Варна - безнадежност, моя любима

Light    ©  Надежда Чипева

По документи Варна не е мой роден град. Аз съм като осиновено дете, което са взели веднага от болницата още преди да успее да установи каквато и да е връзка с биологичната си майка (в случая Бургас), но независимо от възпитанието понякога генетиката си казва думата. За почти 30-те години живот във Варна така и не разбрах какво точно означава шано, нито пък се научих да произнасям доматито. Това съвсем не означава, че градът ми е безразличен и въпреки че съм го напуснала преди 8 години, ми е болно в какво се превръща. Сещам се как като малка се изпълвах с неосъзната гордост, когато ме питаха откъде съм, и при отговора очите на хората се изпълваха със завист. Сега нещата стоят доста по-различно и при споменаването на Варна реакциите са съпроводени със съжалителни погледи и тактични въздишки.

Родена съм в средата на 70-те. Както и на повечето градски деца от онова време животът ми премина в задължителна ваканция при баба и дядо (или маминка както се нарича тук), игри на улицата, ходене на куклен театър в неделя и почерпка със сладолед в Снекбара. Но един от най-отличителните ми спомени от детството е как през лятото градът беше пълен с туристи от цял свят и благодарение на тях се научих да разпознавам почти всички европейски езици. Полските семейства с фиатчетата, оплескани до ушите с диня, която хрупаха направо от кората; германските пенсионерки с розовите къси панталонки и капелите; смешно почервенелите от слънцето скандинавци, които не се страхуваха да плуват в морето дори и в началото на май.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове