Младост 3
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Младост 3

Пенка Пенчева<br />80 години<br />Самоков

Младост 3

Light се срещна с няколко възрастни дами и господа, за които денят започва с планове за бъдещето. Очаквахме тъга и примирение, вместо това получихме изстрадани рецепти за ежедневно щастие

16229 прочитания

Пенка Пенчева<br />80 години<br />Самоков

© Галя Йотова


Пенка Пенчева
80 години
Самоков
Автор: Галя Йотова

Пенка Пенчева, 

80 години

Самоков

"Никога ръцете ми не са почивали. Работа и подаръци. Най-много обичам да правя подаръци и да правя добро."

Пенка цял живот живее през поезията. Диша и мисли стихове – чужди, но понеже поезията е единственото нещо, което никога не забравя, те са се превърнали в автентичен начин на мислене и изразяване. Останалите стожери в живота й са приключения (с перипетии), една неизживяна вечна любов и много раздадени подаръци.

Пенка е едно от децата, които на 16 години с ентусиазъм отиват да строят Димитровград, само за да се върне със "съсипан живот". Това, което й се случва, е като грешно режисиран филм. Прибира се вечер с един час закъснение – не в 20:00, а в 21:00 ч. Изключват я и от комсомола, и от училище. Връща се при родителите си и записва счетоводни курсове. Заради изключването любимият й се усъмнява дали му е била вярна. След като тя му изпраща бележка от преглед при лекар, че съмненията са напразни, дори и сълзите и извиненията му не я склоняват да прости. Така загубва и любовта си, и възможността да следва, въпреки че книгите са това, което най-много я радва в живота. Омъжва се за военен едва на 17 години и с 9-месечен син се озовава на гара Пирин – сама, без ток, без вода, без вътрешна тоалетна, змии, близо до гора и влакови релси. Отглежда така и двете си деца – по гарнизони из страната в "страшна беднотия".

Пенка е неотразима с усмивката и енергията, с която споменава за мизерията. "Такова нещо не е било – три анемии от мизерия и лоши условия съм изкарала, но ми беше спокойно. Не взимах майчинство (5 лева). Как ще взимам пари, като не ходя на работа и ще дърпам от държавата. Така са ме възпитали. Гладувахме, но това ми бяха принципите." Работила е като счетоводител по много места, пенсионира се, но поради ниска пенсия "ходи на картофи – ужасия, много тежка работа", а после е и камериерка в хотел "Рила". Когато кметът я пита дали не я е срам и излиза за първи път отпред да мете, усеща неудобство само докато си припомня, че срамна работа няма. След промяната работи в ресторанти и барове до степен да не може да си свали обувките вечер от умора. Няма драматизъм в разказа на Пенка, колкото и крайни чувства да споделя – всяко състояние предизвиква в нея спомен за стихотворение, а случките от живота хвърлят блясък и веселие в нейните очи. Създава впечатление на жена, която живее на пълни обороти – съзнателно и с много удовлетворение. 

"Толкова съм работлива! През ръцете ми е минала толкова много работа! Никога ръцете ми не са почивали. Работа и подаръци. Най-много обичам да правя подаръци и да правя добро."

И идват поредните изненади, които поднася този път на близките си. На близо 80 години Пенка е способна на опасни приключения – в действителност продиктувани от нужда (пенсия под 100 лв.), но приети с усмивка и силен дух. Измъква се буквално по чорапи от вкъщи преди няколко години, за да отиде в Италия с малък джобен формат речник. За да не я спрат близките, пуска писмо в джоба на сина си, където обяснява, че заминава и ще се обади. Резултатът е много работа на почти 15 места из цяла Ююжна Италия за последните десетина години и спестени средства, с които спокойно и с достойнство да живее и да помага на близките си. 

В момента това, което най-много я занимава, е четене – всеки ден в библиотеката, членуване активно в руския клуб и клуба на антифашистите, покрай които участва в различни чествания, винаги рецитирайки поезия. Безпартийна, отчаяна от политиците и отвратена от нивото на морал на народните представители в България, тя се радва на внуците и правнуците си. "Остаряла съм и всеки ден, който ми е даден, ми е подарък от бога." 

"Най-голяма радост ми носи да чета поезия. Много обичам да чета. Много обичам поезия. Много!" С ефирна паяжина от бродерия, с която на тръгване ни изпраща, знам, че Пенка има тайна – лично нейна, която не мисля, че разбирам изцяло, но е в стихове, подаръци и сладко-горчивия вкус на нещо неизживяно, нещо, което може и да предстои. 

Петко Велев, 

Петко Велев,
86 години
гр. Варна
Фотограф: Галя Йотова
"Не се чувствам стар. Обидно ми е, че съм по-здрав от приятелите и колегите, които останаха."

Идеално стъкнатият костюм и отривистото ръкостискане са първото впечатление от Петко Велев. Изключително ерудиран, без да губи нишката на разговора и с удивителна памет за събития, малко познати дори и на специализираната публика, той се оказва жива история за бреговите батареи. Дори и да не сте чували за тях, няма начин да не сте ги виждали по архивните кадри.

Пълен е с истории. Като тази за построяването на временна жп линия до м Горна Трака във Варна за монтирането на най-тежката артилерия, 250 мм оръдие. При изпитанията обаче не останала непострадала вила в няколко километра околовръст и това предопределило съдбата на оръдието. Днес този почти непознат факт се подкрепя от една оцеляла по чудо снимка с все още стария правопис (до 1946 г.), която Велев ми показва, докато говорим.

Пристрастията му са лесно обясними. Цялата му кариера е преминала в бреговата артилерия. През 1966 г. издава първата си книга за историята й. "В четири екземпляра – толкова, колкото можеше да пише машината под индиго." Последната – през 2012 г., е второ издание на документално изследване за полк. Милко Железов. Човекът, който създава бреговата батарея. Това е и личността, от която Петко Велев най-много се възхищава и съжалява, че така и няма дори една паметна плоча върху дома му, чиято история може да откриете в рубриката "Къщата на духовете" на Light.

Самият Петко Велев е роден в Ябланица през 1927 г. И макар тясно обвързан с ВМС, остава с армейското си звание до края. "Ставаше ми лошо от люлеенето. Не можех да си позволя да изложа достойнството си на офицер."

"Най-важно е да успееш да запазиш достойнството и морала си. Трябва да знаеш много и да умееш много, за да можеш да мислиш", разкрива ми житейската си философия Велев. И допълва, че е "универсален техник". Сглобил е сам почти всичко в дома си. Никога не е пушил. Разхожда се всеки ден със съпругата си, с която са заедно от повече от 60 г. Поработва на съседско лозе и раздава плодовете, които събира, защото не желае да ги продава. Категоричен е, че пенсията му стига.

"Не се чувствам стар. Обидно ми е, че съм по-здрав от приятелите и колегите, които останаха. Да, губя сили, изморявам се, залитам понякога, но не се чувствам стар", казва още Велев. Жизнеността му прозира във всяка дума, която изрича. Все още е с изпъната стойка и никак не е трудно да си го представиш със стегнатата офицерска походка преди години.

Дразни се от неграмотността. Същата онази неграмотност, която преди години превръща най-известния боен кораб на България – торпедоносецът "Дръзки", в мишена за учебни стрелби. Именно затова днес "Дръзки" като експонат във Военноморския музей е сглобен от два кораба – "Строги" и "Дръзки". На практика първата димова тръба на кораба-музей е "спасена" от офицер, който я разпознал, докато била превозвана за претопяване... Докато разказва, емоцията на Петко Велев прозира зад всяка дума. "Не знам накъде вървим... Разрушихме толкова много неща, които бяха създадени, а новото трудно се създава", допълва той.

Питам го какво предстои. "Да довърша спомените си. Имам около 900 страници", отговаря Велев, който днес е полковник от запаса и дори един от основателите на Съюза на запасните офицери във Варна.

Колкото до най-непосредствената му задача, тя е да се обади във военния архив във Велико Търново и да поиска договора на българското правителство с френската компания "Шнайдер и сие" от 1904 г. за доставка на оръдия. С тях на практика започва превъоръжаването на българската артилерия в началото на миналия век, макар и част от оръдията да се оказват некачествени. "Липсват ми три страници от договора, с който разполагам", усмихва се Петко Велев.

След което допълва, че продължава да издирва някакъв документ, който да покаже обосновката на контраадмирал Иван Вариклечков да се противопостави през 1939 г. на цар Борис III и цялото военно командване на обвързването на България с Германия. Заради това Иван Вариклечков - един изключителен военен, плаща с уволнение на върха на военната си кариера. "Все още не мога да осмисля докрай къде се крие величието на Вариклечков!", заключава Петко Велев.

Доротея Николова

Здравка Костадинова

Здравка Костадинова
90 години и два месеца
с. Мала църква
Фотограф: Галя Йотова
"Още съм дете и ми се играе. Сега ми е най-хубаво – стара съм, но си имам всичко"

Обичаните хора си личат. Срещата с баба Здравка е среща с човек, за когото си личи, че е обичан. За да бъде обичан, човек трябва да притежава такива качества, от които обкръжаващите се нуждаят. Нейният живот оставя следа чрез хората, до които се е докоснала и на които се е посветила.

Зад ограда, направена от стари пушки, боядисани в сребристо, ни посрещат усмихнати баба Здравка, един от нейните синове със съпругата си и нейният любим внук. Най-старата жена в селото е сърдечен, скромен и весел човек. Животът е минал през нея само с настоящето си, с много работа и поне толкова радост.

Централна тема в живота на баба Здравка е работата. Един от братята й загива във войната, а за да се изучи другият, тя работи като слугиня в София. Баща й взима фалшиво свидетелство, че има навършени 14 години, за да може да отиде сама в столицата и да работи за образованието на брат си. "Пера в мазето на стопанската къща с претоплена вода, но съм дете и ми се играе – карам колело в коридора, въртя педалите, въртя, въртя…" Благодарение на нея брат й става един от първите български учители в Добруджа след присъединяването й към България. Цял живот е работила – шиене, стопанство, гледане и грижа за животни и ниви, хора и деца. Наскоро почва да има проблеми в ръцете, но продължава да прави проверки в кошарата например. Всички се засмиват как обикаля като шеф да види всичко ли е изчистено.

Оженила се е по-късно от приетото, за да помага по-дълго на майка си. Много обича да повтаря, че се е омъжила за мъж шест години по-млад от нея: "Млад, но много работлив и много хубав." Него, макар и покойник, често споменава и все с усмивка на уста, че цял живот много са се обичали. Здравка има две дъщери, един син, трима внуци, две внучки, трима правнуци и две правнучки. Засега.

Най-голямо щастие й носи внукът, който живее с нея, а най-много обича да има храна на масата и да седне с близките си. "Не сме гладни, не сме жадни – всичко си имаме", заявява с абсолютна убеденост Здравка. "Като работиш, знаеш, че има какво да ядеш." И с намигване добавя: "Е, сега, като не работя – късметът ми работи…"

На въпроса кога й е било най-добре, тя отговаря, без да се замисли: "Сега ми е най-хубаво – стара съм, но си имам всичко." Но после бързо се сеща: "А преди пак ми е било хубаво – деца, растат, момеят, изучат се и гледаме да станат хора. Човек има един живот – защо да се лишава от хубавото. От нищо не се лишавам, но и не прекалявам."

За сегашното поколение казва, че не разбира защо и какво искат. "За да изкараш нещо, трябва да работиш, не пада всичко от дървото. А сега полето стои незасадено, неорано. Много рядко останаха хората да садят. Научиха се младите да дойдат и да е готово – родителите са наготвили." Разказва как преди садели не две ниви, а по 5-6 декара с картофи, овес или ръж. "Тогава, ако не садиш, гладуваш", а сега според нея такива директни последици няма. "Не ми харесва, че всеки гледа на хляба мекото, а на работата лекото."

Срещата със Здравка и нейното семейство натежа от домашна ракия, боровинково сладко, сладкиши и горчиво кафе. Весели хора с домашно направено черешово топче под масата, на която се храним и пием. Ползват го вместо фойерверки по празниците. Всеки допир до обичан човек способства за отделяне на хормона на радостта и по този начин удължава живота. Баба Здравка, изглежда се, е докосвала само до обичани хора – оттам и постоянната усмивка, лекота и дълголетие.

Лилия Попганчева

Любен Зидаров

Любен Зидаров
89 години
гр. София
Фотограф: Галя Йотова
"В един сън свети Петър не ме прие и ме изхвърли, защото ме смята за нахален пътник за Рая!"

Сещате ли се за илюстрациите на любимите си детски приказки от Братя Грим, Ханс Кристиан Андерсен и Николай Райнов? Ако има някой, който е оформил образите на герои като Винету, Том Сойер и Шехерезада във въображението на няколко поколения български деца, това е художникът Любен Зидаров. Въпреки че гони 90-ия си юбилей, илюстраторът дори не се и замисля за почивка. Със заразителен ентусиазъм и фина самоирония говори за последната си изложба "Късен пленерис" в галерия "Ракурси", открита на 24 октомври.

"За мен изкуството трябва да създава мисловен контакт. От малък живеех с мисълта, че ще стана художник, че там ми е пътят", разказва Любен Зидаров. Още докато израства в Габрово, той започва да рисува с акварел. На 14 г. се премества в София и започва усилено да се готви за прием в Художествената академия. В първите си студентски години в класа на проф. Илия Петров Зидаров се насочва към илюстрации на детски списания като "Септемврийче", "Пламъче" и "Славейче". "Без да преувеличавам, мога да кажа, че съм илюстрирал над 200 автори." Но това далеч не е достатъчно 89-годишният художник да спре и да си почине. Догодина той планира ретроспективна изложба на свои илюстрации към известни произведения на автори като Братя Грим, Андерсен, Е.Т.А. Хофман, Николай Райнов, Ангел Каралийчев и Яворов.

И това не е всичко: "Колкото и да е чудновато, искат от мен на тази възраст да направя нови илюстрации на "Принцът и просякът" от Марк Твен." Книгата чака нов художествен прочит от 40 години и задачата се пада на Любен, който вече се е заел с изследване на историческите типажи Хенри VIII и Едуард Тюдор. "Не знам вече колко Хенриевци и Тюдоровци съм събрал от интернет", шегува се художникът, който иска да приближи илюстрациите максимално до действителните личности, без да изгубва психологическата субстанция на книгата.

Художникът с радост си спомня двумесечния си творчески престой си в Париж в края на 70-те. "Направо си загубих акъла. Оттам донесох и първите си живописни работи." По това време той е заместник-председател на Творческия фонд на Съюза на българските художници. По-късно става и негов председател, а от 1996 до 1999 г. Зидаров е председател на СБХ.

Животът на Любен Зидаров протича в ателието. "Доскоро прекарвах целия си ден там, но напоследък използвам сутринта, за да потъвам в повече размишления." Въпреки че е изпълнен с ентусиазъм, той определя старостта като най-лошото и неприятно нещо: "Казвам го напук на Илия Бежков, който твърди, че най-приятната възраст е старостта, защото малцина се докопват до нея, радват се на почести, които не са заслужили, и смъртта е обезсилена, защото няма какво да ти вземе. Според него единственото неприятно нещо е срещата с друг старец – веднага започват да се измерват кой изглежда по-млад. Само на човека му личи, когато е стар – нито на птицата й личи, нито на животното..." Любен вече избягва възрастните хора, защото не понася редовния въпрос кой набор е. "Колкото изглеждам, толкова!", смее се художникът.

Чувството за хумор е неотлъчен елемент от картините и живота на Зидаров. Правописната грешка в името на последната му изложба "Късен пленерис" е умишлена, "за да има малко шарж". Любен отбелязва с усмивка, че дори са му се обаждали да го питат каква оценка е имал по правопис в училище. "Казват, че светът е оцелял, защото се е смял", напомня художникът. "Затова посветих и тази моя изложба на оцеляването на света... и на думите на Чарли Чаплин: "Ден без смях е изгубен ден."

Изложбата включва и няколко иронични автопортрета, един от които показва художника, устремен към Рая, където го чака свети Петър. "В един сън той не ме прие и ме изхвърли, защото ме смята за нахален пътник за Рая! От Ада също ме изхвърлиха - не съм отговарял на нито един от показателите, не съм убил нито един човек... И сега съм в пълна безтегловност!"

Теодора Мусева

Елена Атанасова

Елена Атанасова
84 години
гр. София
Фотограф: Галя Йотова
"Ако това не е щастие – да си в живота, да си част от този свят, да не си изостанал, не знам кое е. Аз празнувам всеки ден"

 "Има мъртви млади и живи стари", казва художничката Елена Атанасова. Ако има доказателство за второто твърдение, то това е Елена, която има време да ни приеме в дома си само днес, защото през останалото време е "цялата в бои" и дори не си вдига телефона. "Аз не съм ювелирен художник, при мен тече боята, ръцете ми са мръсни, а и когато рисувам, съм на друга планета", казва художничката. В момента тя се готви трескаво за предстоящата си изложба с нови работи, която се открива на 17 декември в галерия–книжарница "София прес".

"Внимавайте с този сандък, предупреждава Елена фотографката. Семейна реликва е – от 1779 г." Не по-малко впечатляващо е и останалото обзавеждане на апартамента на последния етаж в софийския квартал "Лозенец" – сякаш си попаднал в приказка или в музей от времето на Томас Ман. "Младите като че ли не ценят старинните мебели, не знам дали наследниците ми няма да ги изхвърлят", с тъга отбелязва Атанасова, но аз я уверявам, че със сигурност има кой да ги оцени. През 2011 г. художничката дарява на Националния археологически институт двуглава херма от 170 - 180 г. сл. Хр., намерена от баща й през далечната 1953 г. на "Ломско шосе" в района на архитектурния комплекс около Ларгото.

Първата любов на Елена е изкуството, но освен с рисуване тя се занимава и с преводи и екскурзоводство. Холандският език й е като матерен, защото майка й е холандка. Баща й пък е микробиолог и министър на земеделието през 30-те. Дълго време Елена работи в холандското посолство, след което заминава за 20 години в Холандия. "Там вече се отприщи моето рисуване и участвах в Хагския салон – престижното биенале." Завръща се в България на 70-годишна възраст. "Повярвах на демокрацията, въпреки че още не мога особено да я видя, всичко е в мъгла."

Изкуството на Елена се приема добре в България – тя прави самостоятелна изложба в Съюза на българските художници, а последното й участие е в експозицията "Зона Urban" през 2011 г. Тогава определят работите й като "остро социално рефлективни, с болезнена чувствителност към крайно противоречивата картина на днешното съществуване".

"Моите работи не са за закачане над леглото. Аз отразявам времето", отбелязва Елена. Мотото на художничката е римската поговорка "O tempora, o mores", но без "О". "Времена и нрави, без О, просто отразявам, нямам никаква критика."

И въпреки че рисува времето, Елена се оплаква, че то не й стига. "Темпото ми вече е африканско, вече го няма това припкане, всичко е на забавен каданс." Все пак художничката има една мечта: да види Австралия, защото тя е единственият континент, който не е посещавала. "Много обичам да пътувам, била съм в 27 държави."

Елена никога не е оставала без мечти и без пътеводна звезда. "Ако тази звезда падне, аз моментално си изваждам нова, защото без звезда пред очите не мога – винаги съм имала цели, никога не съм била пасивна, винаги съм се стремяла към онова, което искам и търся. Който търси, намира."

Последната й изложба в "София прес" през 2010-2011 г. е много успешна: "Почти всичко се продаде. Ако това не е щастие – да си в живота, да си част от този свят, да не си изостанал, не знам кое е. Аз празнувам всеки ден и никога доброволно не бих пожелала края. Баща ми казваше, че от този свят човек трябва да си иде с гордостта и с ума. Дано и аз така си отида."

Теодора Мусева

Пенка Пенчева
80 години
Самоков
Автор: Галя Йотова

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

6 коментара
  • 1
    areta avatar :-|
    areta

    Изключително свежи бабки и дядковци! Евала! Да са живи и здрави!

    А Любен Зидаров много добре го помня от детските книжки, не че ми харесва особено, но наистина е илюстрирал много автори.

  • 2
    cmetschkaroff avatar :-|
    CMetschkaroff

    Хора - възпитани в достойна семейна среда, умни и помъдрели от изживените години, времена, събития! И създали потомство, което е създало внуци и правнуци - по примера на дядовците и бабите им. Да са живи и щастливи още дълги години и юбилярите, и техните наследници!

  • 3
    nefertiti_egipt avatar :-|
    Нефертити

    Свежари! Дано да има повече такива пенсионери.

  • 4
    georgi960 avatar :-|
    КМЕТ В СЯНКА

    достойни българи !

  • 5
    gallnare avatar :-|
    Мария

    Старци-разбойници!
    А черешовото топче под масата на баба Здравка е върха!

  • 6
    sorilea avatar :-|
    Sorilea

    " Когато кметът я пита дали не я е срам и излиза за първи път отпред да мете, усеща неудобство само докато си припомня, че срамна работа няма. "
    За съжаление много хора се възпитаха, че има срамна работа. Много лоша черта, която не искаме да си я признаем.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK