P.S. I love you
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

P.S. I love you

P.S. I love you

Обичта - по действителен случай. Без граници, възраст и предразсъдъци

147127 прочитания

Радослав Парушев, 39 г., и Николета Парушева Ховрин, 28 г.

Радослав Парушев, 39 г., писател и адвокат

Николета Парушева Ховрин, 28 г., freelancе digital person и редактор в сайт

Радослав

Познаваме се от октомври 2011 г. и сме двойка от ноември 2011. От септември 2013 г. имаме и граждански, и църковен брак. Нашата история е вълшебна и много яка. Смятам, че живеем по-щастливо и смело от повечето хора, които познаваме. Но това не е като да си няма цена, де.
Днес например казах на Николета, че щом не желае да слуша за живота ми, преди да я срещна, ще се наложи да напиша автобиография, покриваща въпросния период. Заглавието й ще бъде "Хиляди години сън – живот преди Николета". Работата е там, че през есента на 2011 г. бях успял да инкасирам с пъти по-драматични неуспешни връзки, отколкото е здравословно. Единственото, което ме интересуваше, беше да се самосъжалявам (и чат-пат да намазвам някоя състрадателна мацка покрай историите за разбития ми живот). И тогава нахълта Тя с такава сила и устрем, че на моменти още се чудя от къде ми е дошло.

За първи път я видях във фейсбук. Привлече ме, разбира се, че е руса и с дълги крака, какво друго. Скоро след това разбрах, че това с дългите крака мога спокойно да го оставя на фейсбук воайорите. Защото пред себе си имах най-качественото човешко същество, с което някога се беше пресичал пътят ми. За първи път на живо я видях на един рожден ден, където леко се комплексирах от ръста й и реших да не се занимавам. Няколко дни след това тя започна да ме преследва, за да прекарваме време заедно. И така досега. Тоест много съм доволен.

Най-трудният ни момент беше тежък инцидент, от който Ники пострада сериозно преди година и нещо. От първия ден до края на възстановяването й, което беше скоро, се справяхме благодарение на смелостта и силата на нейния дух и благородството на сърцето й. Благодарение на този внезапен ужас, който ни сполетя, с още по-голяма сила осъзнах с колко качествен човек си имам работа. Но, разбира се, ако зависеше от мен, бих предпочел хиляда пъти да се е случило на мен, отколкото веднъж на нея. Така и се познава истинската любов - по това, че не се предава пред трудностите.

Харесвам това, че е умна и добра. Че не е меркантилна. Че носи на пиене. Че ме търпи и харесва. Е, разбира се, продължавам да ценя и че е руса и с много дълги крака.

Уча се всеки ден да бъда по-добър човек като нея.

Продължава да ме учудва как е възможно да подхожда толкова подредено и смело спрямо един свят според моите наблюдения, пълен с хаотични страхливци.

И също така все още не мога да свикна с фасовете, които просто умира да ми завещава в пепелника на колата, вместо да си ги изхвърли след шофиране, от които до другия ден цялото купе се усмърдява все едно някое зло джудженце цяла нощ настървено е пръцкало.

Наричаме се един другиго Зузу. И бяхме заедно суперфенове на сериала "Борджиите", беше ни нещо като сериал запазена семейна марка, но в началото на трети сезон, като се оказа, че продуцентите ще се опитат да трупат рейтинг по линия на инцеста между брат и сестра, тя заяви, че такива перверзии не може да гледа и ме заряза да си ги гледам сам. Те пък взеха и че го спряха след третия сезон поради нисък рейтинг.

Е, сватбата на плажа, много ясно, е най-шантавата ни обща идея. Ама пък се получи идеално, всички се скъсаха да се забавляват. Също и един леко скъп германски автомобил, дето, като му счупят стопът, смяната струва колкото на нормалните хора колите по принцип, доста е шантаво усещането.

Бракът е естествено продължение на успешната връзка, в която хората се обичат и са готови да се изтърпят много дълго време.

Николета:

Срещнахме се в момент, в който вече нямах с кого да излизам по барове вечер, защото повечето ми приятелки се прибираха в 10 вечерта заради мъж или дете. Той започна да ми пише за болния си зъб във фейсбук, но ми бяха казали, че обича да пие и да излиза вечер. Реших, че трябва да ми стане drink buddy, а пък и мислех, че така ще е по-лесно да си хващаме бройки и двамата. Въобще не стана така. Веднага се забихме.

Докато се сваляхме, се приготвях специално за събития, на които знаех, че ще го срещна. Понеже тогава нямах обувки, които да не са на висок ток, вземах назаем едни пантофки от приятелка (благодаря ти, Калина), за да не стърча над него, въпреки че умирах от студ, защото бяха много отворени. Беше студен ноември. Вече не нося токчета, въпреки че имам цял шкаф – просто не мога да се разделя с тях.

Преди да открия Радослав, бях се помирила с идеята, че не е задължително една жена да се омъжи. Бях ОК с това. И сега съм. Бракът не е за всеки, но се оказа, че на мен ми пасва идеално.

Оказва се, че семейният живот е много сладък – съвсем буквално. Двамата имаме сходен апетит и си угаждаме постоянно. Работя от вкъщи и открих колко ми харесва да готвя. Той пък стана спец в приготвянето на паста. Купихме си кантар, а не трябваше. В резултат си разменихме по една карта за фитнес.

Ние не се караме. Мога да изброя на пръстите на едната си ръка пътите, в които някой е повишил тон. Ние чупим неща. Случайно – никой от двамата не е сръчен и чаши и чинии изчезват, без да се сърдим един на друг.

Той е най-добрият ми приятел. Имам му пълно доверие. Също така накара няколко издания да ми платят, защото бяха изкопирали мои текстове без позволение. Така получих най-големия си хонорар досега.

Учих се да ходя с проходилка на 27, а той не избяга, въпреки че аз не бих го спряла.

С него се научих да бъда по-смела и да отстоявам правата си. Живея с адвокат все пак.

Но не мога свикна да отговарям за непрекъснатото наличие на тоалетна хартия вкъщи. А и тези фасове не ги оставям нарочно, наистина забравям. Дори веднъж, като стигнах последния светофар преди вкъщи, загасих цигарата и отворих всички прозорци, за да се проветри. И после пак забравих да ги изхвърля.

Когато сме много доволни, си допираме показалците и казваме "джшист".

Биляна Богданова 35 г. маркетолог и Ани, 10 г.

Биляна Богданова, 35 г., маркетолог и Ани, 10

Биляна:

Историята ми започна преди няколко години, когато все повече започнах да се замислям върху това какво се случва в живота ми и доколко въобще е стойностно. Някак си целият този кръг на работа, пътувания, забавления, изкарване и харчене на пари ми се струваше доста празен. Не носеше нищо на никого. Тогава моя, по това време позната, а сега вече близка приятелка ми каза за една фондация, която работи с децата от дом за изоставени деца. И така аз станах доброволец във фондацията. Всъщност това начало малко или много е егоистично – защото АЗ имах нужда на направя нещо смислено. Тогава все още не оценявах от какво ТЕ имат нужда. На това ме научи Ани.

Честно казано, преди не съм се замисляла за съдбата на изоставените деца. Когато започнах да ходя в дома, се сблъсках фронтално с тази реалност и често си тръгвах, плачейки. Била съм свидетел на най-различни ситуации. Като цяло тази система по този начин не работи. Възпитателите правят каквото могат, но са малко, а децата – хиперактивни, неспокойни, често агресивни. Всяко си има неговия филм в главата и си реагира спрямо това. Ани също си имаше неин и ми отне много време, за да му хвана горе-долу сценария и да започна да го трансформирам. Те трудно се отпускат, трудно се доверяват.

Фондацията работи най-вече с децата от малките групи и така се запознах с Ани. Тогава тя беше на 7 години. Да започна да взимам точно нея стана случайно, доколкото изобщо има случайни неща. За мен това си беше съдба. И както започва което и да било значимо отношение – имаше искра.

Излязохме няколко пъти заедно навън извън работата с фондацията. От това начало си спомням как ме стискаше здраво за ръката, уплашена като мишленце, и не смееше да ме пусне. Чудех се какво ли се случва в главичката й. Видях неща от себе си в нея и я почувствах страшно близко. Усетих, че носи много красиви и стойностни неща вътре в нея, някои обаче дълбоко заровени, но все пак там и със съвсем голяма вероятност да могат да бъдат изкарани на повърхността. Имаше някаква вътрешна мъдрост и сила, които ме впечатлиха. Някак си видях смисъл. Доста бързо, малко объркано, но съвсем сигурно се влюбих в детето. След това обстоятелствата се развиха светкавично. Почти веднага започнах да я взимам за цели уикенди, но трябваше винаги да я връщам вечер и да я взимам отново на следващата сутрин.

Това непрекъснато взимане и връщане започна да ни тежи и на втория месец подадох документи, за да може да остава при мен и да я взимам за неограничено време. За това разрешение чакахме четири месеца. Преди една Коледа най-накрая ни го дадоха и тогава за пръв път прекарахме всички празници заедно.

За мен тя си ми е дете. В нейната глава е същото. Друго нямам засега. Аз до 30-ата си годишнина дори не се бях замисляла за деца. Когато срещнах Ани, нито исках, нито знаех какво да правя с децата. Тя просто ме връхлетя. И израснах заедно с нея. Напоследък няколко пъти вече ми казва, че било време да й раждам братче.

Всякакви мисли са ми минавали през главата за това време. В началото имаше и такива от сорта на "Боже, в какво се забърках!". Най-тежко ми беше през първата година. Тя беше емоционално нестабилна, понякога дори агресивна. Заради житейската си ситуация имаше странни модели на поведение, които се мъчех да разбирам, оправдавам, променям. Бавно откриваше света навън и се променяше. Но много й влияеше този двойствен живот, който водеше – ту там, ту с мен. Имах чувството, че оставях едно дете, а в края на седмицата намирах друго. И започвах отначало. Тогава все още прекарвахме само уикендите заедно и имах много малко време, в което да й окажа максимум въздействие, за да може след това като загубя половината – пак да имам нещо, върху което да стъпя. И така малко по малко. Имало е моменти, в които съм била абсолютно отчаяна и ми е идело направо да си захапя ръката от безсилие. Но малко след това тя се усмихва или идва да се гушне, или пък прави/казва нещо толкова сладко и смислено, че направо ме изумява, и тогава всичко минава, а отчаяните мисли се сменят с други.

През много трудности минахме. Сигурна съм, че всички родители минават през трудности, но при нас имаше някои допълнителни фактори. В началото тя не ме познаваше, нито ми се доверяваше. Психиката и емоционалността й са малко по-сложни. А аз не съм психолог. Не съм била там през първите й седем години, нито съм участвала в нейното възпитание. Имах късмета обаче да ме харесва, дори да ми се възхищава и това ми беше единственият коз. Освен това дотогава дори не съм била родител. Някак се включих от никъде за някъде и трябваше много много бързо да наваксвам. И след всички прочетени книги и разговори с родители и приятелки в ключовите моменти пак разчитах основно на интуицията си. Ако има нещо, което ме е преследвало през цялото време, това е въпросът: Ами сега сбърках ли?! И ако да – това как ще й повлияе?

Изминахме много дълъг път – всяка една от нас поотделно и двете заедно. Преминахме през най-различни емоционални състояния в отношенията си. Сега навлизаме в нов етап, тъй като тя явно започва някаква фаза на ранен пубертет с всичките му признаци и странни прояви на себеизява. Със сигурност няма да е по-лесно от началото, но сега поне съм по-подготвена или поне така си мисля, на което сигурно всички родители, минали оттам, ще се изсмеят с глас.

Аз също много се промених за това време. Ани бавно и съвсем неусетно, дори и за мен, но сигурно и последователно приспа една след друга образите на пътешественичката, купонджийката, бунтарката и кариеристката и събуди този на майката и на жената, чиято сила не е в контрола, а в подкрепата. Ани ми помогна да изградя в себе си търпението и смирението, което никой друг човек в живота ми не беше успял да направи досега. Понякога си мисля, че тя ми даде много повече, отколкото аз някога бих могла да направя за нея.

Физически аз много я гушкам и я целувам. Понякога дори си мисля дали не я мачкам прекалено, но на нея й е приятно и го търси. Тя също си изразява обичта физически. Е, понякога има и по-креативни хрумвания, като например да издълбае с нож с големи букви в гърба на стола Б+А, вдъхновена от едно анимационно филмче.

Сега прекарваме заедно всяка седмица времето от петък или четвъртък до понеделник. През седмицата тя ходи два пъти на английски и два пъти на балет. Също прекарваме заедно много време лятото, моите отпуски. Като цяло не се разделяме много във времето, в което е с мен. Правим всичко заедно. Понякога я оставям на родителите ми или в къщи, но тя се мръщи. Предпочита да сме заедно.

Всичките ми приятели я познават и обичат. През лятото много пътуваме, разхождаме се, караме колело. Обичаме да слушаме музика заедно, често ходим на концерти. Много си говорим. През зимата повече учим и гледаме анимации или National Geographic. Тя много обича да гледа за животните. Скоро се качихме на ски – тя за първи път въобще, а аз за първи път от години. Беше доста забавно.

Често рисуваме заедно. Тя има нагласи към творчеството и аз се опитвам да й развивам креативността и въобще усещане към красотата и хармонията. Сега започнахме да ходим заедно на уроци по икебана.

Не съм сигурна, че мога да отговоря как виждам бъдещето ни занапред. Малко съм неподготвена за такъв въпрос. Бъдещето си е бъдеще. То си идва и не мисля, че мога да го планирам. Един ден нещо се случва и всичко се преобръща. Е, хайде планирай! Ще се адаптираме към ситуациите в бъдещето такива, каквито се случват. Така или иначе моят живот е свързан с нейния и така ще бъде дотогава, докато тя го иска под каквато и да било форма.

Ани, 10 г.

Харесвам в Биби това, че обича да говорим за различни теми. Тя цени моето мнение, когато сбърка, се извинява, а малко хора го правят.

Обичаме да се разхождаме, да слушаме музика заедно, също така да ходим заедно на море, да пътуваме, да опознаваме света, радвам се, че съм с нея, защото тя не е като другите майки, има тийнейджърски дух и ми се струва, че заради това ме разбира по-лесно.

Нямам си любима играчка, защото вече съм голяма, не съм бебе. Когато станеш на десет, нямаш нужда от своите малки приятели – вярно, те са ти помагали в сънищата, помагали са ти и във въображението, но трябва да продължиш напред. Някой ден порастваш и време да влезеш в реалността.

Какво е любовта? Това е усещане между двама партньори и когато са готови, те се докосват. И когато единия го няма, става по-студено. Ама не съм сигурна. Любовта е нещо, което ще уча като по-голяма.

Като стана голяма, ще стана певица, пееща популярна музика, и ще свиря на инструмент, но още не знам на какъв. Но знам, че някой ден съдбата ще ми помогне да го открия и ще стана добра певица.

Мариана Ангелова, 51 г., поддържа домашния уют и Петко Славов, 43 г., музикант

Мариана Ангелова, 51 г., и Петко Славов, 43 г.

Мариана:

Познаваме се от септември 1990 г. и два месеца по-късно вече бяхме двойка. Нашата история вероятно е просто една любовна история. Срещнахме се, влюбихме се и така 23 години.

Срещнахме се в ресторант "Роза" в родния Казанлък, аз бях сервитьорка, а той свиреше там. Спомням си всичко много добре, пазя си го дълбоко в мен. За мен беше любов от пръв поглед, нямам обяснение защо и какво ме привлече, просто всичко. Ходих замаяна доста дълго време.

Предварителен сюжет няма, просто живеем заедно, минаваме през най-различни неща, етапи. Връзката ни е преди всичко е любов, доверие, приятелство и пълна подкрепа на другия. И най-вече лекота!

Харесвам оптимизма му и сигурността, която ми дава. Много е талантлив и много се смеем заедно. И много ме подкрепя за всичко. И знам, че ще мине през всичко за нас!

Научих от него да се усмихвам повече, да се смея и да се наслаждавам на живота.

Все още не мога да свикна с това, че си оставя чорапите под леглото. Не спирам да се учудвам на ентусиазма му и способността му да се ангажира с много неща едновременно, а твърди, че ги е намалил на половина.

Честно казано, като любовна двойка не сме имали трудни моменти, изключая честите раздели заради работата на Петко. Но не сме правили трагедия от това, просто се нагаждаш към обстоятелствата и даваш нататък.

Истинската любов не се познава по някакъв признак, всичко започва с пеперудите в стомаха и после само двамата влюбени си знаят истинска ли е.

Имаме много неща, които обичаме да правим заедно, честно! Най-много - да сме тримата с дъщеря ни навсякъде, вкъщи, на парти с приятели, на летните фестивали и пътувания из Европа. Слушаме много музика, не бих могла да уточня, но слушаме навсякъде и постоянно.

Повечето ни общи идеи са шантави, винаги сме на ръба. От времето, когато една нощ минахме през града с контрабас, носейки го без калъф, до едно пътуване до Норвегия с колата, която не палеше без бутане, не питайте как сме зареждали гориво. А и самото ни пристигане в София беше доста комично - с един бус, който също не палеше, натоварили покъщнината, само най-важните неща и пристигайки в квартира, която ни беше наел приятел.

Нямам представа дали бракът е отживелица, наистина. На нас ни е добре, че не сме женени, пък и не виждам каква ще е разликата. Какво би ни накарало да го направим? Зелена карта?! Това беше шега, но засега не се сещам за основателна причина. Дъщеря ни не ми е задавала въпрос защо не сме женени, но ми е казвала, че ние сме нейната надежда, че любовта съществува.

Петко:

Аз започнах да свиря в ресторант, където Мариана вече работеше като сервитьорка. Чаках вечерите, когато тя е на смяна и не свалях поглед от нея, докато свирех. Обожавах начина, по който се движи.

Спомням си, че я поканихме на едно от нашите музикантски събирания. С грация и класа, които не бяха присъщи на нас, тя за мое голямо учудване все пак прие. На събирането я попитах дали мога да я целуна и тя каза "да". Със сигурност един от най-скъпите спомени в живота ми.

Основният сюжет в нашата връзка са може би постоянните ни раздели и събирания, причина за които са моите пътувания като музикант извън България. Като целувка, след която поемаш въздух и си готов за още една.

Жена ми притежава грация и осанка на придворна дама. Косата и е разкошна, а луничките й по лицето са ми любими. По детски приемаща света.

Научих от нея да съм търпелив, по-спокоен, като по този начин успях по-категорично да изразявам мнението си. У нея продължава да ме учудва фактът, че пие кафето си без захар.

Припомня ми неща, с които не съм много горд.

Заедно обичаме да се шляем без посока и да търсим най-хубавото кафе в града. Най-шантавата ни идея е да се преместим от Казанлък в София точно в момента, в който нямахме пукната стотинка.

Не мисля, че бракът е отживелица. За мен винаги е било въпрос на личен избор в добре развитите и демократични общества. Просто в България преди години беше задължителен социален статус. Ние нямаме желание да сключим брак, но наши приятели подмятаха идеята как един ден ще ни се обадят и ще ни заведат на нашата собствена сватба, организирана от тях. Май и те спряха. Бихме го направили само ако някой ден го поискаме заедно. Дъщеря ни Симона, изглежда, от малка свикна с всички наши странности и никога не ме е питала. Когато обаче тя трябва да пътува извън България без мен, има проблеми – започва се с пълномощни и т.н.

Най-силният жест на обич за мен е хващането и погалването на ръката на другия без причина.

Любовта е желание, топлина, спокойствие и уют. Истинската се познава по погледа между двамата, когато никой не ги наблюдава.

Рада Плетньова 29 г., журналист, рекламист и Гергана Плетньова 27 г., актриса

Рада Плетньова 29 г. и Гергана Плетньова 27 г.

Рада:

Нашата връзка е като приказка. Сякаш стигаш през девет планини в десетата.

Разчитаме една на друга във всякакви моменти. През годините започнахме повече да се забавляваме заедно и една с друга, да слушаме по-хубава музика и такива неща... Разногласията ни са свързани с цветовете и женските вокали.

Приличаме си по интонацията, по мълчанието.

В Гергана обичам способността й да ми припомня неща, които съм забравила в най-точното време. Принцесите с кайма, това, че ми е написала рецепти в една тетрадка с череши и че ме разбира.

Обичаме да се качваме на Калето, да седим и да гледаме Дунав или да слушаме It's not Sacrifice в колата, да ядем шоколад в кабинковия лифт. Най-шантавата идея винаги е изведнъж да свием по неутъпканата пътека между пистите, да плуваме до острова (не ни се е получило още напълно).

Имаме толкова много различни места и случки, например когато играехме на русалки с куклите в детската стая и подът беше голямото дъно, имаше всякакви пещери и места. После лятото на морето пак играхме на русалки, но по-истински.

Гергана:

Нашата връзка ми е изключително интересна. Основният ни сюжет е, че сме отново заедно. Иначе фона обичаме да е широк. Понякога, когато сме двете, имам чувството, че сме в тайна къща в гората, само наша си.

Във важните моменти от живота си разчитам най-много на Рада. Тя знае кои са и е на линия още преди да съм я потърсила. Иначе не се занимаваме една друга.

С времето започнахме да си говорим по-често за дребните неща, да си задаваме по-интересни въпроси, да търсим заедно отговорите, защото понякога мисълта на едната е все едно думата, за която не се сещаш.

Приличаме си по спонтанната логорея и по излъчването. Обичам в Рада това, че е от друга планета. Съвсем друга. И че понякога ми действа като езеро, пълно с леденостудена вода.

Май не си падаме по шантави неща... има един остров, до който още не сме се осмелили да доплуваме. Често просто тръгваме нанякъде, но по-скоро възприемаме спонтанните, особени неща, които правим като необходимост, отколкото за идеята.

Ходим на едно високо място в Свищов – от известно време там има слънчев часовник, ходим до него да си "сверяваме часа", или поне аз си мисля. Също когато има откъде да скочим, първия път винаги го правим с главата надолу.

Най-силният жест на обич е да дадеш пълна свобода на обичания. Най-силната обич е личната.

Николай Чолаков 37 г., графичен дизайнер и кучето Мими

Николай Чолаков 37 г. и кучето Мими

Срещнахме се с Мими неочаквано и причината за това е жената до мен – Ева; с нея изцяло споделяме грижите около кучето, което кръстихме Мими (вече имахме котарак Петър и решихме, че трябва да й измислим едно "официално" име, затова я кръстихме Мария, скоро обаче стана Мими, а също и Мимоза). Историята започна преди 6 години през лятото на 2008 г. така: бяхме седнали с приятели и си пиехме бира в парка "Заимов", тя отиде с приятелка да купи нещо наблизо; забави се доста и тъкмо когато бях решил да й се обадя, за да разбера какво става, ми се обади и първите и думи бяха нещо от сорта "Вкъщи има куче". Оказа се, че камион блъснал Мимето, докато тя се опитвала да пресече улицата, и те се притекли да й помогнат.

В първия момент нямахме идеята да задържим Мими – не личеше колко е сериозна контузията, кучето ни изглеждаше по-скоро много уплашено, имахме вече домашен любимец, живеехме под наем и т.н., така че отначало мислехме да го приберем, когато го излекуваме - да го върнем на улицата или да го дадем на някого. Още на следващия ден обаче се оказа, че изборът няма да е толкова лесен – гръбнакът й беше контузен, задницата й беше парализирана, трябваше да се направи операция, след която шансът да проходи беше 50:50 и лекарите ни поставиха пред избор: или да я гледаме с неясна перспектива дали ще проходи, или да я приспим. В такава ситуация взехме решението, което сигурно повечето хора биха взели – да я гледаме, само че си поставихме условие да се разбират с котарака (не че имахме идея какво ще направим, ако не съжителстват добре). Бяхме започнали да събираме пари за кола, които вложихме в лечението. В крайна сметка Мимето не проходи въпреки операцията, масажите и всичко останало.

Подкрепа получихме отвсякъде, въпреки че на думи е имало и недоволство. Аз съм израсъл в семейство, в което на животните гледа като на хора, имало е много животни (всички "осиновени" от улицата) и мен такова отношение е съвсем естествено. Тъй като Мимето има нужда от повече грижи, много важно е, че можем да разчитаме на приятели и родители – докато Мимето се възстановяваше от операцията, вкъщи имаше винаги хора, които да я наглеждат. Особено голяма е ролята на родителите на Ева, в чийто дом я оставяме, когато пътуваме – иначе с Мимето би ни било много трудно да отидем където и да било. Тук е мястото да благодаря на всички ветеринарни лекари, които са ни помогнали – почти навсякъде сме срещнали пълна подкрепа - и финансова, и като усилия, и (дори да изглежда като реклама) особено на Мила от "Добро хрумване", която помага и на още много животни, за които няма кой да се погрижи.

Нашето дете от малко е Пешко, котето, и Мимето – шегуваме се, че Мимето е "леля й Мими" и според мен за нея те са членове на семейството, въпреки че понякога ги мачка като плюшени играчки. По принцип на всички деца Мимето им е много интересна, искат да разберат какво й се е случило и да я галят (а тя на моменти е леко дръпната и се оставя напълно само в ръцете на хората от семейството).

Заради Мимето разбрах нещо много важно – хората в България обичат животните много повече, отколкото изглежда на пръв поглед, просто е нужно нещо по-крайно и нетипично като случая с нея, за да покажат отношението си. Непрекъснато ни се случва да ни спират всякакви хора, да ни разпитват за Мимето и да одобряват грижите и избора ни. Случвало да ни питат и защо не я приспим, за да не се мъчела, но това е по-скоро от неразбиране, отколкото от някаква жестокост.

Всъщност грижите за Мимето не са чак толкова големи – особено сега, когато вече сме намерили решения на много проблеми около нея. В началото беше много трудно – операцията, масажи, катетри, зарастването на раните. Най-големият проблем е, че тя не може сдържа физиологичните си нужди, заради което се налага непрекъснато чистене; отаначало това беше нерешим проблем, и то не толкова за нас, колкото за нея; постепенно обаче намерихме решение и на това – слагаме й обикновени детски памперси с дупка за опашката и (почти) няма проблем. Другият голям проблем беше как да се разхожда, но направихме една количка от пластмасови тръби, на която лежи задната част на тялото й, и Мимето може пълноценно да се разхожда. Имаше и други подобни проблеми, които, взети заедно, изглеждат нерешими, но постепенно с желание и достатъчно усилия се преодоляват. Мимето има много голяма роля за това – разбира се чудесно с котката (интересното е, че с Пешко са "партия" и се разбраха още от началото, докато към други котки Мимето си пази инстинктите на улично куче и напада), разбира какво се иска от нея се старае да помага; съвсем, ама съвсем като човек. Който иска да има куче, което няма да му създава проблеми и които наистина ще му е приятел, да си осинови улично – може да изглежда глупаво, но животните настина разбират, когато им се помага, и отвръщат на доброто с благодарност и привързаност.

Обичта не зависи от обекта, а от отношението на обичащия – ако приемаш животното за личност пълноценна и с желания и потребности подобно на теб, но по-различна като природа и възможности, може и да обичаш пълноценно, да му създадеш щастлив живот и ти самия да се обогатиш – като емоции, като гледна точка, но и като способност да правиш усилия. На това са ме научили хората около мен и случаят с Миметоза мен поне, го доказва.

Научих за себе си много неща – и като опит, и като впечатления, и като изводи. Нашето съжителство с Мими ни постави пред много предизвикателства и трябваха доста усилия, за да се правят нещата по правилния и добър начин. Тя като всяко друго животно изисква много, за да е настина доволна и щастлива – а взимайки животно, човек поема отговорност да му осигури най-добрия възможен живот и този ангажимент трябва да се изпълнява непрекъснато. Може би най-важното, което съм разбрал от цялата ситуация, е, че не трябва да се страхуваш от това да започнеш нещо ново, което изисква усилия, и като всяко ново има неясен финал – ако имаш желание, винаги ще намериш решения на трудните въпроси и колкото и усилия да вложиш и колкото и да е трудно, резултатът ще надмине очакванията ти, а често можеш да направиш щастлив и някой друг.

Мариана Мелнишка, 65 г., преводач, преподавател, журналист и Александър Геров, 67 г.,

математик-информатик, преподава и фотографира стари къщи

Мариана Мелнишка, 65 г., и Александър Геров, 67 г.,
двойка

Мариана:

Запознали са ни още като деца нашите майки – като си ходеха на гости и ни караха да се държим "възпитано". После ни сдружи математиката, с която единият от нас не можеше да намери общ език, а другият беше избрал за професия, но пък с чуждите езици беше скаран. Та по идея на майките сключихме бартер.

Аз се заех да му обяснявам английската граматика, ама той не ме слушал, а и не гледал точно в учебника върху коленете ми, както си призна много по-късно...

Това е било преди почти половин век и от уравненията нищо не помня, но в началото на сегашния век паралелните ни прави все пак се пресякоха.

Понякога ти трябва да си откровен с някого, от когото очакваш само разбиране. Защото семейството е най-трудната задача, но никой никога не те учи как се решава. А може да се случи животът да преобърне формулите и...

След години, когато се срещнахме, помня, че лицето му грееше, а той самият някак се извисяваше сред множеството. Може да е било от общата еуфория, а може би от радост, че ме вижда. Не след дълго ми се наложи да подготвя бюджет за кандидатстване по проект. Естествено беше да поискам помощ от приятеля, признат вече за специалист по управление.

Бях много щастлива, и то не само защото новата за България организация за образование чрез преживяване, която ръководех, получи финансиране, но главно защото в едно време на борби, надежди и смели начинания можех да споделя зачестилите си лични успехи с човек, на когото имах доверие и който ми вярваше!

Някак естествено направихме тандем за различните си професионални интереси – той ме насърчаваше в новото ми преподавателско поприще, но и беше добронамерен коректив за все повечето ми творчески изяви.

Досещах се, че си е пазил някакво въгленче, но искрата в мен запали... спортът. Едно туристическо приключение между рилските езера се бе запечатало, изглежда, в паметта на клетките ни и се трансформира в любителски опити със спортове, на които се учехме един друг – ски, плуване, гребане, тенис.

Хубавото е, че не си налагаме подхода си към живота – е, освен в някои дребни битовизми, а ценим различията помежду ни. Даваме си пространство за предпочитанията: той планира, аз импровизирам; той обича по-класическо изкуство, аз си падам по експериментите – спорим, гневим се, но никога не си пречим. Никой не се чувства притеснен от другия.

Според мен цялата работа е в това, че помежду ни няма борба за надмощие, каквато често водят две живи същества в обща "клетка". Когато много неща са ти минали през главата, се научаваш да цениш искрената добронамереност на партньора си, вярваш му, осланяш му се, не си нащрек, не се наежваш.

Все ми се струва, че с него карам спецкурс по толерантност, глобалност, академичност, систематичност. Най-хубавото е, че се научих да не се плаша от вълните, а да плувам с тях. А, и да гребем в синхрон в каяка – друг вид тандем.

Така добиваме ново самочувствие и взаимно се насърчаваме.

Само не мога да разбера как успява да е на точното място в точния момент и откъде знае какво мислят някои хора или назряват определени събития, за които няма как да е получил достатъчно информация. Не е ясновидство, вероятно е логика.

Ние си търсим тръпките и като напускаме доста често зоната на комфорт, както му викат на удобния живот. Това неизменно се предшества от ритуала на "Списъка с всичко най-необходимо".

Най-интересен беше екшънът, който си устроихме миналата година: участвахме в гребната регата из каналите на Венеция – Voga Longa. Щяхме да бъдем четири каяка с българи, но другите приятели се отказаха в разгара на подготовката и се наложи сами двамата да метнем лодката на багажника върху колата и да се приобщим - никому непознати и без ясна представа какво ни предстои, към седем хиляди гребци от всякакви националности, в дъждовен ден с мъгла и... слънце едва преди финала.

Ходенето на кино е ритуал за нас открай време, защото не сме забравили как в студентските си години висяхме по цели нощи на опашки за билети с тайфите си, когато "даваха" френски или английски филм само в едно кино. Не пропускаме концерт, на който се изпълнява нещо от Сибелиус. Сашо е по-критичен към театъра, може би защото много време в детството си е прекарвал зад сцената покрай професията на баща си.

За себе си съм сигурна какво е любовта: да можеш и да има за какво да се възхищаваш на другия години наред и от това да ти става хубаво!

Моят личен ежедневен ритуал е, щом отворя очи, да благодаря мислено, че сме осъмнали заедно.

Връзката с партньора е в душите и в делата, а не в документите. Когато подписът стане по-важен от чувствата, за каква любов говорим...

Александър:

Някога от мен се очакваше да преведа Мариана през гимназиалната математика. Е, математиката е по-просто нещо от езика, та осигурихме заветните шестици! Помня коленете й с учебника... После четях преводите й. Поздравявахме се за празници, но вървяхме по различни трасета – аз - по-академично, тя - по-артистично.

През годините се случваше да влизам в ролята на душеприказчик, нещо като по-голям брат.

Събраха ни събития, в които участвахме заедно – по площадите в една студена зима. Тя зъзнеше, аз бях с топъл кожух, останал още от дядо ми.

Явно бях пораснал и в нейните очи, а превратностите в личния й живот я бяха приземили, но и одързостили. Вече не ми стигаше само да я подкрепям от разстояние, както често се случваше през годините.

Имахме обща ценностна система – по произход и светоглед. Скоро всеки бързаше да сподели с другия наученото и преживяното дотогава (бяхме на по около 50 години), без следа от съперничество или конкуренция.

В професията си тя открай време си беше толкова точна, на границата с педантизъм, докато присъщата й емоционалност сякаш възпроизвеждах аз в преподаването на точна наука, каквато е информатиката.

Тя е много позитивна, докато аз често съм по-резервиран, но не си натякваме, когато другият се окаже неправ.

Имаше и трудни моменти – малко след началото на общия ни път, докато се убедим окончателно, че никога не можем да враждуваме. Всеки от нас си беше препатил своето и ни оставаше само да си даваме и да си вярваме, не да си съперничим и да се надхитряме.

Все й се чудя на неуморното общуване с много хора, не толкова със социални мрежи. Дори я иронизирам леко, но съвсем безобидно.

Непрекъснато учим един от друг за световете – не само географски, които всеки познава. Тя ми показа Америка, аз я заведох в Австралия. Двамата заедно си заслужихме Нова Зеландия.

Аз всъщност най-много обичам да чета й любимата ми книга е "Майстора и Маргарита", но в делнични ситуации си помагаме с мъдростите на Малкия принц.

Любовта за мен е да знаеш как да обичаш... И да не ти омръзва да се прибираш в общата спалня. Истинското чувство се познава по удоволствието да не се преструваш, да не се прикриваш и да знаеш, че те обичат такъв, какъвто си.

Любовта не зависи от брака. Като институт е бил икономическа необходимост, особено в аграрното общество, където семейството е било център на живота. Индустриализацията го обезличава, което съм обяснил в учебника си. Днес е главно ритуал, изпълнен с добри намерения.

Тодор Беров, 22 г., актьор и Диди Спасова, 66 г, пенсионер

Тодор Беров, 22 г. и баба Диди

Тодор:

Моята баба не е като другите баби. Когато съм се родил, преди 22 години, тя е започнала нашата мила история, още оттогава усещам нейната безусловна любов. Понеже майка ми е била студентка, заета с лекции и с по-големия ми брат, баба ме е взела при себе си – в началото уж само когато мама е била ангажирана, но малко след това съвсем за постоянно. С две думи, моята баба е тази, която ме е отгледала, но не физическото отглеждане е най-важно, а онова, на което ме е научила.

Помня толкова истории с баба, те са безброй. Каквото и да правехме, винаги беше весело. Тя никога, никога не повишаваше тон, никога не беше нетърпелива, винаги намираше правилната блага дума и ме успокояваше съвсем успешно дори когато се случеше страхотна драма. Като тази да попадна на дъното на кофа за боклук и да не мога да се измъкна сам. Това се случи, когато бях на около 4, винаги забъркан в някоя беля, винаги омазан до ушите. По това време живеех в най-хубавия си детски сън, защото всяка вечер баба ми четеше приказка. Никога не ме оставяше да заспя сам, без да си поговорим или без разказана приказна история. Научи ме от малък да обичам думите и да умея да слушам. Аз пък по-късно я направих щастлива с това, че станах един от най-усмихнатите в моя клас А и сега, в по-сериозното училище на живота, не спирам да се хиля.

Освен това моята баба е винаги млада. Тя винаги е била неуморна и целенасочена – и когато е започнала да се грижи за мен като бебе, и сега, когато вече съм 1.90. Това е чудесно нейно качество – никога не ме е карала да се чувствам малък, винаги ми е давала криле и от нейната мъдрост. Дори тогава, когато бях в детската градина, тя разговаряше с мен като с равен. Така е и до ден днешен. Каквото и да се случи, не споделям с никого, преди да споделя с нея, или просто запазвам историята само за двама ни. Дълго обсъждаме, тя умее да слуша и винаги ме учи на търпение, мекота, на чувствителност към ситуацията, на интуиция. Това са естествената доброта и благородство, които притежава баба. Освен тях тя има още един ненадминат талант – да сътворява чудеса в кухнята. Прави банички, хрупкави картофки, пълнени чушки и какво ли още не, но преди това винаги се съветва с мен какво ми се яде. И въпреки че в света на повечето възрастни храненето е инстинкт и досаден ритуал в обедната почивка, моята баба никога не позволи то да се превърне в това за мен.

Слава Богу, тя живее достатъчно близо до НАТФИЗ, където уча, и винаги мога да открадвам следобед или привечер, в които да отскоча до дома й – да ме нахрани с вкусна манджичка и мила дума. Единствено ме ядосва, когато просто не сяда до мен на масата, а непрекъснато шета Тя винаги е заета с нещо. И винаги сътворява чудеса от храброст. При нея няма невъзможни мисии и любовта й към мен е безгранична.

Сигурно само една баба може да обича така. Истината обич е това – да си готов на всичко за човека до себе си, да обичаш дори недостатъците му. А аз, като всеки емоционален човек, имам немалко трески за дялкане. Тя знае това и въпреки всичко ме обича и подкрепя, оставя ме да преценя ситуациите сам и ако имам нужда от нейната помощ или съвет – винаги е там. Никога обаче не е до мен на всяка цена, никога не ме подценява и за разлика от майките не обича обсебването. Баба ми дава пълна свобода, даже мисля, че много се гордее, когато самостоятелно и смело се справям със страховете си. Все по-добре се справям, но продължава да ме топли тази увереност, че до мен има човек, който ще ми каже, ако бъркам. Този същият човек ще ми позволи да си ожуля коляното, колкото и да ме заболи, и след това ще ми разкаже как да го избегна следващия път. Хубавото е, че с нейния характер и воля тя просто не остарява, тя е все толкова млада и хубава, а и казва, че моята усмивка и артистичен талант ги имам от нея.

Баба Диди:

Много забавни моменти имам с Тошко. Трудните са по-малко. Помня, че когато се роди, се събрахме у дома им в кв. "Малинова долина", за да се почерпим и да посрещнем бебето. Брат му, който е с три години по-голям, изведнъж изчезна. Търсихме го навсякъде и къде, мислите, го открихме – при новородения Тошко. Гледа сърдито и вика: "Бабо, бебето е много грозно, да го изхвърлим през прозореца?" Идеята беше гениална за тригодишното, ние се посмяхме доста и тази история винаги ще се помни. Не изхвърлихме Тошко и вижте го сега какъв е станал голям. За мен той винаги е бил много умно дете, много самостоятелно, много лъчезарно. Усмивката никога не слиза от лицето му.

Той е най-добрият ми внук. Още от малък е много буден – аз се грижех да знае, научих го да познава буквите, да чете, да пише. Сега ми го връща, като постоянно е до мен, чуваме се много често, развеселява ме. Най-доволна съм, когато мога да му помогна с нещо. За мен това е радостта. Много хубаво е, че се познаваме толкова добре, че няма какво да ме изненада неприятно, само приятни случки имам с него.

Намира време за мен винаги, дори когато е постоянно на лекции. Понякога му звъня и го карам да дойде до вкъщи, за да му взема мерки за пуловер. Плета му различни неща, а когато нямам време за това, му подарявам нещичко, дори да е с последните ми пари. Тошко винаги се радва на топли чорапи. Имаме и нашите малки ритуали, например той винаги остава да спи у дома на Бъдни вечер. Пътуваме заедно, когато имаме възможност.

текст: Цвете Тюлева

Радослав Парушев, 39 г., и Николета Парушева Ховрин, 28 г.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

31 коментара
  • 1
    izabell avatar :-P
    izabell

    За любовта няма невъзможни мисии.

  • 2
    bai_toz avatar :-P
    Без коз

    Много интересен материал.
    Г-жа Димова,Браво!

  • 3
    kireto avatar :-P
    Кирето

    Няма нищо по-хубаво, а и закономерно, когато любовта след време премине в прекрасно приятелство...
    Дядо ми казваше така : "На млади години ти трябва човек за в кревата, на стари ти трябва човек да ти подаде ръка да станеш от кревата..."
    Обичайте се!

  • 4
    fener avatar :-|
    Firefly

    До коментар [#3] от "Кирето":

    Ей Кире,на тоя твой дядо ще взема да му записвам приказките.

  • 5
    teri_beri avatar :-|
    Terry bear

    Темата е чудесна!
    Дано повече хора изпитат чудото на безусловната любов.

  • 6
    villiger avatar :-|

    Страхотни истории. :)

  • 7
    pavla avatar :-|
    ПАВЛА

    Просто ... обичайте се.

  • 8
    domakinq avatar :-|
    Bramasole

    "Любовта е желание, топлина, спокойствие и уют. Истинската се познава по погледа между двамата, когато никой не ги наблюдава."
    Прости думи, а заредени с толкова истина...
    Много приятна за четене статия; и за осмисляне!

  • 9
    kirko08 avatar :-|
    kiril petrov

    Повече такива материали и пак ще Ви четем ....

  • 10
    alien_s avatar :-|
    Jessika

    Стана ми топло на душата, докато четях тези чудесни истории за обичащи се хора (и животни ;).
    Да живее любовта, без нея сме загубени!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Lightest 2014

Lightest 2014

Урок по норвежки

Урок по норвежки

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK