жените
    _____________
    Интересен материал ...при приятелите ни от ЕС бруталните изнасилвания обикновено стават в мюсюлманските гета !


  • 5
    unreal_game avatar :-|
    Салмонела

    Естествено, че има смисъл!
    Демокрацията няма алтернатива. Комунизмът - има.

  • 6
    abira avatar :-|
    Реми

    ..." Но замислете се - ние в България живеем в едно много по-софистицирано състояние, където има толкова много бедни хора, които не биха могли дори да си позволят нормално да си изпратят децата на училище. Но ние живеем в едно състояние, в което всички хора тук са принудени да мислят за жълтите стотинки и парите си и наистина да гледат в земята, да гледат в шепата си и да броят тия стотинки, вместо да гледат към небето и да броят звездите. "

    Невероятна статия...Жалко, че ни държат вече повече от 65 г. в състояние на роби, което аз определям като умишлено "инжектирана" и поддържана социална кататония...Тези, които имаха по силна имунна защита, потърсиха изход в отдалечаване от територията, на която можеха и те да бъдат "парализирани" от системата.

  • 7
    abira avatar :-(
    Реми


    ..."Наложи се една генетика на квадратни бръснати глави и млади мъже с, извинете, бюстове и гърди и със задължителните атрибути - оръжие или охранители, джипки и много пари – генетиката на мутрите. И младите момчета искат да приличат на този тип хора, на типа човек Пеевски. Това е наложено като положителен образ за подражание. Младите момчета искат да бъдат мутри, а младите момичета искат да бъдат поп певици с изкуствени гърди и устни, за да се харесат на мутрите. Това е физическа манифестация на една пълна бездуховност, която съзнателно се насажда от екрана на телевизиите и в обществото. Става въпрос за безкрайно духовно и реално обедняване. Интелигенцията обаче обедня реално. И всички останали обедняха, но тя - безкрайно. Оттам и послушанието. Когато нямаш пари да си купиш най-елементарни неща, как да не си послушен? Как да не работиш в медиите, които те хранят, и да пишеш онова, което трябва да пишеш? Защо да си смел? "

    Някога , попаднах случайно на изказване на японски социолог или политик, не помня точно. Та, според него, когато един човек дава повече от 50% от доходите си за нужния минимум за социалнои физическо оцеляване, то от него не може да се очаква морал.
    А на повечето от бългрите дори и 100% от доходите им едвам покриват основните нужди и социални плащания...
    Без коментар....

  • 8
    convince avatar :-|
    convince

    До коментар [#6] от "raining":

    Така си е, полуизнасилени сме, както се говори по-горе..., остава ни само да се полусамоизнасилим, за да довършим процеса и да получим субсидия.

  • 9
    deaf avatar :-|
    deaf

    До коментар [#7] от "raining":

    Така е до време,няма нищо по-скъпо от достойнството. И то накрая побеждава страхът от мизерията и дори инстинкта за самосъхранение. Чакам да видя кога журналистите,(които ги превърнаха в проститутки),ще се разбунтуват. Неизбежно е.

  • Free person

    Има смисъл протестът срещу всяка форма на насилие!
    За съжаление насилието се е настанило както в семейството,така и в политиката.Насилието има вече толкова изродени и перфидни форми,че понякога се движи на ръба на закона.
    Ние наистина като народ сме полуизнасилени и дори,когато се държим достойно,никой не иска да ни чуе!
    Достойнството и свободата и правото на живот вървят ръка за ръка!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK