Естествен процес
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Естествен процес

© Велко Ангелов

Естествен процес

Цялото прегрято съпровождащо усещане, че ние стареем и си отиваме, е една свръхдраматизация на модерното време, твърди Стефан Попов

Йово Николов
5780 прочитания

© Велко Ангелов


Стефан Попов (56 г.) e доктор по философия и социални науки от New School for Social Research и изпълнителен директор на фондация "Риск Монитор". Абсолютен "соросоид". Най-малкото защото е бил председател на настоятелството на институт "Отворено общество" (2000 - 2006). Има едногодишни специализации по международни наказателни трибунали (Виена, 1994), международни режими за сигурност (Вашингтон, 1999), конституционна политика (Фрибург, 2003), глобални метафори в публичната политики (Виена, 2011-2012). Автор е на "Витгенщайн: Аналитика на мистическото" ("Алтера", 2008).

Темата на разговора е застаряването на населението и остаряването на индивида. Разсъждаваме трябва ли хората да живеят вечно, манията да сме млади и какво ще се случи в обществото, когато и баба ми внезапно разбере, че ще живее още 20 години и иска да има право на глас за своето бъдеще. Стефан Попов се опитва да ми обясни философските парадокси на вечността и защо тя е невъзможна. Той е суеверен и не се страхува толкова от смъртта, колкото от невъзможността да остарее качествено. Спортува поне три пъти седмично, вегетарианец е и е на път да стане веган. И искрено се забавлява със забележката на един от прочутите професори по "Уши, нос, гърло", който го посъветвал да не яде свинско със зеле след 22:00 ч. вечерта.

През 1989-1990 г. се вдъхновявах много повече и не знаех какво искам да става. Сега по-малко се вдъхновявам и много повече знам какво трябва да стане в сферата на управлението, на правителствените политики.

Проблем ли е увеличаването на средната възраст в света?

Аз мисля, че драматизацията с остаряването е малко пресилена. Темата със стареенето и остаряването, не само в личен план, е тема на модерността, тоест от ХVІІ - ХVІІІ век насам. Особено силно започва да се усеща през ХІХ век, когато процъфтяват теории за историческия прогрес, една силна догма на модерното мислене. Светът започва да се измерва във всяко отношение, самото време започва повече да се измерва, отколкото преживява, възникват еволюционните теории за света - най-популярната, най-забавната, като монотонен сериал, както и най-неправдоподобната от които е тази на Дарвин. Тогава обществата започват да се виждат като дългосрочно развитие. И някъде в тази социологическа парадигма, главно след средата на ХІХ век, започва да се мисли за развитието и през ъгъла за остаряването, застаряването става проблем. Тогава и корелацията "младост - старост" влиза в центъра на общественото внимание. По-късно, след Втората световна война тя стига до такива ексцесни форми, при които цели списания, медии, гигантски индустрии, институти започват да се занимават с това "как да остана вечно млад", и то "млад" по един буквален начин. Не само в личен, а също и в обществен план.

Тези процеси очевидно ще имат и икономическо измерение?

Да, когато тази двойка "младост - старост", и изобщо процесът на стареене, започва да се измерва в институционално значими параметри - застраховане, пенсионни фондове, икономика, социална сигурност, при които една част от населението издържа цялото... Там някъде възникват въпроси, които будят тревога и се замислят мерки за справяне. В тази перспектива цялостното застаряване на населението, особено в определени зони на света, започва да се плаши, защото сметката престава да излиза. Виждат се дългосрочни, в очите на черните футуристи доста мрачни прогнози за обедняване, дори катастрофални сценарии. Това е несъмнена и обоснована тревога. Но цялото прегрято съпровождащо усещане, че ние стареем и си отиваме, е една свръхдраматизация на модерното време. Модерността издига в култ развитието, оттам представите за сили и енергии и така накрая неизбежно вижда двигателите на развитието в младостта.

Но все пак има някакви показатели, по които е очевидно, че населението застарява, и това не е пресилена прогноза. Средната възраст, която се увеличава, индустрията, която се подчинява на това да изглеждаме вечно млади, не може да се обясни само със свръхдраматизация.

Това че активната възраст се премества напред, че хора над 60 са в добра кондиция, че хора на 90 години бягат в световните маратони с едно сравнително добро време от 3-4 часа или 73-годишна жена изкачва Еверест, или връстниците Джордж Сорос и Уорън Бъфет на 84 години удвояват богатството си в десетки милиарди долари, не се връзва много с налаганата масово календарна представа за възрастния човек. И не е редно. Тези хора са в силите си, живеят пълноценен живот и техният принос към общественото благо е много, много висок. Бих казал много по-висок, отколкото на една объркана младеж с буйни, но разсеяни енергии.

Но те все пак са образец на подражание.

Има една група с много високо качество на живеене, която е далеч отвъд тези възрастови разграничения, в които може да бъде наречена старееща. По-тежкият въпрос е, когато държим лупата върху такива обществени единици, при които имаме измеримост, не толкова качество на индивидуалният живот. Там имаме големи множества и там се появява думата население. Не отделни хора и дори групи, а тази маса, която има директна връзка с управлението. Там хората не са граждани, бизнесмени или артисти, те са някаква бройка. Сведени до такава бройка, която наричаме население, те са обект и грижа на управлението. Тази бройка има директно отношение към пенсионните фондове, към икономиката, общественото здравеопазване, осигуряването и изобщо има множество стопански измерения. Това, което основателно плаши глобални институции като Световната банка и МВФ, са именно големите числа и те при населенията са тревожещи. Има едно очакване, че застаряването може да доведе до обратно обедняване и дълбока диференциация в големи мащаби. Това е нежелателно и плашещо.

Статистиците преместиха златната възраст за мъжа от 40 на 54 години. Какво означава това?

40-годишната възраст е златна възраст на гръцката античност, тя се нарича "акме". Средната възраст на цялата общност е била ниска, но качествената възраст е била 40. В древна Гърция класическият идеал е осъществен в баланса на знание, социален статус и физически сили. Това, че днес са "вдигнали" златната възраст, е хубаво нещо, успокоително някак.

Защо човек се стреми към вечността, или иска да живее примерно сто години?

Уди Алън казва на тези, които искат да живеят сто години: "За да живеете сто години, трябва да се откажете от всичко това, което ви е мотивирало да живеете сто години."

Да, но желанието да живеем сто години ни кара да правим някакви физически усилия, за да увеличим живота си, да сме работоспособни. В западните общества здравето се превръща в култ.

Има такава обсесия – ако може да бъдем все по-млади, колкото повече остаряваме. Това се засилва и достига понякога апокалиптични размери паралелно с развитието на технологиите. И е тясно свързано с тях в общокултурен смисъл. Те са толкова прилепнали към нас и доверието в тях е така неограничено, че ние започваме да инвестираме технологичния си разум, за да увеличаваме възрастта си безкрайно. Това работи безусловно, тази нагласа, ако някой я оспори, ще бъде гледан с недоумение. Дали има смисъл от това и дали не е по-добре през относителната възраст да се поддържа едно добро качество на живеене, потъва малко в сянка.

А тук има и парадокси. Има автори, които са си задавали въпроса и веднага са стигнали до парадокса - какво става, ако живея безкрайно дълго. От тяхно име Бърнард Шоу казва "не се опитвайте да го правите, защото няма да успеете, уверявам ви". Но има автори, които имат някаква друга фикс идея, която по косвен път ги е довела до стареенето, за което говорим. Примерно Достоевски непрекъснато си задава въпроса за вечността и малко като Теди Москов буквализира метафората за вечността, като се пита например какво би представлявала тази вечност фактически, на практика. Ние не можем да си представим вечно линейно време и трябва да предположим, че в тази желана и въобразявана вечност, в крайна сметка аз ще върна към настоящия момент, ще повтарям неопределено дълго живота си. В този смисъл кръговото време винаги е по-основно от линейното.

Един страничен парадокс, гротеска на това любопитство е описан в новелата на Фицджералд "Странният случай на Бенджамин Бътън" – той възниква като възрастен и се връща назад във времето до утробата. Достоевски разсъждава над идеята за повторяемост и директно задава въпроса дали ти би искал да повториш живота си такъв, какъвто си го живял досега. Аз никога не бих казал "да". Никой не би казал "да" след кратък размисъл. Което означава, че зад тези привидности – дълго във времето живеене, ако може безкрайно, безкрайно дълга младост – лежат по-съществени неща, но и по-непроницаеми. А между нас и непроницаемия смисъл е застанала фармацевтичната индустрия, технологичният разум тайно я е плъзнал там.

Доколко обаче процесът на застаряване на населението се отразява върху обществените процеси. Една от циничните шеги на прехода беше, че БСП ще престане да бъде важна политическа сила, защото електоратът й ще отпадне по естествен начин, но това сякаш се отдалечава във времето. Ето сега някои казват - студентите са будителите на България, но дали това е така?

- Не мисля, че към 2013 г. младостта на България е основният будител. През 1989-1990 и 1996-1997 г. улиците бяха залети с млади хора, това бяха в значителна степен младежки движения, но и вътрешната им същност беше такава, не само участниците. В момента университетите са блокирани колкото от студенти, толкова и от преподавателите, които ги подкрепят. В Софийския университет има 500 студенти и още 500 преподаватели, подписали декларацията за подкрепа... Аз не мисля, че в момента протестът като цяло е младежки протест.

Моето непосредствено усещане за остаряване е като думите на магарето Йори - фаталност, съдба. Възрастта сама по себе си не ме плаши. It’s only a number, казва Мел Гибсън на излизане от фитнеса.

- Защо се получава така? Младостта винаги е била водеща сила при по-радикални промени в обществата. А сега уж младите се бунтуват, но в крайна сметка сякаш старите са по-несъгласни да живеят постарому.

- Обикновено революции и нов проект се свързват с някаква млада сила. Аз мисля че в момента има дефицит на такава млада сила в България, а и извън България. Големите протести, например в Турция, Бразилия и в Западна Европа, доколкото мога да съдя, са възрастово по-уравновесени. Първо, няма масиран прилив на физически млади сили и второ, няма характерен за младата възраст проект за алтернатива в бъдеще време. По-скоро има усещане за втръсване и погнуса и то е равно разпределено през възрастите. Погнусата не е младежка емоция. В нея отсъстват проект и чувствителност за бъдеще, в нея има разбунтувала се неподвижност. Затова и протестите, които аз поддържам, траят месеци, могат да траят неопределено дълго. Една автентична младост би била по-припряна.

Да, със сигурност в тези протести има някаква възрастов баланс. Но ако по-възрастните протестират заради тази повтаряща се погнуса, младите искат да живеят по-добре.

- Метафората за стареенето е стъпила върху двойката "млади -стари". Младостта е състояние на обърнатост към бъдещето, а не към вече изживените неща, тях още ги няма. И е нормално младостта, обърната напред, да иска по-добре подреден свят, в който да изживее живота си. При стареещия човек е обратното, той има повече спомени какво е изживял, отколкото проекти в какъв свят иска да живее в бъдеще. Това което виждаме в момента в Българи, а и в други страни, са събития с някакъв индекс на умора и остарялост, а не мощен жизнен проект. Не чувам някаква нова утопия, някой гръмко да казва, че иска светът да бъде такъв и такъв. В този смисъл виждаме не само остаряването като грижа на управлението, поради икономическите проблеми, които създава, но остаряването в смисъл на липса на проект, на упорита липса на идея за бъдеще. Ето това е вътрешен, по-дълбок дефицит на младост, който няма общо с възрастта и застаряването на населението.

- Как лично се променя отношението към протестите с остаряването. Увеличава ли се със скепсиса, намалява ли енергията?

- Аз съм участвал и през 1990, и 1997 г., и сега, и в трите протеста отношението ми е различно. През 1989-1990 г. се вдъхновявах много повече и не знаех какво искам да става. Сега по-малко се вдъхновявам и много повече знам какво трябва да стане в сферата на управлението, на правителствените политики. Много по-точно мога да кажа какво трябва да стане. Но нямам лишеното от представи вдъхновение, което имах преди. Споко, както казват децата.

Вие лично имате ли усещане за остаряване?

- Моето непосредствено усещане за остаряване е като думите на магарето Йори - фаталност, съдба. И понеже съм суеверен, изпитвам ужас не от абстракцията стареене, а от конкретността на инвалидизирания човек, който не може да живее качествено. Възрастта сама по себе си не ме плаши. It’s only a number, казва Мел Гибсън на излизане от фитнеса.

Стефан Попов (56 г.) e доктор по философия и социални науки от New School for Social Research и изпълнителен директор на фондация "Риск Монитор". Абсолютен "соросоид". Най-малкото защото е бил председател на настоятелството на институт "Отворено общество" (2000 - 2006). Има едногодишни специализации по международни наказателни трибунали (Виена, 1994), международни режими за сигурност (Вашингтон, 1999), конституционна политика (Фрибург, 2003), глобални метафори в публичната политики (Виена, 2011-2012). Автор е на "Витгенщайн: Аналитика на мистическото" ("Алтера", 2008).

Темата на разговора е застаряването на населението и остаряването на индивида. Разсъждаваме трябва ли хората да живеят вечно, манията да сме млади и какво ще се случи в обществото, когато и баба ми внезапно разбере, че ще живее още 20 години и иска да има право на глас за своето бъдеще. Стефан Попов се опитва да ми обясни философските парадокси на вечността и защо тя е невъзможна. Той е суеверен и не се страхува толкова от смъртта, колкото от невъзможността да остарее качествено. Спортува поне три пъти седмично, вегетарианец е и е на път да стане веган. И искрено се забавлява със забележката на един от прочутите професори по "Уши, нос, гърло", който го посъветвал да не яде свинско със зеле след 22:00 ч. вечерта.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

3 коментара
  • 1
    shwarzspeht avatar :-|
    Клюводървец

    Човек,колкото и дълго да живее,умира.Май ,беше текст от миналото на България.Старостта е основата на еволюцията.Немощно тяло и съзнание пълно с идеи и мечти на младеж, е достоен завършек за всеки човек.

  • 2
    klimentm avatar :-|
    klimentm

    Човек се нуждае от обещание че усилията му не са напразни и имат някакъв смисъл.Обещанието на религиите за вечен живот(или за такъв след смърта) използва тази човешка логика.От друга страна нашето съзнание има само бегла представа за "вечно" и "време" .Като че ли най важно за нас е какво правим сега ,и какво се случва сега.А после ще видим... .

  • 3
    evpetra avatar :-|
    evpetra

    Няма значение кога ще умреш - важно е как ще умреш.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK