Той беше извънредно прост. Даваха се нормите за пробягване на 2.4 километра за различни възрасти. И оценките. Ако пробягаш 2.4 километра за еди колко си време и си на еди каква си възраст – получаваш еди каква си оценка. Проста табличка.

Аз почетох тази глава от книгата и бях възхитен. Мъжете обичат изпитанията. Поне такива като мене. Засърбяват ги ръцете да се пробват. Но мъжете също така са разсеяни. Поне тия като мене. И аз забравих за тази табличка.

После, в един фитнес клуб, в който ходех от време на време, за да разпъвам четиридесет и три годишните си мускули и да получавам доза мазохистично, страдалческо удоволствие, аз открих нов уред. Познат на всички, които някога са стъпвали във фитнес, но непознат за мене. Бягащата пътечка. Почти веднага, когато я разучих, аз открих, че на нея е извънредно удобно да се измери за какво време пробягваш определено разстояние.

След седмица вече бях бягал пет пъти на нея. И се бях готвил за предстоящата проверка. Да. Бях решил да проверя физическата си годност по таблицата, която бях видял в книгата за културизъм.

На края на първия месец пробягах разстоянието от 2.4 километра за време. Тичах, без да стигам до крайности. Времето ми беше 14.00 минути. Проверих в таблицата. Това отговаряше на "удовлетворителна" към "слаба" физическа форма.

И аз започнах да бягам. Поне по три пъти на седмица. Вече го правя от една година.

Сега пробягвам това разстояние за 10.30 минути. Което отговаря на "отлична" физическа форма. При това – в колонката за възраст 20-30 години. Когато прочета резултата си и очите ми се плъзнат по колонката, за да засекат възрастта, на която отговаря този мой резултат, аз се усмихвам. Съвсем неволно и детински. И се сещам, че така се усмихвах – неволно и с прозрачна радост – когато бях на осем и се научих да карам колело.

И резултатът ми, и емоционалната ми реакция са като на момченце. Всичко е свързано с всичко. Тялото води душата. И обратното.

Всичко е всичко. Мерси за хубавите думи, мили Буда (на теб ги дължим).

Победите на тялото са победи на душата.

А сега да се върна на 2006-a година. Тогава пиех над литър концентриран алкохол всеки ден. През деня рядко пушех, но вечер изпушвах по две кутии цигари. Както се казва: Като седнем на масата. Ебати масата. Сърцето ми често прескачаше по този начин… Сега ще е трудно да обясня, но в медицината това се нарича бигеминия – екстрасистола на всеки втори удар. Това означава съвсем скорошна смърт. Бях на 36 и вече два пъти бях влизал в болница заради проблеми с това…как се казваше…а да! – с тялото.

Моето тяло беше на път да ме изостави тогава и да остана само по гола душа. Която да поскита четиресет дена по сивите полета на полуживота и да отлети също към света на сенките. Към Шан-з-Елизе. Което на български означава Елисейски полета. Полетата, където според римляните бродят душите на умрелите. Хаха. Най–прочутият булевард на света е място за бродене на мъртви души. Поздравявам читателите с "Мъртви души" на Гогол. Та така.

И ето, че аз – неспособен да измина и сто метра, без да се хвана за сърцето и да приклекна от слабост пред приближаващата посрана смърт – през 2006-a– сега, през 2013-а, пробягвам два километра и четиристотин метра за време, за което съвсем малко от 20-годишните могат да го направят!

И изпитвам весело и самохвално, и наивно, и изоснови прекрасно и жизнеутвърждаващо чувство за младост и лична победа.

И сега ще ви кажа как става това и на какво се дължи и как (може би) всеки би могъл да го постигне.

С пълно презрение, братя мои и сестри!

С пълно презрение. Когато човек презре всеки свой страх, слабост, недоволство, колебание, самолюбие, подозрителност, егоцентризъм, стремеж към лично удобство, щастие и полущастие и всякакви такива лъжливи бълвочи…

Когато човек презре себе си – като меко и слабо същество – и се възхити от себе си като непоколебим и свиреп човек, той има шанс. Който не очаква никаква печалба – той вече е спечелил. Който не иска удобство, богатство и щастие – той вече е честит, богат и щастлив.

Аз си казвах: Хаха. С това тичане във всеки момент (с това скапано сърце!) мога да умра.

И от тая мисъл се разсмивах.

И веднага си отговарях: И какво от това?! Ще умре един смел човек. Но ако не покажеш какво можеш и се влачиш в едно колебливо и пресметливо мекотело малодушие – ще остане да живееш. Но ще остане да живее едно лайно.

Та така. Ето това е по въпроса за остаряването. Този предстарчески волунтаризъм може да подразни много млади и обладани от модерния култ към Относителността и Слабостта умове. Но това няма значение. Аз умирах – аз сега съм по-силен от всякога в живота си. Така че е по-добре да бъдат послушани моите думи.

На думите, изричани от неопитни души: Бъди естествен, не се напрягай, бъди себе си – аз се усмихвам със същото презрение.

Човек има един шанс. Да стъпи над себе си и оттам да се изтегли за косата. Нагоре. С пълно презрение към всичко долу. Във физическия, душевния и духовния смисъл.

Та така.

Който се страхува от това да остарее - той вече е остарял.

Само смелостта е някакво спасение.