Градът, в който се чувствам цял

I част Обичайното рекламно изречение за Пловдив задължително минава през "хилядолетната му история", най-стария жив град в Европа и прочее, седемте тепета, Античния стадион, Амфитеатъра, калдъръма и еркерите на Стария град, а също и обичайното клише "Културната столица на България".

За мен притегателната сила на Пловдив е съвсем другаде – в детските спомени, които създават невидима и неразрушима връзка с едно място. Дори и днес е достатъчно да затворя очи, за да изчезнат грозните и неканени панелни чудовища, "глътнали" моята махала в средата на осемдесетте, и да се появи кварталът от моето детство. Двата реда каваци, край които минаваха всичките ми сутрини и всички следобеди. Игрите на ръбче (по нашата улица минаваше приблизително по една кола на всеки половин час), на джàмини и на мижидарка. Задължителното спане от два до четири, когато ясно чувах детския глъч на улицата и мразех целия свят. Двете големи липи пред двете ни съседни къщи, които ритуално разкопавахме и поливахме през ден с моя най-добър приятел Вальо. Първата ми прочетена книга на три години и половина. На пет – песните от "Илиада", които майка ми ми четеше, докато учеше за изпити, за да не й се качвам на главата (после тя си взе изпитите и аз карах баща ми да ми ги дочита). Първият ми (и единствен засега) "роман", който написах някъде на седем – на тетрадка от 12 листа, с недвусмисленото заглавие "Битката, която ставаше", той приличаше по-скоро на наръчник по статистика с безкрайно изреждане на броя убити, ранени и оцелели, отколкото на художествено произведение.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове