Остарявам

Калин Терзийски (1970) е дипломиран лекар и популярен български писател ("Алкохол", "Лудост", "Войник"), носител на Наградата за литература на Европейския съюз ("Има ли кой да ви обича").

Хаха. Друг път. Преди година, ровейки в една книга за културизъм (както се казваше едно време фитнесът), защото почти всяко остаряващо момченце открива, че след четиресе вече може да си позволи да се отдаде на детинските си мечтания да стане Арнолд Шварценегер…та, ровичкайки в тази стара и велика книга, стояща в моя смешен мъжки пантеон някъде зад Фройд и пред портретчето на Шарън Стоун, аз открих нещо.

Открих метод за оценяване (или скала за оценяване или нещо-там-за-оценяване) на физическата форма. С този метод естествено нямаше да открия дали съм квадрат, куб, ромб, или съм от сухо вещество, или съм от плазма – а щях да открия дали "все още ставам". Метод за оценяване на физическата годност. За това: дали си як и издръжлив, или си торба и ходещ юрган.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Той беше извънредно прост. Даваха се нормите за пробягване на 2.4 километра за различни възрасти. И оценките. Ако пробягаш 2.4 километра за еди колко си време и си на еди каква си възраст – получаваш еди каква си оценка. Проста табличка.

Аз почетох тази глава от книгата и бях възхитен. Мъжете обичат изпитанията. Поне такива като мене. Засърбяват ги ръцете да се пробват. Но мъжете също така са разсеяни. Поне тия като мене. И аз забравих за тази табличка.

После, в един фитнес клуб, в който ходех от време на време, за да разпъвам четиридесет и три годишните си мускули и да получавам доза мазохистично, страдалческо удоволствие, аз открих нов уред. Познат на всички, които някога са стъпвали във фитнес, но непознат за мене. Бягащата пътечка. Почти веднага, когато я разучих, аз открих, че на нея е извънредно удобно да се измери за какво време пробягваш определено разстояние.



След седмица вече бях бягал пет пъти на нея. И се бях готвил за предстоящата проверка. Да. Бях решил да проверя физическата си годност по таблицата, която бях видял в книгата за културизъм.

На края на първия месец пробягах разстоянието от 2.4 километра за време. Тичах, без да стигам до крайности. Времето ми беше 14.00 минути. Проверих в таблицата. Това отговаряше на "удовлетворителна" към "слаба" физическа форма.

И аз започнах да бягам. Поне по три пъти на седмица. Вече го правя от една година.

Сега пробягвам това разстояние за 10.30 минути. Което отговаря на "отлична" физическа форма. При това – в колонката за възраст 20-30 години. Когато прочета резултата си и очите ми се плъзнат по колонката, за да засекат възрастта, на която отговаря този мой резултат, аз се усмихвам. Съвсем неволно и детински. И се сещам, че така се усмихвах – неволно и с прозрачна радост – когато бях на осем и се научих да карам колело.

И резултатът ми, и емоционалната ми реакция са като на момченце. Всичко е свързано с всичко. Тялото води душата. И обратното.

Всичко е всичко. Мерси за хубавите думи, мили Буда (на теб ги дължим).

Победите на тялото са победи на душата.

А сега да се върна на 2006-a година. Тогава пиех над литър концентриран алкохол всеки ден. През деня рядко пушех, но вечер изпушвах по две кутии цигари. Както се казва: Като седнем на масата. Ебати масата. Сърцето ми често прескачаше по този начин… Сега ще е трудно да обясня, но в медицината това се нарича бигеминия – екстрасистола на всеки втори удар. Това означава съвсем скорошна смърт. Бях на 36 и вече два пъти бях влизал в болница заради проблеми с това…как се казваше…а да! – с тялото.

Моето тяло беше на път да ме изостави тогава и да остана само по гола душа. Която да поскита четиресет дена по сивите полета на полуживота и да отлети също към света на сенките. Към Шан-з-Елизе. Което на български означава Елисейски полета. Полетата, където според римляните бродят душите на умрелите. Хаха. Най–прочутият булевард на света е място за бродене на мъртви души. Поздравявам читателите с "Мъртви души" на Гогол. Та така.

И ето, че аз – неспособен да измина и сто метра, без да се хвана за сърцето и да приклекна от слабост пред приближаващата посрана смърт – през 2006-a– сега, през 2013-а, пробягвам два километра и четиристотин метра за време, за което съвсем малко от 20-годишните могат да го направят!

И изпитвам весело и самохвално, и наивно, и изоснови прекрасно и жизнеутвърждаващо чувство за младост и лична победа.

И сега ще ви кажа как става това и на какво се дължи и как (може би) всеки би могъл да го постигне.

С пълно презрение, братя мои и сестри!

С пълно презрение. Когато човек презре всеки свой страх, слабост, недоволство, колебание, самолюбие, подозрителност, егоцентризъм, стремеж към лично удобство, щастие и полущастие и всякакви такива лъжливи бълвочи…

Когато човек презре себе си – като меко и слабо същество – и се възхити от себе си като непоколебим и свиреп човек, той има шанс. Който не очаква никаква печалба – той вече е спечелил. Който не иска удобство, богатство и щастие – той вече е честит, богат и щастлив.

Аз си казвах: Хаха. С това тичане във всеки момент (с това скапано сърце!) мога да умра.
И от тая мисъл се разсмивах.

И веднага си отговарях: И какво от това?! Ще умре един смел човек. Но ако не покажеш какво можеш и се влачиш в едно колебливо и пресметливо мекотело малодушие – ще остане да живееш. Но ще остане да живее едно лайно.

Та така. Ето това е по въпроса за остаряването. Този предстарчески волунтаризъм може да подразни много млади и обладани от модерния култ към Относителността и Слабостта умове. Но това няма значение. Аз умирах – аз сега съм по-силен от всякога в живота си. Така че е по-добре да бъдат послушани моите думи.

На думите, изричани от неопитни души: Бъди естествен, не се напрягай, бъди себе си – аз се усмихвам със същото презрение.
Човек има един шанс. Да стъпи над себе си и оттам да се изтегли за косата. Нагоре. С пълно презрение към всичко долу. Във физическия, душевния и духовния смисъл.

Та така.

Който се страхува от това да остарее - той вече е остарял.

Само смелостта е някакво спасение.