Роден съм в най-големия квартал на Пловдив, бежанския квартал на юг от гарата. Като повечето исторически квартали в Пловдив, и той носи турско име: "Кючук Париж", Малкият Париж. Доста иронично име за махала от кирпичени постройки, поникнали нагъсто, сякаш за да се крепят една друга с надеждата заедно да устоят на предизвикателствата на времето. Но и оптимистично – това име със сигурност е отразявало неумиращата надежда за по-добър живот на десетки хиляди хора, пристигнали тук с по една дреха на гърба си.

Баба ми по бащина линия се родила в началото на миналия век в малкото селце Еникьой в Беломорска Тракия, близо до град Ксанти в днешна Гърция. Цялото село било българско, и по време на Балканските войни всички вкупом се вдигнали и се изселили. Всичките до един – в Пловдив.

През 1931 г. взели пари назаем и си построили къща. Година по-късно се родил чичо ми, а още три години след това – баща ми.

В същата къща отраснах и аз.

Моят детски свят се простираше от линиите на Сточна гара на север до кино "Въстаник" на юг – всичко на всичко няколкостотин метра разстояние, които побираха цялата ми тогавашна вселена. Няколко павирани пресечки от долепени една до друга двуетажни къщи с малки дворчета (тогава ми се струваха неизбродимо големи), разделени почти символично от ниски тухлени стени, наподобяващи шахматна дъска, на която черните полета са тухлите, а белите – пролуките между тях. Тези стени не бяха преграда нито за погледите на хората, нито за нас, децата – прескачахме ги за добро утро и добър вечер.

Когато бях на седем, ден преди да тръгна на училище, се преместихме с майка ми и баща ми в новопостроен осеметажен блок в друг квартал, някъде отвъд географията.

Няколко години по-късно бутнаха старата ни къща, заедно с целия квартал, в който бях отраснал. На тяхно място вдигнаха огромни панелки, които обрамчиха магистралите на нашето детство по нов и съвършено нелеп начин.

Уви, мястото, където сме прекарали детството си, не ни принадлежи. Но ние му принадлежим. Със страшна сила.

Веднъж баба ми ми разказа, че един от нейните съселяни, след като се преселил в Пловдив, направил кариера като тютюнев експерт и натрупал голямо състояние. Макар че от преселението били минали много години и всеки от бившите му съселяни си имал свой дом и нов-новеничък живот, той купил огромно парче земя някъде в покрайнините на Пловдив с намерение да построи точно копие на родното си село, барабар с кметството, селския мегдан и кладенеца в средата. Възнамерявал да засели всеки човек в неговата си къща. Но дошла народната власт и сложила край на сантименталните му глупости.

Прекарах голяма част от живота си като възрастен извън Пловдив и немалка част – извън България. Но този град винаги ме е привличал към себе си по тайнствен, необясним начин. И винаги се връщах.

В последното десетилетие на социализма, докато се превръщах от дете в мъж, Пловдив, напук на квадратните идеологически клишета на обществения строй, притежаваше обаятелна бохемска атмосфера. Беше град на поети, художници и музиканти, град със своя собствена физиономия. Големи личности със снажна осанка – като Начо Културата, дългогодишният кмет на Стария град, отгледал с любов и внимание така наречената "пловдивска школа" в живописта – бранеха с нокти и зъби този облик на Пловдив.

Хората на изкуството се събираха в култовата кръчма "Пловдив" до Джумаята, чиито стени бяха изографисани открай-докрай със стенописи на Жоро Слона, Митьо Киров, Йони Левиев, Бояджана и още половин дузина прочути пловдивски художници.

През 90-те бохемската атмосфера на Пловдив отчетливо изтъня. Стария град – мястото, където се случваха нещата в тийнейджърските ми години – опустя и постепенно се превърна в музей. Хората се затвориха в себе си, грижата за насъщния ги обсеби дотолкова, че никой не забеляза как големите ни личности ни напускат един по един, а след тях остават празни стаи.

Преди десетина години кръчма "Пловдив" се превърна в магазин за домашни потреби, а култовите стенописи останаха скрити под пластове блажна боя и гипсокартон.

Подобно на картонената обшивка на изящните стенописи градът също започна да кънти на кухо – въпреки величествения контур на шестте си хълма (на мястото на седмия днес се извисява недовършен мол) и огромния творчески потенциал на седемте си университета. Художниците се барикадираха в относителния уют на ателиетата си, а поетите все по-често предпочитаха компанията на белия лист пред компанията на своите съграждани. Гранитните плочи, настилащи главната улица бяха заменени с разноцветни бетонни блокчета-еднодневки, купени от безименен анадолски производител. Лично Пловдивския митрополит благослови облепването на вековните фрески в знаковата църква "Света Марина" с евтини гръцки тапети – за дa им било по-приветливо на миряните, докато се молят.

Родния ми град постепенно се превръщаше в застрашен животински вид, който никой, освен шепа подпийнали туристи, не е виждал от поне две десетилетия.

От времето на злополучния Берлински договор насам, когато Пловдив остава извън границите на Княжеството (по това време е бил по-голям, далеч по-космополитен и по-централно разположен от София), той е принуден да съществува в сянката на София. В годините на социализма въпреки заявената грижа за благосъстоянието на регионите, неравенството между София и Пловдив ни се натякваше непрекъснато – през спорта (където опитите на нестоличен отбор да играе ключова роля във футболното първенство биваха почти без изключение смазвани в зародиш), през културата (в България имаше 27 издателства, 25 от които се намираха в София) през икономиката и политиката (по онова време софийското гражданство беше по-дефицитна стока и от бананите по Коледа).

Вместо да поизравни нещата, демокрацията още повече изостри неравенството. В безпътицата на прехода, с новопридобитата възможност за свободно разселване, столицата се превърна в истински магнит както за най-отчаяните, така и за най-амбициозните. Средната класа изчезна, а интелектуалният елит загуби мястото и ролята си и бе изместен от безпардонни дебеловрати мъже и силиконови красавици.

Днес е достатъчно да гледаш вечерните новини на която и да е национална телевизия, за да си дадеш сметка, че вестите извън София нямат шанс, освен ако не става дума за убийство, обир, бедствие, или политическо мероприятие.

Ала после се случи нещо необикновено. Поне за мен беше необикновено. В ранната есен на 2007 г. на една млада пловдивска галеристка й хрумна безумната идея в един ден от годината да показва изкуство – по немски почин – до три часа през нощта. Въпреки скептицизма си, почти всички галерии и музеи в града се съгласиха да се включат (с намерение, ако никой не се появи, да затворят около десет).

Събитието предизвика истински фурор. В топлата есенна нощ улиците на Пловдив се изпълниха с хиляди хора, много от тях пристигнали специално от София, а галериите не смогваха да им обърнат полагащото се внимание. За пръв път от двадесет години насам видях десетки млади хора с грейнали лица разпалено да обсъждат изкуство.

Да променим целия си подход. Така каза.

Този дребен артистичен жест, роден в ума на един-единствен човек, се възпроизвежда година след година, вече седем години подред. Покрай него бавно, много бавно, се полепя нова, млада творческа енергия, която вдъхва нов смисъл на отдавна забравени понятия.

"Нощта на музеите и галериите" далеч не е единственото смислено събитие в Пловдив. Но пък е най-живото доказателство, че големите промени почти винаги се пръкват от един малък жест.

Предимството на това да живееш в малък град – освен по-спокойния ритъм на живот, липсата на задръствания и близостта до природата – е, че собствените ти усилия са по-видими, че мъничките постижения на малките хора оставят неочаквано дълбока следа.

Макар четири-пети от важните ми професионални контакти да се намират в София, аз все така предпочитам да живея в Пловдив – градът, в който съм роден и в който се чувствам цял. Когато ми се наложи да се видя с приятел на хотел "Плиска", често стигам до срещата по-бързо от някой, тръгнал към същото място в същия пиков час от "Западен парк".

Често се сещам за разказа на моя приятел Борис Гушев – кореняк пловдивчанин, който живее от години в Щатите. Веднъж, когато ходил да играе футбол, се запознал с един турчин (на футболното игрище е рядкост да срещнеш американец) и, докато загрявали, го попитал:

– Знаеш, че никой от нас не иска да умре в тази страна.

Подобно на онзи тютюнев експерт, аз все още не съм загубил детските си илюзии. Понякога ненавиждам този град. Но не спирам да вярвам, че е по-добре да се опитам да променя онова, което не харесвам, отколкото да бягам от него.

"Животът, казва Гьоте, е детството на нашето безсмъртие." Тогава не са ли именно детските ни илюзии най-ценното, с което разполагаме?

II част 

Трябва да съм бил на четири-пет години, когато разбрах, че трябва да си избера отбор, когото да подкрепям. Не знаех как се прави това. Реших да попитам дядо ми.

Това трябва да е продължило всичко на всичко няколко месеца. Не помня дали баткото изчезна пръв, или "увлечението" ми по "Левски". Скоро и аз, като всички останали, виках за "Локото". И така от четирийсет години насам.

Да си футболен запалянко нито е лесна, нито е проста работа. Запалянковщината притежава своя собствена поезия – напълно неразгадаема за неизкушения читател, ала наркотично опияняваща за малцината просветени.

Подобно на "Улвърхямптън", моят любим отбор често изпадаше от А група в младостта ми и никога не беше печелил шампионската титла.

Имахме най-слабата защита и най-великото нападение. Дори когато едва се крепяхме в групата в началото на 80-те, ние играехме най-романтичния футбол; губехме от опашкарите, но редовно изпращахме фаворитите за титлата с наведени глави. Всяка победа срещу ЦСКА беше за нас почти равносилна на спечелен шампионат. (Особено имайки предвид, че те винаги бяха с човек повече на терена.) Спомням си поне четири такива победи (което си е жив подвиг – по това време ЦСКА редовно завършваха първенството с една или две загуби, а победите в провинцията им бяха гарантирани с предварителен абонамент), последвани от еуфорични многочасови шествия по главната улица.

За битките с "Ботев" няма да говоря: ако на мача "Левски" - "ЦСКА" му казват "вечното" дерби, то "Локо" - "Ботев" сигурно ще трябва да е "предвечното".

Макар мачовете с "Ботев" винаги да са били най-важните в годишния ни футболен календар, никога не съм изпитвал омраза към "Ботев" и никога не ми е било приятно да слушам обиди и подхвърляния по техен адрес. Пред схващането на древните римляни, които винаги изобразявали врага си като дребен, нищожен и незначителен, за да подчертаят собственото си величие, винаги съм предпочитал подхода на древните гърци. Те рисували победения враг като снажен, силен и доблестен. Така победата имала по-голяма стойност.

И до ден днешен не зная кое всъщност е определящо, когато човек си избира любим отбор. Струва ми се, че емоциите винаги вземат връх над разума – семейната традиция, пристрастията на близък човек, паметен момент от детството, свързан с някой мач, с виковете пред телевизора, със сцените на радост по терена и на трибуните. Или нещо още по-просто – любим цвят, подарена фланелка, плакат, видян на нечия стена.

Може би тъкмо поради силната емоционална връзка, родена в детството, когато човек е много по-уязвим и по-впечатлителен, повечето хора никога не сменят клубните си пристрастия. И това май си е съвсем в реда на нещата.

Странното (и страшното) е, че много хора – поне в България – определят политическите си пристрастия по същия начин, по който си избират любим отбор: на емоционална основа, по семейна традиция, въз основа на криво разбрана лоялност, първосигнално, без вглеждане в онова, което стои зад партийната фасада, без размисъл, по пътя на удобната инерция.

Не зная дали любовта към "Локото" ме е формирала като човек, или съм избрал "Локото", защото ми подхожда. Винаги съм подкрепял аутсайдерите и съм ненавиждал голиатите. Един мой приятел американец, когото заведох веднъж на мач с "Левски", беше потресен от факта, че не спираме да пеем оди за отбора си, дори когато губим с три на нула. Такъв съм и в личния си живот – винаги се надявам, никога не спирам да вярвам, че мога да обърна и най-неблагоприятния резултат в своя полза.

Страстта ми към любимия отбор постепенно започна да изтлява, когато на кормилото му взеха да се изреждат бизнесмени със съмнителна репутация и "Локото", за пръв път, откакто се помня, започна да печели съмнителни победи, вместо да инкасира честни загуби (дори и когато противникът прибягва до нечестни средства, стихът "шепа спартанци под сганта на Ксеркса" винаги ме е привличал повече от формулата "целта оправдава средствата"). Дори и титлата от 2004 г. – макар и до днес да я смятам за напълно заслужена – не ми беше толкова сладка, колкото един-единствен седемдесетметров голов пас на Христо Колев-Бащата, който само няколко секунди преди това е обирал псувните на по-буйните фенове заради прословутата си стойка "делва", в която обичаше да прекарва половината мач.

Защото честната битка винаги е по-важна от победата. И красивият футбол винаги е по-важен от безскрупулната ефективност.

Защото любимият отбор е преди всичко идея. За това какъв би искал да бъдеш ти самия.