Духът в бутилката
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Духът в бутилката

Духът в бутилката

Историите на някои от култовите барове на Пловдив през духа, идеите и спомените на техните собственици.

34763 прочитания

© Станимир Врачев


Фотограф: Станимир Врачев

Петното на Роршах

Александър Секулов

Сред задължителните точки при престой в Пловдив е посещение в белия ресторант на "Петното на Роршах". Препоръчителни за поръчка са "Рошавите кюфтета" и "Седем мезета по филибелийски". После – проверка на програмата в клуба за жива музика и консумация на питие в английския бар. Всичко под един покрив.

"Когато изкуството е било в много голяма дупка, "Петното" е било алтернативна, професионално поддържана сцена за независима култура."

Това тристепенно меню за вечерта е дело на собственика на "Петното" (името се настанило трайно в градската карта в съкратения му вариант) – Александър Секулов. Писателят е емблематична фигура в българския културен живот, който със съзерцателност и талант поддържа духа му във форма – чрез собствената си работа и тази на стотиците представени в бара му артисти.

Александър идва замислен на срещата ни. По пътя от дома до клуба е разсъждавал кое е онова нещо, което е запазило "Петното" цели 15 години. "За да оцелее толкова дълго време, би трябвало да е налице някакво качество. Чудех се какво е то. И стигнах до заключението, че не преча на клуба да се самоорганизира. От първия миг, в който "Петното" е създадено, има група от хора, които работят или като бармани, или като диджеи, като управители, всеки е минал през почти всички позиции. Води ги желанието им да развиват клубна култура."

До каква степен понятието клубна култура може да се разширява и променя също е основният мотив за Александър. Не успява да си спомни нещо от областта на изкуствата и културата, което той и екипът му не са правили. "В продължение на седем-осем години сме били единственото място в Пловдив, на което се е свирил джаз. Пет години литературният клуб към бара е направил към 150 премиери на най-значимите български писатели, имаме 3-4 формата с кино, представяли сме документални, студентски и късометражни филми, театрални камерни спектакли. Може да се каже също, че когато изкуството е било в много голяма дупка, "Петното" е било алтернативна, професионално поддържана сцена за независима култура."

"Петното на Роршах" отваря врати на 7 януари 2000 г. на ул. "Йоаким Груев" 36 (срещу Съдебната палата), след добрия старт на "Конюшните на царя" в Стария град от 1997 г. Последното се развива толкова добре, че Александър се ентусиазира и понеже е "наивен човек" един "сръчен пич" го убеждава, че трябва да направи зимно заведение. Вземат една бивша детска градина срещу "Конюшните" и създават "Пианото". След две години и половина несполучливо съдружие, "Петното" се пренася в старата еврейска кантора за жито на фамилията Берлинови. В началото налице е само барът. След време разбиват излятата под първия етаж плоча и отварят сцена за жива музика на долното ниво. Още няколко години по-късно усвояват задния двор с две вишни и правят ресторант към заведението. Докато всичко това се случва, клубът става на 6 години. След това се захващат сериозно с концерти.

"Първата година правихме по един концерт на месец, втората започнахме повече, а на третата – всяка седмица в петък и събота."

"Клуб и книга се правят по сходен начин, сигурен е Секулов. И двете представляват една сфера, в която има енергия. Важното е да я пазиш вътре, да гледаш да не я разпилееш. Ако в една страница употребиш една неправилна дума, тя умира веднага. Същото е и в клуба – ако пускаш лоша музика или започнеш да изменяш на каузата, с която си започнал – не става."

"Петното" има скрит девиз, който не е широко популяризиран. Той гласи – no underground, no mainsteam – independent. "Ние сме клубна сцена на независимата култура в България. Винаги се ориентираме към неща, които са трудно продаваеми или насочени към специфични аудитории, но без да изпадаме в тежка претенциозност. Думата "независим" е много важна – не зависиш от лейбъл, масов вкус. Тук си има някакъв наш вкус, който не държим да се харесва от всички и не го налагаме на никого." Винаги, във всяко едно поколение, ще има хора, чиито дух е независим, твърди Секулов.

Въпреки че публиката, гравитираща около подобни проекти, винаги е била ограничена през годините, сега са сред най-трудните времена, заявява собственикът. "Административната рамка, на която подчиниха този бизнес, вече ни убива. Регулациите – неизмеримо трудни и тежки, се променят всяка година. Ако стане нещо в държавата, клубовете са дежурният заподозрян. Натикаха ни в негативния имидж с определението "кръчмари". А никой не разбира, че клубовете на един град са първото нещо, което привлича младите хора по целия свят, след това е духът, който има в тези клубове. Ако те са с осъзната културна активност – като нас, като колегите от аrtnews cafe, това прави впечатление и изгражда един град. Един град е по-беден, когато няма подобни емблематични места."

Секулов признава, че му се е искало да се откаже във всеки един момент от последните пет години заради невъзможността да се справя с административно-бюрократичната част на този бизнес. "По едно време смятах, че е много лесно да съвместявам заниманията на собственик на клуб, писател и драматург, но не е така. Това струва много скъпо. Несигурната ситуация и неизвестността, това, че държавата е най-големият враг на какъвто и да било български бизнес, това, че реже възможностите да се развиваш, ни кара да минаваме в режим оцеляване."

Питам го дали дългият живот на "Петното" би бил възможен някъде другаде. "Заведението се опита да пробие и в София, но опитът приключи поради непочтени схеми на наемодателя", обяснява той. Към този момент не функционира. "Но усилието със съдружника беше приятно, забавно и почтено."

"В Пловдив всичко е различно, има една наслада от простото протичане на времето. Тук основната категория е "време". То протича по по-особен начин – не е точно бавен. Ако искаш да ти свърши някой бързо работа – хвани пловдивчанин, ако искаш да я свърши бавно и с напрежение – хвани софиянец, той ще се мести от единия край на града до другия с изменено лице и ще пише бележки. Времето тук създава чувство на неподвижност, защото Пловдив е много съхранен град, със запазен градски център, не са го разрушили основно, твърди писателят. Има наслада от това да забавиш съзнателно времето и това се просмуква във всеки, който дойде тук.

Разбира се, Пловдив има ред тъмни страни – той е много злобен град. Това е типичен средиземноморски град с всички тропически израстъци на завистта и злобата, те растат страшно бързо. Много затворен град. Но когато се ядосам на града, се питам – добре, къде да отида да живея, навсякъде ми се струва по-зле! Така че съм приел и жилото, и меда на града."

Желанието на Секулов е да надстрои културната програма на клуба с образователна. В момента е приютил половината от дейността на Модерна академия на изкуствата "Синдикат". Всяка събота и неделя в рамките на няколко часа 140 деца между 14 и 18 години слушат лекции по модерна музика, кино и визуални изкуства. "Опитваме се да съхраним критичното ниво на умна и независима публика. Това е" .

artnews cafe

Веселина Сариева

Фотограф: Станимир Врачев

С Веселина Сариева се срещаме в галерия "Сариев", за да ни представи актуалната изложба на Правдолюб Иванов. След 30 минути вече сме се прехвърлили 30 сантиметра вдясно в кафе-бара artnews cafe, който тя е създала и притежава. Както винаги, облечена е стилно-екстравагантно, обръща внимание на всеки посетител и говори вдъхновено за работата си. Няма да преувеличим, ако уточним, че тя е един от основните фактори за развитието на Пловдив и превръщането му притегателна дестинация за културен живот. Докато подчертавам очевидните й успехи, тя ми казва: "Колкото и да е разчупено обществото и да няма предразсъдъци, все пак Пловдив вирее в една по-спокойна и лежерна среда, която е по-патриархална. Да, наистина мога да кажа, че дори и да си професионалист, трудно може да израснеш в бърз темп. Ако си жена и работиш много, пак идва съмнително."

"От Пловдив много по-лесно мога да изляза на интернационалната арт сцена, отколкото от София. Пловдив не е просто град в България, а град в Европа."

"Единственото, което ме е водило през годините, не е било прагматизъм или бизнес план, а свързаността ми с Пловдив и неговата уютна нащърбеност. Също така една непреклонна, идеалистична вяра в града и във визията ми за него. Винаги съм искала да се боря за постигането на потенциала на Пловдив, продължава Веселина. "Това е и абсолютен инат от моя страна – да бъда родена тук, да уча, да съм студентка и да остана да се развивам тук и да работя в семеен бизнес – мисля, че е като балкански или южноевропейски сериал". Не съжалява за нищо, напротив, чувства се интернационална и глобална, живеейки в Пловдив. "Аз искам да скачам направо на следващото, най-високо ниво – в глобален план. От Пловдив много по-лесно мога да изляза на интернационалната арт сцена, отколкото от София." Веси смята, че това е бъдещето на Европа – на градовете и регионите. "И накрая да си кажа, Пловдив не е просто град в България, а град в Европа."

Именно тук пък е перфектното място за появата на малкото artnews cafe, което през септември навърши 5 години. Кафенето се ражда, защото пространството, в което се помещава, се намира до галерията – тогава страдаща от липсата на регулярни посетители и среда. Един ден сервиз за техника, който се намира до нея, освобождава помещението. "Никога не съм си представяла, че мога да съм човек, който ще има кафене, но някак си идеята, че тук могат да идват готини хора, да направим колоритно местенце и да разбием идеята за главната като място, на което хората се събират и т.н., започна да ми става интересна. Исках да си създам един малък Берлин", разказва Веселина. Ремонтът тече една година, архитекти са Христо Хаджиганчев и Магдалена Матанова от MMXX. С отварянето на кафето започва издаването на artnews бюлетин, който препоръчва събития от сферата на изкуството. На мястото могат да бъдат намерени интернационални списания за съвременно изкуство, както и български за литература и култура, а от самото начало се правят събития като "Буркан парти", "Битак парти" и други.

Оттук идва идеята и за фестивала "Отец Паисий". "Мартин Илиев е artnews cafe - човек, барман и етнолог. Веднъж си говорихме колко добре би било да направим някакво забавление на улицата и да покажем колко е специфична. Преди девет години тя не беше това, което е в момента – беше мрачно място, продаваше се злато, на всеки ъгъл течеше чейндж бюро, в арменското кафене се играеше табла. Идеята беше да се случи някакво малко културологично изследване, събитие, но стигнахме до цял проект в партньорство с Пловдивския университет и АМТИИ, Държавния архив и с изследвания за историята и настоящето на улица "Отец Паисий."

Една от големите заслуги на artnews cafe е и че тук за първи път в публичното пространство се прави гражданска дискусия за спасяването на кино "Космос" през 2010 г. с изложба на мястото, прожекция на документален филм на Пенка Попова и т.н. "Тук общността ни е много малка, но присъствена. Имам някакво задоволство, че кафето е не само културен, но и граждански форматор. Идват много чужденци, които се чувстват уютно. "Хората, които са постоянни посетители, са много свободни, сприятеляват се веднага и се чувстват комфортно." Те са архитекти, дизайнери, млади професионалисти, тук е тяхната истинска концентрация. "Някой път, като ходя по Главната и дойда тук, все едно попадам в друг свят и поемам глътка въздух", смее се Веси.

Питам я какви хора не иска да вижда в кафето си. "Засичала съм такива, някои от тях са хора, които не искам да виждам в България като цяло, но други изглеждат такива само на пръв поглед. В интерес на истината сред хората, които ние така грубо наричаме "чалгаджии", не всички са простаци, които не искат да се променят и развиват със самочувствието на европейски граждани. Много от тях носят красиви пънкарски души или души на активисти. Така че не мога да бъда толкова крайна."

За конкуренция между местните заведения не може и да се говори, тя обича местата като "Петното", "Найлона", "Мария-Луиза", израснала е там. Думата е "допълване". "В програмата на организираната от моята фондация "Отворени изкуства" "Нощ на галериите и музеите", например фигурира модулът "Културен клуб", в който са включени знаковите за Пловдив барове, които имат амбицията да бъдат и качествени места за култура. Всички те създават една сцена на града, особено когато говорим за град, в който няма функциониращи кина, има малко театри, и ние с клубовете трябва да компенсираме липсите, да създаваме пространство за културно обитаване."

Според Веселина Пловдив е специален град заради разнообразния си релеф в географски, физически, емоционален и философски смисъл. Тя не може да си представи да живее в град без тепета, който е плосък. От другата страна са всички разнообразни останки от култури, които съжителстват в Пловдив, типажите, хората и начинът, по който те живеят. "Има хора, които живеят спокойно и неангажирано, а предвид обстоятелства е странно да са такива. От друга страна има и много неспокойни хора, които също няма защо да са такива. Накрая всичко е въпрос на стил и всички са принудително "балансирани" от духа на града."

МАРИЯ-ЛУИЗА 

Боян Сопаджиев

Фотограф: Станимир Врачев

Двадесет години. На толкова е "Мария-Луиза". Това го прави най-дълго съществуващият бар в Пловдив. "Нека да си мислим, че е много малко", казва единият от собствениците му – Боян Сопаджиев. Той ни чака на бара в "Марата", както съм чувала да наричат местните заведението му, с 8-годишния си син. "Баба му ми прави забележка понякога, че е твърде социален и неспокоен, но аз й казвам – имам заведение, не библиотека", смее се той. Оттук вече са минали няколко поколения. Случвало се е дори, когато се заговори с някой от клиентите, собственикът да разбере, че на това място мъж се е запознал със съпругата си преди 12 години и вече имат три деца. "Става ти приятно и самата история започва да работи в твоя полза."

"Ние сме семейно-социално начинание, чиято цел е не да се впуска в печалба на всяка цена. Работим от ден за ден, защото сме решили да правим това, което ни харесва, без да се преекспонираме, а да останем по смислен и траен начин."

Боян помни много добре първите дни на бара, разположен на едноименния булевард. По онова време с брат си били емигранти – той в Испания, Жорж Сопаджиев в Канада. Баща им звъннал един ден и казал – дойде реституцията, връщат ни имот. На 23 години, Боян се прибира и заедно със семейството си решава да направи бар. "Всеки в България иска да има заведение – нещо като изконна мечта – и всеки си мисли, че е много лесно, приятно, хубави момичета, музика", шегува се той. "А всъщност, не е ли така", питам го аз. "Защо да не е така, ние трябва да вярваме в доброто, а и като го правиш от сърце – защо да не се получи?" В началото замислят клуба като място с джаз музика, защото са ценители на звученето. Сега тук се правят концептуални партита с диджеи и визия, изложби, а когато има възможност и концерти.

Според Боян годините, в които са прохождали, били по-безгрижни, а човешките стойности – по-реални и ясни. "Нещата бяха по-малко, хората имаха по-достойни взаимотношения. През 1993 идваха един тип хора в продължение на няколко години, те пораснаха, ожениха се, после дойдоха други, трети, четвърти, пети. В един момент всичко се размива, времето е динамично – сред посетителите има четири-пет вариации на вкусове, изисквания, ценностна система и неразбирания, липсва по-продължителна историческа памет", твърди Боян. "Няма да забравя, когато в годината на отваряне клуба отидох до Гърция. Влизаме в едно заведение и виждаме от 20- до 50-годишни хора. По тогавашните ни представи смятахме, че заведенията са младежки, в тях не ходят възрастни и попитахме собственика – как този, който е на 50, идва тук и си говори с този на 20? А той отговаря – този, който е на 50, преди трийсет години пак беше тук."

Боян е откритият песимист сред собствениците на барове, с които се срещам. Смята, че публиката и клиентите са се променили "като цяло отрицателно, за сметка на предлагането". "Хората станаха по-комерсиални, разпиляни, бедни и духовно, и социално, все едно сме на война. В т.нар. стойностни заведения започна да се прокрадва пошлото, за да печелят." Собственикът твърди, че няма комерсиални амбиции. "Ние сме семейно-социално начинание, чиято цел е не да се впуска в печалба на всяка цена. Работим от ден за ден, защото сме решили да правим това, което ни харесва, без да се преекспонираме, а да останем по смислен и траен начин." През годините стилът, хората и поколенията се сменят, но те се стремят да "са си налице".

Как се запазва едно заведение 20 години, питам Боян. "Ами, може би това звучи като отговора как се запазва един брак на 20 – с компромиси, умисъл, но може би е съдба. Не знам. И аз се питам как се запазва..."

И все пак? "Първо, сме на кюше, затова хората продължават да идват", смее се той. "Мария-Луиза" е самобитно заведение, няма шаблон в стила си и всичко, както казва той, е кръпка по кръпка – подът е от едни години, барът от други, но най-вече то има историческа стойност. "За нас е важно нещата да не стават на всяка цена, да си го има лежерното настроение. Тук идват хора заради тази концепция."

Според него много от смислените пловдивчани са отишли в София. На тяхно място са пристигнали хора от други градове, като така се е образувала социална и интелектуална дупка. "Тук аз съм си създал един затворен за общуване кръг и гледам да си върша работата. Пловдив остана леко встрани от бързото случване. София се изпълни с много очаквания, всичко става там, самата тя има претенции като икономика, капацитет. Осемдесет процента от нещата, които се случва в държавата, са там и всички задължения започнаха да тежат. Докато в Пловдив всичко е по-лежерно, непринудено и спонтанно, има комуникация между предлагащи и получаващи. Затова ви харесва – защото по някакъв начин е различно от София. Макар че Пловдив в момента е със затихващи функции."

"Какъв е духът" на Пловдив, питам накрая Боян – "Питайте софиянци", шегува се той.

НАЙЛОНА 

Петър Порязов-Вожда

Фотограф: Станимир Врачев

Вожда е институция за Пловдив. Високият му ръст и едро телосложение обосновават прякора, поставен от съученици в миналото за разграничение от останалите връстници на име Петър. Съмнявам се и досега някой да знае цялото име на 50-годишния мъж, който ще видите в собственото му заведение всяка вечер. "Просто не обичам да ходя някъде другаде", казва Петър Порязов. В 22:00 ч. той тъкмо се разсънва, защото предната вечер е играл на джаги до 06:00 ч. сутринта.

"Едни се женят, други се развеждат, трети умират, но винаги остава по едно ядро, което сякаш пренася времето. Тези, които искат да се занимават с изкуство, пак са тук."

"Тук има едно мазе със заровено джудже с брадва в главата, отговаря на въпроса с какво неговото заведение се различава от останалите пловдивски барове. Някой тук го изръси тоя лаф преди години и така си и остана като обяснение." Онези, които са контактували и за кратко с Вожд, знаят, че самият той е извор от лафове. Митологията с името на бара "Найлона" все пак е базирана на факти – когато го открили в началото, то нямало прозорци и били покрито с найлони между половин и една година, уж че не работи, защото липсвали някои от документите. "Клиентите го кръстиха така. Години след това дойде една режисьорка-нумероложка от София и пак от дума на дума защо мястото се казва така, накрая ме попита – ти знаеш ли какво значи всъщност найлон? Единият от учените, които са измислили изкуствения материал, бил от Лондон, другият от Ню Йорк. Чудили се как да го кръстят и най-накрая измислили – Ny Lon, образувано от имената на двата града. Така че вече като ме питат, казвам тази история", смее се той.

На 22 декември "Найлона" става на 15 години. Вожда разказва за началото: "Тук беше пълен леш. Като вътрешен двор на стъкларска работилница, всичко беше заринато в стъкла и пропаднало. Чистихме една година, после още толкова го правихме – приятели, художници, дизайнери даваха идеи." Твърди, че никога не е правил компромиси, напротив. Заведението е по образ и подобие на самия него,създало е собствена традиция на отношения, стил, музика. В него се събират хора на изкуството, които биха оценили звучащата от колоните музика, картините или изпълненията на живо. Тук е своеобразна галерия за картини и предмети с висока антикварна стойност. "Като идват някакви чужденци аз им казвам – от 70 години е така", шегува се пак Вожда.

Досега твърди, че е оцелял само с упоритост. "Къде да ходя, майна? Аз като отида в някакви други заведения и ми става тъпо. Скучно ми е! Тук всяка вечер ми идват на крака приятели и познати, какво по-хубаво." Казва, че общността им от хора на изкуството и музиканти е голяма – едни се женят, други се развеждат, трети умират, но винаги остава по едно ядро, което сякаш пренася времето. Има приемственост, която остава. "Постоянната клиентела с годините се променя, но като че ли все пак остава като емоция. Сега процентът на простотията може да е по-голям, но винаги има качествени хора. Тези, които искат да се занимават с изкуство, пак са тук." Вожда смята, че времената са трудни и хората са смачкани икономически, но ако човек иска да се забавлява, нищо не може да го спре. "Ето виж ги тези – посочва ми една маса с момичета и момчета – първи курс студенти, университетът е затворен, утре не са на лекции, значи заведенията са пълни."

Изпраща ни отново с шега: "Едно време, като кандидатствахме във ВИТИЗ, имах един лаф – защо да се разкарваме до София – по-добре тези училища по изкуствата да са в Пловдив, Пловдив да е на морето, а всичко това да е в Щатите."

Фотограф: Станимир Врачев

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

20 коментара
  • 1
    ra4ko avatar :-|
    ra4ko

    Как така забравихте "Водолаза"? :)

  • 2
    greengoblin avatar :-|
    greengoblin

    'Тромпета ' също ;)

  • 3
    greengoblin avatar :-|
    greengoblin

    и "Тука е така " - по-известен като 'трабанта' :)

  • 4
    angelan avatar :-|
    one4all
    • -102
    • +14

    Аууу колко духовен и хинтелектуален градец бил Пловдив, само че ще Ви кажа уважаеми, че на масата майни тези "култови " барове не им говорят нищо, а пълнят последното десетилетие места като - АВЕНЮ, ВИЖЪН, ЕСКЕЙП, ЕСКАДА и тем производни от вас наречени чалга места....

  • 5
    dinamit1 avatar :-|
    dinamit1

    Найлона е пълна дупка и там винаги са ходели само отрепки. Мария-Луиза са го затваряли и отваряли поне 5 пъти и си е обикновено квартално кафене. Това на Сариева, никой не го знае че съществува. Единственото което важи и е класика е Петното.

  • 6
    maka avatar :-|
    maka

    Има и други, но и това не е малко ;)

  • 7
    iossarian avatar :-|
    iossarian

    Подсещам само, че в П-в има и друг култов бар, който е може би по-стар от изброените в статията. Иде реч за "Безистена". Стените там много са видели и чули! ;)

  • 8
    rally avatar :-?
    rally

    Ее, страхотно изглеждат тези места! Вдъхновихте ме да намина през Пловдив.

  • 9
    unspotted avatar :-|
    unspotted

    До коментар [#7] от "iossarian":

    Но Сенс също. Колко сряди сме били с колеги там, вече им изгубихме сметката.

  • 10
    kiki2000 avatar :-|
    kiki2000

    Любимите ми заведения! Няма нищо по-готино от биричка привечер в "Мария - Луиза" на панорамния плот до прозореца! :)


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

LIGHTEST 2013

LIGHTEST 2013

Айляк гид

Айляк гид

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK