Вечният градинар
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Вечният градинар

Вечният градинар

Райна Гаврилова за бързите like-ове и бавните промени

Ива Рудникова
10412 прочитания

© Велко Ангелов


Преди време, когато попитахме Райна Гаврилова (тогава изпълнителен директор на Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа) кое е голямото предизвикателство в това, което прави, тя отговори: "Необходимостта непрекъснато да печеля съмишленици и да преодолявам скептицизма, включително и моя." Днес говорим отново за скептицизма и неговото преодоляване, за които тя знае много след 13 години обществена работа.

Райна Гаврилова е историк и социален антрополог, доктор на науките, преподавател по история на българската култура в катедра "Културология" на Софийския университет. Бивш изпълнителен директор на Институт "Отворено общество" – София, и настоящ сътрудник на "Отворено общество", Ню Йорк.

Критични и кисели хора винаги ще има навсякъде по света, но в българското общество негативното доминира: отричаме, подозираме, не зачитаме, търсим първо недостатъци, не умеем да подкрепяме. Всичко е зле, но извън нас - държавата крива, народът прост, политиката безобразна, за изкуство няма пари, няма хора… А всъщност ние сме хората.

- Ще започна с нещо, хм, позитивно. В последните години във всяка страна, в която разговарям с хора, чувам, че те именно са най-големите недоволници на света - вечно критични, вечно оплакващи се, от Кения до Киргизстан. Отначалото се сащисвах, че друга наша уникална българска черта е толкова разпространена (като трудолюбието, като гостоприемството - отбелязвам, без кавички!). После като историк и антрополог реших, че това е нормалната реакция на критично мислещи хора, които се опитват да си обяснят защо светът (им) се променя толкова бавно. Но тук идва негативната корекция - ние разполагаме с твърди статистически данни, че българите са действително сред най-негативно настроените към страната и бъдещето си хора.

Защо? Как си го обяснявате?

- С демографията. Една пета от населението е на 65-годишна възраст, сигурно още една пета - над 50. Това не е много оптимистична група. А тези от 20 до 40 се кахърят кой ще издържа старците с пенсии, по-малки от сметката за парното. Има и други елементи на обяснението, но това ми се вижда специфично българската страна.

Защо и на кого сме сърдити?

- Ние сме сърдити, защото няма справедливост, защото не е честно. Защото ние (всички!) сме хора, които полагат (някакви) усилия; защото си вършат работата; защото се стараем да бъдем почтени и да не нарушаваме закона с повече от 10 лева на пътния полицай;  защото се мъчим да направим нещо за родителите си;  защото се опитваме да бъдем състрадателни, поне с някой дарителски SMS; защото имаме мечти, защото знаем, че заслужаваме по-добро. НИЕ ЗАСЛУЖАВАМЕ ПО-ДОБРО, но не го получаваме.

Защото ние  сме изпълнили нашата част от сделката (работим, почтени сме, грижим се, гласуваме), но някой друг не е: Господ; политиците на прехода; настоящите политици; Русия; Европейския съюз; САЩ; съдиите, прокурорите и полицията; турците; ромите; селяните; чугунения електорат на БСП; купените NGO-та, националистите. Ако обобщя, сърдити сме и гневни: 1) На тези, които имат силата и властта да направят живота по-добър, но не го правят; 2) На тези, които чакат онези от т.1.  да ги оправят; 3)  На тарикатите, които се възползват от 1) и 2), за да си оправят живота.

Кои всъщност сме ние? Дали няколкото хиляди friends и mutual friends във фейсбук, които протестираха, които имат близки ценности, искат едни и същи неща или става дума за по-широко представителство?

- Ще започна малко по-отдалеч. Фейсбук е социален медиум, тоест средство за масово информиране и общуване (за разлика от традиционните медии, които са само средство за масова информация). В информационното общество, в което живеем, разпространението на информация (share) и обсъждането (like, comment) с хора, на които имаме базово доверие или са ни интересни (friends), е един от малкото канали, първо, да достигнеш до информацията, която ти е интересна и/или полезна в информационните океани. Второ, четейки постингите на приятели, ние формираме собствената си гледна точка - понякога и през коментарите. Трето, пак в коментарите могат да се видят и гледните точки на инакомислещите.

Тоест, който не е във фейсбук или трябва да прекара деня си в четене на вестници и гледане на телевизия, за да обозре информацията в нейната пълнота от интерпретации, или по цял ден да виси в кафенето да говори с хора. Още повече ФБ работи в реално време - тоест вие научавате какво става или се планира незабавно, което постепенно превръща традиционните медии в  slow или long read  - четиво с друго предназначение. Тук вече идваме до въпроса за затворените общности. Ако вие се интересувате от политика, икономика, морална философия в ежедневен контекст и т.н., Вие каните за приятели хора, които се интересуват (или работят) в тези области.

Ако вие се интересувате единствено от ежедневието на вашите роднини и приятели, то за вас интересно е само кой е намерил особено хубава картичка за рожден ден. Тоест news feed-ът във вашата фейсбук страница това сте Вие. И това важи не само за ФБ, но за всички социални мрежи - Twitter, Pinterest, Vkontakte - социуми, организирани около Аз-а.

Имате ли понякога усещането, че нашата общност е само коментатор, че се намираме в стъкленица, превъртаме едни и същи емоции, теми, хора, които може би съвсем не са централни за истинските проблеми.

- ФБ общностите (т.е. хората в нашия фийд) са alter ego на реалните общности, били те хлабави или единни. И истински тревожният въпрос зад вашия е доколко градските (чети софийските), образовани, английски четящи, юпи (young urban professionals) или академично-медийно-неправителствени-видели свят общности имат връзка с реалността. Ами нямат, поне не с реалността на много много други общности. Момчетата и момичетата, които идват да учат в София и остават тук, пак знаят какво значи да си държавен служител в малък град, да си съкратен работник от военен завод, да си малък бизнес в град, в който кметът и общинският съвет са от различни партии.

Онзи ден тръгнах да коментирам иронично политическата употреба на великденските бонуси за пенсионери и после спрях. Тридесет лева към 150 лева пенсия не се отнасят както 300 лева към 1500 лева заплата, нали? Та кого се канех да иронизирам? Апропо, "бонуси", боже мили - употребата на тази дума трябва да ни подскаже в какъв объркан свят живеем. Бонусът е награда за добре свършена работа, а се лее из медиите...

Напоследък наблюдаваме не първосигнален хейт, а софистицирано заяждане от интелигентни хора, които се дъвчат един друг в интернет, отричат всичко и имат язвителен коментар по абсолютно всеки въпрос.

- Хейтърството в интернет е глобален феномен - и ври от дебати как да се реагира - fight or flight (да се биеш или да бягаш). За чистото хейтърство, поръчково или спонтанно, за хора, които кипят от безпомощен гняв, съчетан с профсионални, сексуални, социални и други фрустрации, за хора, които са "освободени" от анонимността и заменят всички глаголи в езика с онзи, трибуквения, а нормалното човешко поведение - с агресивно женомразство например, за тях моята собствена позиция е добре сумирана от поговорката "не се бори с прасе - и двамата ще се окаляте".

Не вярвам, че влизането в рационални дебати с анонимни хора има какъвто и да било ефект. С хора, които слагат имената си има някакъв смисъл да се говори, защото те все още държат на името си и поради това не се пускат по пързалката на псувните, а мислят за аргументи.

Мисленето е първата и основна стъпка към нормалното човешко общество. Разбира се, има два основни проблема  - първо, фалшивите имена. Трябва да бъдат разкривани чрез IP адресите и вадени на светло. Фалшивата идентичност е престъпление - било в наказателния смисъл на думата, било в етичния. Вторият проблем е хора, които се отказват да мислят и говорят с опорни точки. Тук работата е много трудна, но не безнадеждна. Ако са истински хора, в разговор с други истински хора те могат да мислят върху собствената си позиция, да признаят, когато не са прави. И това важи за двете страни. Или трите, или петте. Втората стъпка след самостоятелното мислене е приемането на правото на другия да има позиция, колкото и да ни е неприятна.

Като пишем постинги, си мислим, че водим някаква принципна битка, а май не е така.  Битката сякаш е само емоционална, стилистична – кой ще е по-оригинален.

- Това вече е друг въпрос. Определено има хора, включително приятели във ФБ, за които той е канал за себеизразяване - безадресни или точно адресирани до някого :-) послания - чрез снимката, чрез постингите. За други - средство за себепредставяне: как искат да ги виждат хората. За трети е търсене на емоционално споделяне - така разбирам например споделянето на музика. Може да съм наивна, но не го възприемам като желание да покажеш колко си hip или deep, а по-скоро като реакция, като чуеш музика, която дръпва някаква вътрешна струна, имаш нужда да се спогледаш с някого виртуално, така да се каже. И накрая, ФБ е много добър за организиране. Битките са трудна работа - и наяве, и във ФБ. Някои от тях преливат в IRL (in real life - в истинския живот). Но и при едните, и при другите първото условие за успех е настойчивостта. Един постинг не е битка.

Хейтърството не е ли част от поведение тип малко сме, изолирани, недоволни, но все пак по-добри от останалите, защото сме критични?

- Ще се върна към въпроса, с който започнахме, за нашата сърдитост и ще я свържа с изолираността от реалния живот,  където магазините за втора ръка стоки и "европейски стоки" са най-проспериращият сектор според повърхностните ми наблюдения. Тази "наша" общност има що-годе ясна представа откъде минава пътят за подобряване, секторно или изцяло: добро управление, ефективно и независимо правосъдие, непрекъснат граждански контрол през медиите и гражданските сдружения. 

Първо, споменатите по-горе тарикати бързо разбраха това с политиката и започнаха да си купуват политици и партии; сбърканата конституция остави съдебната власт на разтерзание от политиците и доведе до пълна неспособност правораздаването да предотвратява  политическата корупция; медиите, хм, не ми се подхваща тази тема; а гражданското общество в лицето на НПО-тата главно работи по проекти, а воденето на битки пречи на проектите. Второ, академично-медийно-неправителствената общност по самия си характер работи предимно с думи, така че критиката е важна част от това, което прави. Но има една втора стъпка, където виждам значително по-малко активност. Не че няма, но не това е разговорът.

Може ли да се каже, че гражданското общество, формирано от неправителствените организации, също не стана реално гражданско общество, защото се бореше не за каузи, а за усвояване на пари? Каузите в повечето случаи се диктуваха от темите и условията, при които се даваха парите, което опорочи цял един сектор.

- Подкрепата на неправителствените организации през последните 25 години нямаше за цел да "създаде" гражданско общество чрез подмяната му с НПО-та, а да върне на хората съзнанието, че общите каузи се постигат чрез обединени действия. НПО-тата са организационни и правни инструменти, инфраструктура. А гражданско общество видях за първи път миналата година, когато то излезе, за да реагира на превземането на политиката (т.е. управлението) от тарикатите.

И след като нищо особено не произлезе от тази реакция?

- Е как нищо? Беше предотвратено назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС. Вие да помните друг такъв случай? Създаде се общност на университетски преподаватели в подкрепа на студентите, но всъщност срещу блатото във висшите училища. Малко ми е мъчно, че това отне 25 години, но все пак! Има поне десет нови имена в публичното пространство - да не мислите, че появата на нови лидери става така, със самопоникване?

В представителните демокрации нещата по дефиниция се случват в политиката и институциите. Ние, останалите, се включваме, когато се олеят. Мисля че оливането е в разгара си.

Каква кауза ни трябва, какъв общ проект, реален, национален? Последният, който си спомням, беше ЕС.

- Не мисля, че е възможно да има общонационален проект - в смисъл визия. Мисля, че трябва да има отделни проекти, които в диалог се нагаждат един спрямо друг. Хората проучващи и пазещи културното наследство имат един проект, но трябва да го договорят с хората от туризма и от общините. Образованието трябва да има свой, но трябва да го съгласува с демографите и с бизнеса. Мисля, че град Хисаря трябва да си има свой проект за бъдещето, но ще трябва да го напасне към пловдивския и към този на културното наследство. 

Именно там е проблемът - тоталната фрагментираност на усилията и талантите. Как се преодолява качествено тази несвързаност, мисленето и работата на парче?

- Има формални методи, разбира се - туининг проекти, задължение за консултиране и т.н. Много от тях работят, други са чиста измама. Аз смятам, че най-добрият начин е да се намират верните хора (има ги навсякъде, но искат работа, не "лайкване")  и за тези хора да се създават възможности да се виждат лице в лице. Звучи сложно, но никак не е. Бедата е, че проектната култура в България (и не само!) оказа доста развращаващо влияние - много свестни хора няма да си мръднат и пръста, ако няма хонорар. Колко усилие би струвало на Археологическия институт например да добавя към годишните си отчети малка секция за културни мениджъри или кметове? Просто да ги покани, да не им поема разноските. Давам все примери от културата, но това ми е и професията, и хобито.

Защо сме толкова бързи в раздялата и отричането, толкова неконсистентни в поддържането? Днес Плевнелиев е герой, утре е глупак, вдругиден пак е "моят президент". Всичко е моментно, плакатно, истерично. Някак си няма ги изходните ценности и прозрачен обществен интерес, на които да стъпим, през които хладно да преценяваме.

- Истина е, че нашето публично пространство е много незряло - всичко е персонализирано. Поради това и подкрепата, и атаките са за и срещу индивиди. А и лидерските партии доминират в България още от края на XIX в. Няма  партии: има Костов, Царя, Бойко, Станишев, Доган, сега Радан Кънев и Бареков. Не мисля, че това ще се промени.  Още повече че в новата медийна ситуация краткото видео и цитат са нормата. Партиите да си впрягат стратезите.

Липсата на публична памет е опасно нещо. Без принципи и трайни ориентири... Сред моите приятели имаше разочаровани от социалния антрополог Харалан Александров, след изказването му в полза на Бареков. Сякаш никой не е следил поведението на Харалан Александров през годините, публичната му изява.

- Има едно много хубава дума, която я няма на български - integrity. Да я преведем като цялостна и последователна почтеност. Настоявам на прилагателните. Не може за малко да си купен и после пак целият в бяло. А за помненето - ФБ е много полезен и трябва да се използва.

Прави ли ви впечатление, че има много тъжни, обезверени или направо озлобени хора сред обществено важни и необходими фигури, особено от поколението на 50+ годишните? Каква е цената на това да си принципен, чист някак, като съвест и публична траектория – да не би цената да е това да не участваш?

- Прави ми, разбира се, това не е ново и много хора избират "вътрешната емиграция" или алкохола, или дрезгаво злобно джафкане по всяка медия, която им даде трибуна. Мисля, че е ясно защо медиите го правят. Но си мисля, не можем ли да изковем от резигнацията или злобата хъс за нещо смислено? Баби под наем? С интелектуалците заедно в час? Не можем да "сменим чипа" толкова бързо, но нов софтуер със сигурност можем да използваме.

Поколенията – каква е разликата в нагласите, какво са наследили като настроение, обществени практики?

- Ммм, не ми се иска да го призная, но е голяма. Много се говори за милениалс (тези между 14 и 34 години) и светоусещането им - хем по-прагматично, хем по-консервативно, хем откърмено с убеждението, че всеки един от тях е равен на всяко политическо недоразумение, добрало се до държавна заплата. Вчера вървях по улицата и се вглеждах в лицата на минувачите, и си мислех какво ли може да накара тези мрачни или усмихнати лица да се развълнуват? Ако има нещо, което ме безпокои, това е липсата на амплитуда - никога гневни, никога възторжени, емоционалния живот варира от "това ме кефи" до "това не ме кефи". Това, разбира се, е повърхностна небазирана на нищо генерализация, просто усещане.

Занимавам се от време на време с въпроса за това как гражданите участват в правенето на политики, т.е. в управлението на обществото. И съм доста уверена, че за гражданската активност напълно важи принципа на Парето за икономиката, а именно, че 20% от инвестициите донасят 80% от резултатите, че 20% от служителите на компанията дават 80% от нововъведенията. Ако го преформулирам, 20% от гражданите на една страна дават 80% от различните форми на гражданска (т.е. неплатена и неорганизирана от държавата) активност: от чистене на околоблоковите пространства до изборно застъпничество.

Ако гледаме реалната статистика за участие в организации, кампании, петиции, протести и прочие, този процент е още по-нисък - между 5 и 12 в страните с най-развито гражданско общество. Тоест реалната политическа и гражданска активност в едно общество обхваща мъничка част от него, но те носят 80% от промените. Ами, това е много оптимистично, но бремето върху 5-те процента е голямо.

Сетих се за една история, която разказахме навремето. За едно джаз радио във Варшава. В един момент решили да му вземат честотата и да я дадат на някаква друга музика, защото джазът просто не печели. Затворили радиото. Ами, верните слушатели се организирали, казали: искаме си радиото, искаме си водещите, искаме си програмите. Събрали пари, наели апартамент, купили оборудване и това радио излъчва до ден днешен по интернет с парите на своите почитатели. Има ли кауза, която може да проработи така у нас? Възможно ли е?

- Има, може. Но да се откажем от една голяма обединяваща кауза. Аз вярвам в малките групи от хора, които си вярват и правят нещо заедно. И го правят: тук градинка, там клубче, тук група за взаимо-самопомощ, там местен фестивал. Но аз съм историк и да напомня - промените стават бавно, защото хората се променят бавно независимо колко ни се иска и колко бързо ФБ ни казва, че и други искат. Ако цитирам една моя позната, за някои неща трябва да сме предприемачи - бързо действие, сериозно усилие, риск - и може би, ама може би, голяма придобивка. За други - търпеливи градинари: садим и поливаме. 

Вие лично в какво намирате радост и източник на оптимизъм, какво ви зарежда?

- Аз съм колекционер на хубави истории, гледки и новини. Например, като пътувах миналата седмица до Хисаря, цялата земя от двете страни на пътя е изорана, засята или засадена, обгрижена. Онзи ден гледах няколко сгради покрай Женския пазар - потегнати, спретнати. Мисля че и на най-киселия продавач му се отразява, като гледа цял ден не бедни руини, а нещо чистичко. Или групата за взаимопомощ на жени, преболедували рак. Или фестивалът "Семе българско" в Севлиево за производители на традиционен посадъчен материал и на клиники ин-витро (sic!).

При какви обстоятелства и как малките групи правят мрежа - голяма общност - общество?

- Пази, боже, от обстоятелства, които сплотяват обществото. Но черния хумор настрана, имам малко мистичен собствен отговор на този въпрос - не мисля, че е въпрос на стратегия и тактика, а на случване, доверие и лично участие. Мисля, че многото малки общности в Бургас и Велико Търново бяха една голяма общност вчера (17 март), когато беше обявено, че те са двата най-добри за живеене града в България. 

Мечтая си София да стане град с образцови общинска администрация, общински съвет и кмет, работещи само и единствено за хората в града. И съм сигурна, че с останалите 2 милиона сме на едно мнение.  Не изглежда непостижимо и мистиката е защо не става. Всъщност, няма никаква мистика, ако всеки се запита кога за последен път е присъствал на събранието на вход. Кога е попитал съседа защо не е дошъл. Кога е взел участие в протест - или в подкрепа! - а не е написал гневен пост във Фейсбук.

Започнахме с това на кого са сърдити българите и споменах Господ, Великите сили, международното положение, политиците, съседите, жената, децата и никога на себе си. А трябва - или да се харесваш, или да се разсърдиш на себе си. 

Преди време, когато попитахме Райна Гаврилова (тогава изпълнителен директор на Тръста за гражданско общество в Централна и Източна Европа) кое е голямото предизвикателство в това, което прави, тя отговори: "Необходимостта непрекъснато да печеля съмишленици и да преодолявам скептицизма, включително и моя." Днес говорим отново за скептицизма и неговото преодоляване, за които тя знае много след 13 години обществена работа.

Райна Гаврилова е историк и социален антрополог, доктор на науките, преподавател по история на българската култура в катедра "Културология" на Софийския университет. Бивш изпълнителен директор на Институт "Отворено общество" – София, и настоящ сътрудник на "Отворено общество", Ню Йорк.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

5 коментара
  • 1
    nikolavj avatar :-|
    Никола Йорданов

    Докато четох нещо се замислих ... май и доста свободно време е необходимо, за да "висиш в мрежата" и да "коментираш." Аз като съм на път с дни не гледам ТВ и не влизам в мрежата. Поне няколко мои познати ми казват, че влизат в ФБ по 1-2 пъти в месеца, понеже нямат време.
    Което е добре, важно е да имаме време за любимите хора, другото ... ако стане. :-)

  • 2
    clutch avatar :-?
    clutch

    " Тоест, който не е във фейсбук или трябва да прекара деня си в четене на вестници и гледане на телевизия, за да обозре информацията в нейната пълнота от интерпретации, или по цял ден да виси в кафенето да говори с хора....."
    ДИНГ!
    Искрено съжалявам хората, които 'обозряват" информацията чрез "лайквания" на фейсбук.
    Това ми прилича на начина на хранене на малките пиленца-големите носят всичко смляно и го изсипват в човчето на голишарчето :)
    Безспорно, живеем в информационен век, и източниците на информация ще стават все повече. Но да разчиташ само на това че, приятели/ нека да бъдем честни-имате ли повече от 10 истински приятели в сураттефтера си? Ама от най-истинския тип приятели/ са прочели и споделили....това за мен по-скоро говори за личен социално-морален мързел. Във всяка една информация има нюанси и оттенъци, които не са еднакви за всички и чрез личното интерпретиране на инфото се самоизграждаш.
    В противен случай- ами си поредния копи/пейст :) Н е са ми интересни 50 човека, които в един глас казват "Да, супер, яко и т.н." Интересни и по-ценни са ми ония 3-4 които ще кажат 'ОК, обаче...."
    Превръщането на една поддържаща социалните контакти мрежа в приоритетна такава, позволявайки и да измести "реалния живот", за мен е по-скоро признак на лична несигурност в собствените ти качества. Повличането след многото "лайкове" ми се струва много стадно поведение, особено с липсата на "дислайк" бутон.
    Като че несъгласието с нещо се превръща едва ли не във виртуален остракизъм/ за откровените "мразя, щото тъй' типажи не говоря-те са си в тяхната категория и в живота/ Но да се хвърляме във венцеславене на виртуална ферма за живот, превръщайки я в по-голяма от истинския.....мне, благодаря.

  • 3
    clutch avatar :-?
    clutch

    [quote#2:"clutch"]" Интересни и по-ценни са ми ония 3-4 които ще кажат 'ОК, обаче...." [/quote]
    Тук пропуснах да добавя, че от този тип хора ме интересува точно критиката им, точно защо и какво ги кара да не са съгласни.
    Някак на подсъзнателно ниво, повечето хора могат са светнат лампичката 'ОК. този/тази са любезни проформа, тези лицемерничат"
    Да отнемеш правото на лично мнение на близки и познати, само заради това, да не би случайно да накърнят нечия чувствителна натура-това е изключително лоша услуга. Заобикаляйки се със стена от 'харесващи" риска да изгубиш собственото си чувство за критичност е твърде голям.

  • 4
    franie avatar :-|
    franie

    До момента смятах, че и без ФБ съм информирана, според авторката не съм. Ще си остана неинформирана според нея.

  • 5
    shanumpa avatar :-|
    gester

    Добър въпрос за изолираността и маргиналността на българското общество, наистина сме доста маргинални, а дори когато се опитваме да се приобщим към някое друго общество ни гледат недоверчиво като "потребител без история или съмнителна итсория" и усещането за безпомощност води до яд и сарказъм


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK