Градът, в който се чувствам цял
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Градът, в който се чувствам цял

Градът, в който се чувствам цял

14821 прочитания

I част Обичайното рекламно изречение за Пловдив задължително минава през "хилядолетната му история", най-стария жив град в Европа и прочее, седемте тепета, Античния стадион, Амфитеатъра, калдъръма и еркерите на Стария град, а също и обичайното клише "Културната столица на България".

За мен притегателната сила на Пловдив е съвсем другаде – в детските спомени, които създават невидима и неразрушима връзка с едно място. Дори и днес е достатъчно да затворя очи, за да изчезнат грозните и неканени панелни чудовища, "глътнали" моята махала в средата на осемдесетте, и да се появи кварталът от моето детство. Двата реда каваци, край които минаваха всичките ми сутрини и всички следобеди. Игрите на ръбче (по нашата улица минаваше приблизително по една кола на всеки половин час), на джàмини и на мижидарка. Задължителното спане от два до четири, когато ясно чувах детския глъч на улицата и мразех целия свят. Двете големи липи пред двете ни съседни къщи, които ритуално разкопавахме и поливахме през ден с моя най-добър приятел Вальо. Първата ми прочетена книга на три години и половина. На пет – песните от "Илиада", които майка ми ми четеше, докато учеше за изпити, за да не й се качвам на главата (после тя си взе изпитите и аз карах баща ми да ми ги дочита). Първият ми (и единствен засега) "роман", който написах някъде на седем – на тетрадка от 12 листа, с недвусмисленото заглавие "Битката, която ставаше", той приличаше по-скоро на наръчник по статистика с безкрайно изреждане на броя убити, ранени и оцелели, отколкото на художествено произведение.

Сигурен съм, че всеки пловдивчанин носи в себе си свой собствен Пловдив. Всички те са различни, но между тях има едно общо нещо: нито един от тях не прилича на обичайното клише.

Роден съм в най-големия квартал на Пловдив, бежанския квартал на юг от гарата. Като повечето исторически квартали в Пловдив, и той носи турско име: "Кючук Париж", Малкият Париж. Доста иронично име за махала от кирпичени постройки, поникнали нагъсто, сякаш за да се крепят една друга с надеждата заедно да устоят на предизвикателствата на времето. Но и оптимистично – това име със сигурност е отразявало неумиращата надежда за по-добър живот на десетки хиляди хора, пристигнали тук с по една дреха на гърба си.

Баба ми по бащина линия се родила в началото на миналия век в малкото селце Еникьой в Беломорска Тракия, близо до град Ксанти в днешна Гърция. Цялото село било българско, и по време на Балканските войни всички вкупом се вдигнали и се изселили. Всичките до един – в Пловдив.

Като малък дядо ми пасъл овце по бреговете на река Тунджа в село Соколица, Казанлъшко, което днес се намира на дъното на язовир "Копринка".
Срещнали се в Пловдив. Баба ми се трепела в огромните тютюневи складове до Централна гара (през 30-те години тютюнът представлявал 60% от българския износ), а дядо ми бил фурнаджия (явно е бил добър в занаята – разправят, че при него идвали клиенти чак от Каршиака, на противоположния край на Пловдив).

През 1931 г. взели пари назаем и си построили къща. Година по-късно се родил чичо ми, а още три години след това – баща ми.

В същата къща отраснах и аз.

Моят детски свят се простираше от линиите на Сточна гара на север до кино "Въстаник" на юг – всичко на всичко няколкостотин метра разстояние, които побираха цялата ми тогавашна вселена. Няколко павирани пресечки от долепени една до друга двуетажни къщи с малки дворчета (тогава ми се струваха неизбродимо големи), разделени почти символично от ниски тухлени стени, наподобяващи шахматна дъска, на която черните полета са тухлите, а белите – пролуките между тях. Тези стени не бяха преграда нито за погледите на хората, нито за нас, децата – прескачахме ги за добро утро и добър вечер.

Когато бях на седем, ден преди да тръгна на училище, се преместихме с майка ми и баща ми в новопостроен осеметажен блок в друг квартал, някъде отвъд географията.

Няколко години по-късно бутнаха старата ни къща, заедно с целия квартал, в който бях отраснал. На тяхно място вдигнаха огромни панелки, които обрамчиха магистралите на нашето детство по нов и съвършено нелеп начин.

Уви, мястото, където сме прекарали детството си, не ни принадлежи. Но ние му принадлежим. Със страшна сила.

Веднъж баба ми ми разказа, че един от нейните съселяни, след като се преселил в Пловдив, направил кариера като тютюнев експерт и натрупал голямо състояние. Макар че от преселението били минали много години и всеки от бившите му съселяни си имал свой дом и нов-новеничък живот, той купил огромно парче земя някъде в покрайнините на Пловдив с намерение да построи точно копие на родното си село, барабар с кметството, селския мегдан и кладенеца в средата. Възнамерявал да засели всеки човек в неговата си къща. Но дошла народната власт и сложила край на сантименталните му глупости.

Прекарах голяма част от живота си като възрастен извън Пловдив и немалка част – извън България. Но този град винаги ме е привличал към себе си по тайнствен, необясним начин. И винаги се връщах.

В последното десетилетие на социализма, докато се превръщах от дете в мъж, Пловдив, напук на квадратните идеологически клишета на обществения строй, притежаваше обаятелна бохемска атмосфера. Беше град на поети, художници и музиканти, град със своя собствена физиономия. Големи личности със снажна осанка – като Начо Културата, дългогодишният кмет на Стария град, отгледал с любов и внимание така наречената "пловдивска школа" в живописта – бранеха с нокти и зъби този облик на Пловдив.

Хората на изкуството се събираха в култовата кръчма "Пловдив" до Джумаята, чиито стени бяха изографисани открай-докрай със стенописи на Жоро Слона, Митьо Киров, Йони Левиев, Бояджана и още половин дузина прочути пловдивски художници.

През 90-те бохемската атмосфера на Пловдив отчетливо изтъня. Стария град – мястото, където се случваха нещата в тийнейджърските ми години – опустя и постепенно се превърна в музей. Хората се затвориха в себе си, грижата за насъщния ги обсеби дотолкова, че никой не забеляза как големите ни личности ни напускат един по един, а след тях остават празни стаи.

Преди десетина години кръчма "Пловдив" се превърна в магазин за домашни потреби, а култовите стенописи останаха скрити под пластове блажна боя и гипсокартон.

Подобно на картонената обшивка на изящните стенописи градът също започна да кънти на кухо – въпреки величествения контур на шестте си хълма (на мястото на седмия днес се извисява недовършен мол) и огромния творчески потенциал на седемте си университета. Художниците се барикадираха в относителния уют на ателиетата си, а поетите все по-често предпочитаха компанията на белия лист пред компанията на своите съграждани. Гранитните плочи, настилащи главната улица бяха заменени с разноцветни бетонни блокчета-еднодневки, купени от безименен анадолски производител. Лично Пловдивския митрополит благослови облепването на вековните фрески в знаковата църква "Света Марина" с евтини гръцки тапети – за дa им било по-приветливо на миряните, докато се молят.

Родния ми град постепенно се превръщаше в застрашен животински вид, който никой, освен шепа подпийнали туристи, не е виждал от поне две десетилетия.

От времето на злополучния Берлински договор насам, когато Пловдив остава извън границите на Княжеството (по това време е бил по-голям, далеч по-космополитен и по-централно разположен от София), той е принуден да съществува в сянката на София. В годините на социализма въпреки заявената грижа за благосъстоянието на регионите, неравенството между София и Пловдив ни се натякваше непрекъснато – през спорта (където опитите на нестоличен отбор да играе ключова роля във футболното първенство биваха почти без изключение смазвани в зародиш), през културата (в България имаше 27 издателства, 25 от които се намираха в София) през икономиката и политиката (по онова време софийското гражданство беше по-дефицитна стока и от бананите по Коледа).

Вместо да поизравни нещата, демокрацията още повече изостри неравенството. В безпътицата на прехода, с новопридобитата възможност за свободно разселване, столицата се превърна в истински магнит както за най-отчаяните, така и за най-амбициозните. Средната класа изчезна, а интелектуалният елит загуби мястото и ролята си и бе изместен от безпардонни дебеловрати мъже и силиконови красавици.

Днес е достатъчно да гледаш вечерните новини на която и да е национална телевизия, за да си дадеш сметка, че вестите извън София нямат шанс, освен ако не става дума за убийство, обир, бедствие, или политическо мероприятие.

Ала после се случи нещо необикновено. Поне за мен беше необикновено. В ранната есен на 2007 г. на една млада пловдивска галеристка й хрумна безумната идея в един ден от годината да показва изкуство – по немски почин – до три часа през нощта. Въпреки скептицизма си, почти всички галерии и музеи в града се съгласиха да се включат (с намерение, ако никой не се появи, да затворят около десет).

Събитието предизвика истински фурор. В топлата есенна нощ улиците на Пловдив се изпълниха с хиляди хора, много от тях пристигнали специално от София, а галериите не смогваха да им обърнат полагащото се внимание. За пръв път от двадесет години насам видях десетки млади хора с грейнали лица разпалено да обсъждат изкуство.

Уредничката на Историческия музей ме посрещна с искрящи очи, разширени от изненада. "Тази вечер оттук минаха повече хора, отколкото през последната година", ми каза тя. "Повечето бяха майки с деца и за разлика от онези, дето ги водят под строй, бяха истински заинтересувани. Разгледаха с внимание колекциите от четнически униформи и пушки-кремъклийки, а после седнаха чинно пред малкия черно-бял телевизор и гледаха документален филм за Априлското въстание."
След което добави дълбокомислено: "Мисля, че трябва да променим цялата си концепция, целия си подход – и да преосмислим работното си време."

Да променим целия си подход. Така каза.

Този дребен артистичен жест, роден в ума на един-единствен човек, се възпроизвежда година след година, вече седем години подред. Покрай него бавно, много бавно, се полепя нова, млада творческа енергия, която вдъхва нов смисъл на отдавна забравени понятия.

"Нощта на музеите и галериите" далеч не е единственото смислено събитие в Пловдив. Но пък е най-живото доказателство, че големите промени почти винаги се пръкват от един малък жест.

Предимството на това да живееш в малък град – освен по-спокойния ритъм на живот, липсата на задръствания и близостта до природата – е, че собствените ти усилия са по-видими, че мъничките постижения на малките хора оставят неочаквано дълбока следа.

Макар четири-пети от важните ми професионални контакти да се намират в София, аз все така предпочитам да живея в Пловдив – градът, в който съм роден и в който се чувствам цял. Когато ми се наложи да се видя с приятел на хотел "Плиска", често стигам до срещата по-бързо от някой, тръгнал към същото място в същия пиков час от "Западен парк".

Често се сещам за разказа на моя приятел Борис Гушев – кореняк пловдивчанин, който живее от години в Щатите. Веднъж, когато ходил да играе футбол, се запознал с един турчин (на футболното игрище е рядкост да срещнеш американец) и, докато загрявали, го попитал:

– Ти временно ли си тук или за постоянно? Турчинът го изгледал с почуда и отвърнал:

– Знаеш, че никой от нас не иска да умре в тази страна.

Подобно на онзи тютюнев експерт, аз все още не съм загубил детските си илюзии. Понякога ненавиждам този град. Но не спирам да вярвам, че е по-добре да се опитам да променя онова, което не харесвам, отколкото да бягам от него.

"Животът, казва Гьоте, е детството на нашето безсмъртие." Тогава не са ли именно детските ни илюзии най-ценното, с което разполагаме?

II част 

Трябва да съм бил на четири-пет години, когато разбрах, че трябва да си избера отбор, когото да подкрепям. Не знаех как се прави това. Реших да попитам дядо ми.

– Дядо, ти от кой отбор си? – От "Ботев".
– А защо от "Ботев"? – Защото е бил герой! – Тогава аз ще съм от "Левски" – отсякох.
Оказа се, че съм единственото дете от цялата махала, което държи за "Левски". Къщата ни беше в близост до игрището на "Локото" и почти всички в квартала бяха локомотивци. Имаше един-единствен батко от "Левски" – при това от съседна махала, появяваше се единствено по време на игрите на калами, които за нас тогава си бяха истински олимпийски спорт. Като единствен поддържник на "Левски" имах честта да събирам фунийките, след като си ги изстреля и да му ги нося. Бяха суперлуксозни: моите си ги правех от "Българо-съветска дружба" (единственото гланцирано списание, за което беше абонирана баба ми), а тези бяха от оризова хартия, при това цветна! Магическа работа.

Това трябва да е продължило всичко на всичко няколко месеца. Не помня дали баткото изчезна пръв, или "увлечението" ми по "Левски". Скоро и аз, като всички останали, виках за "Локото". И така от четирийсет години насам.

Да си футболен запалянко нито е лесна, нито е проста работа. Запалянковщината притежава своя собствена поезия – напълно неразгадаема за неизкушения читател, ала наркотично опияняваща за малцината просветени.

Преди месец BBC публикува истинската история на Питър Абът от Ипсуич, който от 37 години не е пропускал домакински мач на любимия си отбор. Проблемът е, че бил фен на "Улвърхямптън", чиито домакински мачове се провеждат на 250 километра от града, в който живее. Затова на г-н Абът му се налагало всеки уикенд да минава 500 километра, за да гледа "вълците" на живо. Поводът за самата публикация беше сватбата на дъщеря му, заради която му се наложило да прекъсне серията от 1912 последователни мача, прекарани на стадиона. При това – забележете! – става дума за отбор, който през всичките тези години едвам е додрапвал до място в най-горната дивизия и от 1950 г. насам не е печелил титла.

Подобно на "Улвърхямптън", моят любим отбор често изпадаше от А група в младостта ми и никога не беше печелил шампионската титла.

Имахме най-слабата защита и най-великото нападение. Дори когато едва се крепяхме в групата в началото на 80-те, ние играехме най-романтичния футбол; губехме от опашкарите, но редовно изпращахме фаворитите за титлата с наведени глави. Всяка победа срещу ЦСКА беше за нас почти равносилна на спечелен шампионат. (Особено имайки предвид, че те винаги бяха с човек повече на терена.) Спомням си поне четири такива победи (което си е жив подвиг – по това време ЦСКА редовно завършваха първенството с една или две загуби, а победите в провинцията им бяха гарантирани с предварителен абонамент), последвани от еуфорични многочасови шествия по главната улица.

За битките с "Ботев" няма да говоря: ако на мача "Левски" - "ЦСКА" му казват "вечното" дерби, то "Локо" - "Ботев" сигурно ще трябва да е "предвечното".

Макар мачовете с "Ботев" винаги да са били най-важните в годишния ни футболен календар, никога не съм изпитвал омраза към "Ботев" и никога не ми е било приятно да слушам обиди и подхвърляния по техен адрес. Пред схващането на древните римляни, които винаги изобразявали врага си като дребен, нищожен и незначителен, за да подчертаят собственото си величие, винаги съм предпочитал подхода на древните гърци. Те рисували победения враг като снажен, силен и доблестен. Така победата имала по-голяма стойност.

И до ден днешен не зная кое всъщност е определящо, когато човек си избира любим отбор. Струва ми се, че емоциите винаги вземат връх над разума – семейната традиция, пристрастията на близък човек, паметен момент от детството, свързан с някой мач, с виковете пред телевизора, със сцените на радост по терена и на трибуните. Или нещо още по-просто – любим цвят, подарена фланелка, плакат, видян на нечия стена.

Може би тъкмо поради силната емоционална връзка, родена в детството, когато човек е много по-уязвим и по-впечатлителен, повечето хора никога не сменят клубните си пристрастия. И това май си е съвсем в реда на нещата.

Странното (и страшното) е, че много хора – поне в България – определят политическите си пристрастия по същия начин, по който си избират любим отбор: на емоционална основа, по семейна традиция, въз основа на криво разбрана лоялност, първосигнално, без вглеждане в онова, което стои зад партийната фасада, без размисъл, по пътя на удобната инерция.

Не зная дали любовта към "Локото" ме е формирала като човек, или съм избрал "Локото", защото ми подхожда. Винаги съм подкрепял аутсайдерите и съм ненавиждал голиатите. Един мой приятел американец, когото заведох веднъж на мач с "Левски", беше потресен от факта, че не спираме да пеем оди за отбора си, дори когато губим с три на нула. Такъв съм и в личния си живот – винаги се надявам, никога не спирам да вярвам, че мога да обърна и най-неблагоприятния резултат в своя полза.

Страстта ми към любимия отбор постепенно започна да изтлява, когато на кормилото му взеха да се изреждат бизнесмени със съмнителна репутация и "Локото", за пръв път, откакто се помня, започна да печели съмнителни победи, вместо да инкасира честни загуби (дори и когато противникът прибягва до нечестни средства, стихът "шепа спартанци под сганта на Ксеркса" винаги ме е привличал повече от формулата "целта оправдава средствата"). Дори и титлата от 2004 г. – макар и до днес да я смятам за напълно заслужена – не ми беше толкова сладка, колкото един-единствен седемдесетметров голов пас на Христо Колев-Бащата, който само няколко секунди преди това е обирал псувните на по-буйните фенове заради прословутата си стойка "делва", в която обичаше да прекарва половината мач.

Защото честната битка винаги е по-важна от победата. И красивият футбол винаги е по-важен от безскрупулната ефективност.

Защото любимият отбор е преди всичко идея. За това какъв би искал да бъдеш ти самия.

I част Обичайното рекламно изречение за Пловдив задължително минава през "хилядолетната му история", най-стария жив град в Европа и прочее, седемте тепета, Античния стадион, Амфитеатъра, калдъръма и еркерите на Стария град, а също и обичайното клише "Културната столица на България".

За мен притегателната сила на Пловдив е съвсем другаде – в детските спомени, които създават невидима и неразрушима връзка с едно място. Дори и днес е достатъчно да затворя очи, за да изчезнат грозните и неканени панелни чудовища, "глътнали" моята махала в средата на осемдесетте, и да се появи кварталът от моето детство. Двата реда каваци, край които минаваха всичките ми сутрини и всички следобеди. Игрите на ръбче (по нашата улица минаваше приблизително по една кола на всеки половин час), на джàмини и на мижидарка. Задължителното спане от два до четири, когато ясно чувах детския глъч на улицата и мразех целия свят. Двете големи липи пред двете ни съседни къщи, които ритуално разкопавахме и поливахме през ден с моя най-добър приятел Вальо. Първата ми прочетена книга на три години и половина. На пет – песните от "Илиада", които майка ми ми четеше, докато учеше за изпити, за да не й се качвам на главата (после тя си взе изпитите и аз карах баща ми да ми ги дочита). Първият ми (и единствен засега) "роман", който написах някъде на седем – на тетрадка от 12 листа, с недвусмисленото заглавие "Битката, която ставаше", той приличаше по-скоро на наръчник по статистика с безкрайно изреждане на броя убити, ранени и оцелели, отколкото на художествено произведение.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

15 коментара
  • 1
    ana_ni avatar :-|
    ana_ni

    всичко казано или написано за Пловдив е прекрасно!

  • 2
    maka avatar :-|
    maka

    Еее от жената днес бяха най-яките фунийки, и в Тракия му викахме калеми, а не калами ;)

  • 3
    djampi avatar :-|
    djampi

    Здравейте, все едно чета моята история. Кичука, калемие, джамините... Дядо беше от Локото и си правеше дневници за всеки шампионат. Изрязваше статии от вестниците и ги лепеше в едни огромни тетрадки с такова старание. Един ден ме запозна със Зума...Чак като пораснах осъзнах кой е бил той.... , но дядо го нямаше вече....

    Публикувано през m.capital.bg

  • 4
    florencia avatar :-|
    Nina Kercheva

    един от любимите ми маршрути - през градината,по "Гладстон" и от там в Търговската гимназия,в която учех,беше много отдавна,но и днес,когато съм в любимия Пловдив,този път непременно го минавам, а другата "дестинация"...Стария Пловдив,прекрасен,тих,с много котки ,с чудесни къщи по на 100 години, с красиви гледки към града,там,долу...

  • 5
    salinarka avatar :-|
    salinarka

    До коментар [#1] от "ana_ni":

    Дано този, който ви е сложил минусче, да се объркал. Аз Ви слагам 1000 плюсчета!

  • 6
    salinarka avatar :-|
    salinarka

    Нека го кажем така - всички искат да живеят в Пловдив, но много искат да работят в София, заради доходите.
    Но животът в Пловдив, качеството на общуването, стила на високомерното, но все пак уважение към другия, липсата на дребнавост и примитивна агресия е това, което ни влюбва в Пловдив.
    Много интересни бяха мненията на тези, които са дошли да живеят в Пловдив наскоро.
    Пловдив трябва да е ЗАЕДНО!

  • 7
    ladin avatar :-|
    ladinn

    До коментар [#6] от "salinarka":

    Абсолютно точно.

  • 8
    mnim avatar :-|
    Хакуна Матата !



    [quote#2:"maka"]Еее от жената днес бяха най-яките фунийки, и в Тракия му викахме калеми, а не калами ;)[/quote]

    ..Оформяха се между езика и горните 2 зъба за да не се разлепят ! :) ..и се забучваха в косата или на калемите направени от 16 мм. сива ПВЦ тръба , понякога на двуцевка или дори трицевка :О с дължина между 50-75 см...:)

  • 9
    ravanelli avatar :-|
    Стефан

    Няма как като пловдивчанин да не се радвам на вниманието, оказвано на моя град в Капитал през последните дни. А специално тази, като писана от локомотивец, ми е два пъти на сърце :)

  • 10
    geordgeo avatar :-(
    geordgeo

    Много хубав спомен-разказ, разчувствах се... И ми стана мъчно като на всеки пораснал човек за безгрижното детство от онези години...


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK