За "Виктория" и семейството

Режисьорката Майя Виткова за смисъла на дебютния й пълнометражен филм и колко е важно да останем заеднo

Дария Виткова като главната героиня Виктория
Дария Виткова като главната героиня Виктория
Дария Виткова като главната героиня Виктория
Дария Виткова като главната героиня Виктория
"Ако накрая не ревеш, значи не става" е личната максима на режисьорката и сценаристка Майя Виткова по време на създаването на драматичния й филм "Виктория". Той се превърна в първия българска пълнометражна продукция с премиера на "Сънданс", най-престижния фестивал за независимо кино, а след това отбеляза още няколко важни участия и дори награди.

Критиката често остава запленена от сюжета, разказващ за Виктория (Дария и Калина Виткова) - родена в края на комунизма и обявена за "бебе на десетилетието", тъй като се оказва без пъп. Като галеник на системата тя взима всичко, което може да вземе от социализма, командва връстниците си и дори има телефонна линия с Тодор Живков (Георги Спасов). 

Промените изправят пред изпитание отношенията на момичето с майка й (Ирмена Чичикова), някога зарекла се да не ражда дете, докато държавата е под тоталитарен режим.

По време на гостуването си в Кан и малко преди да замине за прожекция в Сиатъл, Майя Виткова разказва пред Light защо "Виктория" е толкова личен проект за нея и къде се пропукват семейните взаимоотношения днес.

Многократно след световната премиера на "Виктория" в "Сънданс" ми задаваха въпроса как бих искала да реагира, да се почувства публиката, след като види филма. Отговорът ми до днес, вече четири месеца, шест фестивала и две награди по-късно, остава един и същ – бих искала след прожекцията хората да се обадят на майките си... ако е възможно.

Помня няколко души, които ми споделиха, че "Виктория" им е подействала по подобен начин – американка на средна възраст от Парк сити, Юта (където се провежда фестивалът на Робърт Редфорд), която нямаше търпение да се обади на дъщеря си, майка й не била сред живите – казвайки го, се разплака; унгарска журналистка (на фестивала в Будапеща, където връчиха голямата награда на "Виктория"), която, преди да започне да ме интервюира, сподели, че на финала на филма се е разридала, след прожекцията побързала да се прибере вкъщи при трите си деца и… да стане по-добра майка; и млад полски актьор (на фестивала в Краков, където ни връчиха наградата на Младото жури), който не поддържал връзка с майка си от две години, но й се беше обадил, след като свършила прожекцията на филма. Имаше много случаи, но тези съм запомнила като най-ярки, защото хората имаха нужда да поговорят с мен точно за това след прожекциите на "Виктория".

В живота си преминаваме през поредица от тежки, драматични, понякога трагични моменти и ситуации. Някои хора се пречупват, други стават по-силни, трети рухват за период от време, понякога траещ с години, но след това съумяват да се изправят и къде куцайки, къде вървейки уверено, да прекосят житейския си път. Написах и направих филма "Виктория", защото исках да споделя личната си история, моят личен път в проглеждането за значимостта, за могъщата сила на любовта между майка и дете, за съдбовната роля на семейството в човешкия живот.

Майчината любов е в състояние да ни имунизира за това, което ни очаква, а липсата й да ни направи уязвими, дори разболее - обичам майка си, тя е емоционална, мъдра и смела жена, но невинаги съм имала очи, за да го провидя. За мен семейството е най-важното, клетката, без която човекът в частност и обществото като цяло не битуват пълноценно - аз съм дете на разведени родители, това ми е нанесло травма и е определило приоритетите ми в живота.

Обичам семейството си с всичките му нефункциониращи аспекти. Въпреки че майка ми и баща ми са разведени, през годините съумяха от разделени с неприятни чувства хора да се превърнат в уважаващи се и ценящи се един друг родители на две деца и влюбени в двете си прекрасни внучки дядо и баба.

Любовта във и на семейството окрилява и дава мощ, сила, с която военното поле на живота се прекосява с по-леки травми. В книга, която чета в момента и която наскоро ми помогна да взема важно решение от личен характер, попаднах на любопитно изследване – в малък американски град жителите са подложени на специално проучване, тъй като смъртността, причинена от сърдечни заболявания, е най-висока в САЩ. В същия град има италианска общност.

Италианците за разлика от американците се събират всяка вечер, всички семейства от общността, за да вечерят заедно и да обсъждат проблемите и радостите си от изминалия ден. Именно сред хората от тази общност, които се държат едни за други и посрещат трудностите и доброто заедно, няма жертви на сърдечни заболявания и смъртност, независимо че се хранят по подобен начин (италиaнската кухня е различна от американската, но в случая храната се приготвя от едни и същи продукти) и дишат същия въздух като американските си съграждани...

Както казва Уди Алън, "сърцето е много, много жилав малък мускул", но и физически страда от липсата на любов. Същата, която тези италианци съумяват да споделят едни с други – любовта към себе си, към ближния и съответно към Бога, това ги прави семейство. Докато пиша, сърцето ми се свива заради огромната липса на любов, която разболява нас, българите, отсъствието на принадлежност към една общност, сривът на семейството, самотата на индивида.

Отношенията между поколенията стават все по-сложни, сякаш съществуваме от двете страни на огромна пукнатина в айсберг, а на мен все по-често ми се иска да прескоча от другата, страната на по-възрастните – дядовците и бабите ни, майките и бащите ни, защото там усещам добродетели, които рядко срещам от своята страна на айсберга – безкористна любов, чувство за достойнство и справедливост, морал, принципи и мъдрост, които ни убягват.

Всичко в малкия ни свят е поправимо, докато сме живи и здрави, но не можем да бъдем такива, ако умовете и сърцата ни боледуват. Прекарах детството си, придружавайки своя баща, столичен лекар, по домашни посещения при неговите болни и в кабинета му. Доктор Витков е завършил вътрешни болести и гастроентерология, но още в началото на 40-годишната си лекарска практика открива, че не може да лекува диагнозата, а човека, който страда. Тогава започват и заниманията му с психотерапия, които прерастват в основен метод за лечение на пациентите му.

С очите си съм виждала хора, които са пристъпвали прага на кабинета му като развалини, а месеци по-късно след подробни, задълбочени, откровени разговори са стъпвали на краката си и са продължавали да живеят пълноценно. След трийсет години практика в лекарската професия баща ми написа книга със заглавие "От душата към тялото", която обобщи дългогодишния му опит в това, че всички болести на човешкото тяло идват от душата, че ние, хората, страдаме от липсата на любов, разбити семейни отношения, от нямане на опора, от умопомрачителна жажда за близост, доброта, усмивка, от липсата на вяра. Баща ми винаги е бил изключително енергичен и най-големият оптимист, когото съм срещала…

До момента, в който неговата майка, която той безкрайно обичаше и уважаваше, не си отиде от този свят, но не от болест, която може да се излекува, а както тя самата казваше - "от смърт". Тогава моят оптимистичен, усмихнат, могъщ в това, което прави, баща се срина и разболя. Липсата на майката само за месеци изтри всичко, което той притежаваше преди това. Но по-странното е, че хората, които той беше излекувал, и семействата им, приятелите им, които се обаждаха денонощно, за да молят за неговата помощ, много бързо го забравиха. Не им се сърдя, казвам го, защото ми се иска това да не се беше случвало. Вярвам, че имаме силата да бъдем добри, да се обичаме и да вървим напред към по-добър свят. Именно затова правя филми, защото те са в състояние да лекуват човешката душа.

За мен семейството е водещо, без него светът е пуст. След поредица от житейски уроци, особено в последно време, проумях, че каквато и мъничка стъпка или жест можем да направим, за да запазим своето или нечие друго семейство, трябва да го направим, защото така спасяваме своя свят, света на бъдещите си деца и внуци. С това се занимава и "Виктория", че животът, този, истинският, който всеки понеделник очакваме да започне наново, но по-добър, без грешки, с хиляди или без поправки, започва, ще започне единствено в деня, в който се научим да обичаме от сърце и да бъдем заедно - едно.

Close
Бюлетин
Бюлетин

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.


15 коментара
  • 8
    zmuz avatar :-|
    zmuz

    До коментар [#7] от "zumz":

    zumz, извинявай че и аз се спирам на коментарите ти, ама наистина - много злоба. Неделя е, хубав ден, пий едно ароматно кафе, разходи се парка, освежи мозъка си, не е толкова черен светът:) А филмът е прекрасен, няма да съжааляваш ако го гледаш. Поздравления за режисьорката.

  • 9
    klimentm avatar :-|
    klimentm

    Интервюто не ми хареса.Дано филма да е по хубав.

  • 10
    franie avatar :-|
    franie

    Интервюто е разказ за обич и любов, трудно го възприемам като реклама на филма.Всеки от нас, може да прецени какво да гледа и защо.Е, не всеки от нас използва "патка" за обръщение, ама никой не е идеален.

  • 11
    bogomogo avatar :-|
    bogomogo

    Много странна дискусия, аз не видях нещо толкова провокативно в тази статия, което да я предизвика. Напротив, струва ми се доста истинска и искрена, както обикновено звучат нещата правени с любов. Относно рекламата, това е един от най- често използваните способи , за да се доведе до знанието на повече хора продукт, филм или каквото и да било, очевидно е че хората, които не са във филмовите среди, няма от къде да знаят за съществуването на фестивала " Сънданс" и за участието на български филм в него.
    Позитивното мислене е полезно, призовавам читателите на Лайт да го упражняват по често. Успех на филма и на българския екран, аз лично очаквам премиерата му.

  • 12
    keana avatar :-|
    keana

    А в България ще може ли да се гледа?

  • 13
    princess_x avatar :-|
    princess_x

    [quote#11:"bogomogo"]Позитивното мислене е полезно, призовавам читателите на Лайт да го упражняват по често[/quote]

    Позитивното мислене на публиката не би могло да превърне в шедьовър (освен в съзнанието на отделния непросветен и заблуден зрител) който и да е филм (освен ако не е ВЕчЕ шедьовър). Дори и 'позитивното' мислене на слугинската 'критика' не е в състояние да направи такова чудо, колкото и да го набива в главите на публиката. Същото важи и в обратната посока.

  • 14
    kireto avatar :-?
    Кирето

    Това ли беше филма за девойката без пъп?
    Ще го изгледам, умирам си от любопитство как са вплели историята с пъпа в останалата притча...

  • 15
    alighieri avatar :-|
    alighieri

    "Ако накрая не ревеш, значи не става" е личната максима на режисьорката и сценаристка Майя Виткова по време на създаването на драматичния й филм "Виктория".

    Загубих донякъде интерес към филма.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал