Гледам отдалеч
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Гледам отдалеч

Гледам отдалеч

4162 прочитания

 Рада Москова (1933) е дипломиран лекар, драматург, автор на куклени пиеси и сценарист на филмите "Куче в чекмедже", "Горе на черешата", Разговор с птици", "Госпожа Динозавър".

Помня как едно лято на остров Света Анастасия, тогава Болшевик, поетът Христо Фотев ни разсмя с историята за някакво момче, което му казало: "Този толкова дълъг живот." (Нямахме още 40 години, а ни е смутило подозрението, че нашият вече се скъсява.) Днес, стигнала осемдесет, мога да кажа: "Този толкова кратък живот" – толкова недовършени работи, толкова неосъществени планове, толкова стари приятели, изгубени по криволиците му, толкова пламенни очаквания, стигнали доникъде. И едновременно – толкова зашеметяващи събития, толкова нови срещи, нови приятели и нови представи, толкова непредвидени работи – паднали като че ли от небето. ("Случайността – другото име на Бог" - Фелини). Казах на една журналистка, че животът ми беше грапав, тя се замисли и допълни "гладък живот едва ли има". Така е. (За някои по-гладък, за други – по грапав.) Според мене грапавото е за предпочитане, то създава неочаквани гледни точки, изобретателност, неподозирани перспективи.

От една книга за "големи", някога я четях нощем под юргана на фенерче, за да не ме разкрият - "Марион живее" на Вики Баум, ми е останало само едно сравнение. (Чудя се как на 14-15 години толкова ме е впечатлило?) Звучеше приблизително така: "Възрастта е като издигане със самолет. Границите на пространството постепенно се разширяват, а едрите неща стават все по-дребни."

Като завършила медицина знам, че съществуването ми е рядко съчетание на само две от милиони полови клетки. В резултат ме е произвел ДНК шифър, определящ дори границите на живота ми. Чудото живот! Случайност? Божия намеса? Във всеки случай благодаря на редкия шанс да се поразходя из белия свят. Тази привилегия важи за всеки. Всеки от нас, на които от сутрин до вечер с упоение повтарят, че сме най-нещастните, най-бедните, най-болните, най-минатите. (Не започва ли да звучи като хвалба?) Следващият юнак, размахал юнашка десница, май се готви да ни измъква? (Пази Боже!) Унижението на бедността? Изпитвала съм го, въпреки че гладна не съм била. Спасявах се както мога. Освен лекар съм била продавачка на хляб и пресуквачка на въжета в работилницата на някакъв частник в тъмен коридор без вентилация. Хуманитарното ми образование, доколкото го имам, е по мой избор. Не се виждам във висините на подиум от струпани дебели книги. (Освен може би "тухлите" учебници по медицина?) С течение на времето установих, че обучението често е внедряване на стереотипи – единствено "правилните" отговори на въпроси от дълбочината на света, безалтернативност (като марксизма), дипломирано право да съдиш – от кулите на културата, а и от някое бойно политическо укрепление, колкото може от по-високо... Високомерие.

Високомерието, струва ми се, е защитно средство – спасение не само на изритания в низкото човек, но и на все повече губещите самообладание партии. Гледам (рядко) парламентарния сериал, слушам разните парламентарни говорителки и говорители – ожесточението, наплевателския тон, скороговорката, като че ли, ако не се изрекат до края на минутата, ще се пропусне нещо от световно значение – това нескончаемо надприказване – и си мисля за днешната европейската цивилизация. В основата й стоят трите ССС-та. Справедливост, солидарност (дума, намазана с мед, без практическо приложение у нас) и свобода - най-важната. Тя е и лично постижение. Дръзване. Колко го смеят? Съгласието – партийната обвързаност създава сигурност. И положение! (Имахме приятели, станали членове на "партията", за да им позволят да станат професори. Някои не го понесоха.) Това незаличимо съзнание е наследство от комунистическото ни битие. В партии с нови имена побърза да се подслони съобразителният българин. Не заради кауза – за полза!

Времето "беше наше" – на несъгласните, да, за кратко, сега го владее копи-пейстът. Размножените клишета. Естетически и политически. (Да живее телевизията!) Уникалността дразни, не се побира в стандартите. Тъй наречения елит – готовите (назначени?) бизнесмени, интелектуалци и политици, окъпани в уханно партийно миро, издокарани с официални костюми и подходящи дипломи, подредени по политическите рафтове, стоят нелепо. (Виж Пеевски. И не само) Става все по-видима бутафорията на политическата ни класа.

Аз вярвам в отговорността на интелигентния. В единичния човек. В таланта и способността му за развитие ("Никой не може да ми попречи да ставам по-умен" - Чърчил.), в състезанието - "кръв, пот и сълзи" изисква и всяко човешко постижение.

Вярвам в личния напредък. Той е двигател и на обществения.

Живея доста отдавна, гледам отдалеч – виждам как големите работи стават малки. Границите се губят – пространството се разширява. Младите днес (заради свободата, в която отраснаха) са несъгласни. Отново! Въпреки апелите за съгласие. А несъгласните движат времето напред. Нас то ни отнася. Неизбежно. И заедно! С всичките ни заслуги и провали. Със заблудите и вярата. С встрастяванията и глупостите ни. С изговорените думи и премълчаванията. С грешките и усещането за безгрешност. С озлобленията и преданостите. С предателствата и подвизите ни. С разочарованията и великите надежди.

А аз, като толкова други под слънцето, по думите на Мая Новоселска от "Улицата", съм само "една цвъцка в световния всемир".

 Рада Москова (1933) е дипломиран лекар, драматург, автор на куклени пиеси и сценарист на филмите "Куче в чекмедже", "Горе на черешата", Разговор с птици", "Госпожа Динозавър".

Помня как едно лято на остров Света Анастасия, тогава Болшевик, поетът Христо Фотев ни разсмя с историята за някакво момче, което му казало: "Този толкова дълъг живот." (Нямахме още 40 години, а ни е смутило подозрението, че нашият вече се скъсява.) Днес, стигнала осемдесет, мога да кажа: "Този толкова кратък живот" – толкова недовършени работи, толкова неосъществени планове, толкова стари приятели, изгубени по криволиците му, толкова пламенни очаквания, стигнали доникъде. И едновременно – толкова зашеметяващи събития, толкова нови срещи, нови приятели и нови представи, толкова непредвидени работи – паднали като че ли от небето. ("Случайността – другото име на Бог" - Фелини). Казах на една журналистка, че животът ми беше грапав, тя се замисли и допълни "гладък живот едва ли има". Така е. (За някои по-гладък, за други – по грапав.) Според мене грапавото е за предпочитане, то създава неочаквани гледни точки, изобретателност, неподозирани перспективи.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

1 коментар
  • 1
    ghostenin avatar :-|
    Ghostенин

    ...несъгласните движат времето напред... Това ми хареса :-)


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK