С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация

// Light / Тема

24 25 юли 2014, 16:11, 27922 прочитания

Професионалистът

Отличен 6 за хората, които вършат работата си с желание, умение и усърдие над нормата.

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Наталия Миланова, маникюристка

от Тамара Вълчева


Срещата на управителния съвет протича натоварено, спори се за резултатите от тримесечието и всеки е подготвял презентации до късно през нощта, но днес екипът изглеждат перфектно. CEO-то е с изгладен костюм, добре оформена прическа, поддържани ръце, всичко е изрядно. Финансовата директорка е с рокля колекция лято 2014, маникюр според последна тенденция, грим – стилен и почти незабележим. Не се чудя кога им остава време за всичко, защото знам, че зад всеки детайл стои професионалист, на когото са се доверили.


Тръгвам по следите точно на онези професионалисти, без които крехкият баланс на работното ежедневие е невъзможен и така откривам Наталия (35 г.), която вече четиринадесет години работи като маникюристка. Съгласява се да се срещнем, въпреки че графикът й е разчетен месеци напред. Първо наблюдавам как довършва ноктите на жена на около 50, с която си бъбри приятелски, докато сръчно нанася лака. С приключването на маникюра (отнема минимум час) за Наталия ангажиментът не свършва – тя помага на дамата да се облече, подава й ключовете от колата, плаща сметката й на бара и я изпраща с усмивка. И чувствайки се спокойна, както винаги само тогава – свършила е работата си добре, намира време да седне с мен на чаша кафе.

"Перфекционистка съм във всеки елемент от професията си, включително и в обгрижването на клиентите ми, което определено не свършва със ставането им от масичката. Винаги се интересувам след време дали са били доволни от маникюра или педикюра, от неговата издръжливост и цвят, разбира се. Ако искат нещо различно, мога да се приспособя и да се стиковаме", обяснява тя. Интересно е как намира търпение и желание в продължение на четиринадесет години да изпипва всеки детайл и да е прецизна до педантичност. "Разковничето е, че работата и хобито ми съвпадат, а и обичам да сътворявам красиви неща. Също така за мен е от изключителна важност да съм доволна от резултата – когато аз самата съм доволна, няма как впоследствие и хората да не са."

"Съвсем случайно попаднах в този бранш. Преди години исках да се науча да си правя ноктопластика и изкарах курс за маникюр. Момичето, което го водеше, хареса как се старая и ми предложи да работя в нейното студио." В началото Наталия възприема заниманието там като шега и нещо временно, но постепенно се увлича от резултатите и клиентите си и започва да изпитва удоволствие от това, че се чувства полезна. Първоначално минава през обучения за гримьорка и възнамерява да се занимава с професионален грим. Сега, връщайки се назад във времето, осъзнава, че афинитетът й към маникюра е безспорен. "Даже си правих по 7-8 пъти на ден различно ноктите."



Любовната история между нея и работата й започва така: "Като гледах хубавите жени, които си записват час в студиото, осъзнах, че поддръжката на външния ми вид и въобще цялостната ми визия няма нищо общо с това, което си мисля, че е, и с това, което искам да е. Те ме стимулираха да ставам все по-добра и по-добра не само в работата си, но и в грижата за себе си." И уж на шега накрая Наталия започва да печели първи места на различни конкурси за ноктопластика. Следват всякакви "звездни участия" в телевизионни предавания, интервюта, списания, рубрика, докато не осъзнава, че не може да се издържа от този тип "известност" и концентрира усилията си в изграждането на постоянна клиентела от хора с финансови възможности, които си позволяват да спазват режим на поддръжка и да идват всяка седмица на маникюр и педикюр.

Режим и постоянство не са привлекателни думи, мен дори ме ужасява да знам винаги какво ще правя под час месеци напред. Но докато за мен режим означава еманация на скуката, Наталия успява да ме убеди, че може да е и синоним на красота. "Съветвам всички, които искат да изглеждат добре, но не биха идвали редовно – т.е. веднъж седмично в козметичен салон, да си отделят един час в неделя вкъщи, в който избутват кожичките около пръстите, масажират с крем ръцете си, оформят ноктите и най-накрая нанасят лак. Лакът не е най-важен, той е само черешката на тортата. Когато има такова постоянство всяка седмица, ръцете винаги ще изглеждат добре." Тя споделя, че се е научила от клиентките си да отделя всяка свободна минута, за да прави нещо за себе си. "В събота сутринта например станах в осем, за да тичам, защото правим ремонт вкъщи и знаех, че после цял ден ще съм заета." Да, мога да потвърдя, Наталия изглежда перфектно, без да има никакъв грим. Ръцете й привличат вниманието с неонов розов лак, който е според тенденцията за този сезон, а дължината е половината на ноктовата плочка. "Това е и оптималната дължина, която изглежда естетически най-добре. Но да не забравяме, че всичко е индивидуално: ако професията позволява по-дълъг и ексцентричен маникюр, не е лошо да се експериментира, но ако дамата работи в бизнес средите, е хубаво ноктите да са по-къси, по-стилно и делово е." Това лято тенденциите са наситени и ярки цветове, всякакви варианти на розово, корал и неон. А за морето най-подходящ е гел лакът, който издържа три седмици и няма да разваля ваканцията с олющени краища.

Според нея най-добрите продукти за нокти са американски, тя работи с лаковете OPI. Но винаги се интересува и от други марки, от новите тенденции, самоусъвършенстването и постоянното обучение. "Последният курс, който посетих, е за рисуване с акрил и релефен дизайн." Тя самата също обучава нови маникюристки, но си признава, че напоследък организира тренинги все по-рядко не само защото няма време, но и защото има все по-малко търпение. Когато се занимава с учениците си, иска да са перфектни, учи ги на прецизност и нейната представа за педантичност. На Наталия въобще не й харесва агресивното и бързо претупване на работата, което често се случва при нейни колеги.

"Ако пак си избирам попрището, ще избера същата професия. Вдъхновява ме... Без значение дали правя маникюр на приятелка, която няма да ми плати, или на редовна клиентка, която плаща много, за мен няма значение, работя по един и същ начин – така че накрая да се гордея с резултата." Единственото, за което тя си мечтае, е да работи шест часа на ден, а не дванадесет, и да може да си почива през уикенда. Но засега не вижда как би могло да се постигне. "Ако откажа часове, трябва да разочаровам хора, които разчитат на мен. Клиенти, с чиито ритъм на живот съм запозната и с които вече сме свързани. Примерно има един мъж, на когото за пръв път тази година няма да правя педикюр и маникюр в понеделник, а в края на седмицата. Досега в продължение на четири години абсолютно винаги е трябвало да съм тук, на линия в понеделник в 10:00 ч., не мога да замина нанякъде..."

Наталия по време на работа

Преглед на оригинала Наталия по време на работа

Автор: Велко Ангелов [Light]


На въпроса какво по принцип означава добре свършена работа Наталия казва: "Клиентите да се чувстват добре, спокойно, да им е приятно и да искат да се върнат пак, с удоволствие да платят цената и да са готови да оставят дори повече пари." Това са отнася за всяка работа, не само нейната, но много трудно се намират хора, които са съвестни и прецизни. Тя самата си мие колата само в една автомивка – никъде другаде не е доволна от резултата. Същото се отнася и за заведенията за хранене, ходи на изпитани места, иначе остава разочарована или от кухнята, или от обслужването – все нещо ще си спестят. Признава си, че във всичко в живота отношението й е такова: очаква и мъжът до нея да е перфекционист. Само десетгодишният й син я размеква и няма очаквания, въпреки че момчето ходи на тенис, футбол, немски й английски.

Говорим си, а Наталия постоянно се заглежда в ръцете ми, да го наречем професионално изкривяване. Питам я дали смята, че има такова, но тя ми отговаря отрицателно и допълва, че по принцип хората, с които се среща извън работа, винаги се притесняват, че преценява ръцете им и я асоциират само с прецизността й. Моля я за последен съвет за перфектен маникюр: "Ще го разпознаете след 3-4 дни, когато ноктите вече са поизраснали – ако е направен както трябва, ще изглежда все така добре, както през първия ден, и ще изпълнява точно тази функция, която тя иска: да е красиво бижу или аксесоар към добре скроените дрехи."

Йордан Дъбов

Преглед на оригинала Йордан Дъбов

Автор: Велко Ангелов [Light]


Йордан Дъбов, барист


от Теодора Мусева

"Дължа успеха си единствено и само на факта, че обожавам убийствено доброто кафе. И няма да престана да го обожавам и съответно уважавам. Защото то е един огромен процес. В момента, в който изгубим искрата и се превърнем в хора, които купуват конвенционални кафета, ние няма да се различаваме по нищо. Важно е отношението, но буквално към кафето – не към това от кой пекар или дистрибутор ще го закупим, а каква суровина ще закупим и как ще я изпечем." Така твърди Йордан Дъбов, съосновател на Асоциацията на българските баристи, собственик на първата българска пекарна за гурме кафе My Gourmet Cafe, лицензиран кафе инструктор, член на журито на международния конкурс за гурме кафе CoE (Cup of Excelencе) и - последно, но не по значение – маестро бариста 2-ро ниво от Европейската асоциация за специално кафе – SCAE (Specialty Coffee Association of Europe). Доскоро специалистът се грижеше и за различното кафе преживяване на клиентите в столичния бар Coffee Religion.

Йордан е постоянно в движение и програмата му е свръхнатоварена: в момента е на посещение в Испанския институт за специално кафе в Барселона с партньора си в бизнеса и живота Весела. Тридневният престой включва проследяване на целия процес на обработка – от зелени зърна през печене до опитване на различни видове и органолептика. Веднага след това той заминава за Австрия по друг проект, а през септември го чака едно от най-вълнуващите събития в живота му – Cup of Excellence в Колумбия, където за втори път ще част от 12-членното жури на реномирания международен конкурс. Първият му опит е преди две години в Бразилия, но сега е много по-щастлив, защото е "пристрастен към колумбийските кафета", които по думите му са най-добрите в света.

Йордан Дъбов не изтъква, че разбира от кафе. Той прави кафе, а резултатите са повече от красноречиви. Вече определя страстта си към него като бизнес. Овладял знанието за кафето до съвършенство, Йордан успява да го избере и изпече, за да постигне перфектен профил. Доказателство за това е растящият брой клиенти, които избират да предлагат специално кафе – такова, което е получило над 84 точки по системата на SCAА (Specialty Coffee Association of America).

Мотивират го колегите му, защото са "много позитивни", както и фактът, че има още много неща за откриване, научаване, разбиране: "Това е страшен мотор! Вече почти седем години се занимаваме със специално кафе в България и за съжаление сме още пионери. Няма други фирми, които да правят това. И все пак е стимулиращо да виждаш как възникват подобни настроения или почви за създаването на такъв тип фирми, които работят с най-добрите фермери, купуват най-добрия вид, пекат го сами и го продават на българския пазар с много нисък марж."

Голямата тайна на професионализма му и до ден днешен си остава непрестанното му желание да учи и да се развива: "Любознателен съм и ме интересува кафето. В момента, в който човек изгуби това желание, нещата могат да имат добри финансови измерения, но ние не го правим заради парите. За нас е важно да покрием месечните си задължения и да можем да купуваме добри суровини. Всичко, което спечелим, харчим за кафе, за кафе, за кафе!"

Йордан избира кафето като своя мисия в живота. Отказва се от кариера в музиката като тромпетист, въпреки че на времето в Прага е имал по 35 концерта на месец. Твърди, че музиката като емоция е по-силна, но по-краткотрайна. Кафето му сбъдва и друга мечта - да пътува. Днес баристът пътува по целия свят, учейки и прилагайки наученото постоянно. Той не просто разбира, той от онези отдадени хора, които създават и променят кафената култура.

Той и до днес си спомня първото си добро кафе: "Някъде дълбоко в мен то е останало и когато се докосна до такова по характер и консистенция, винаги си спомням за тая първа глътка. Много по-различно беше от всичко, което бях пил до този момент. Това беше в Прага - на една бензиностанция." Именно в Прага Йордан развива интереса си, който години по-късно става цялостен начин на живот за него и семейството му. Като студент в Националната академия в Прага работи по барове, дискотеки, хотели. Достига до позицията управител на хотел. Продължава кариерата си като управител на различни барове и ресторанти, където проявява професионален интерес към кафето и се записва на специализиран курс.

По време на една от дегустациите Йордан се свързва с американската фирма La Bohème Café, в която дегустатори експерти предлагат кафе от най-високо качество. До ден днешен тя е лидер на чешкия гурме пазар.

След следването си в Прага Йордан и съпругата му Весела решават да се завърнат в България и да направят център за обучение на баристи, като той междувременно се сертифицира като такъв, а малко по-късно и като треньор. Започват да разпространяват и подбрани сортове и да обучават баристи, макар че още никой не ги познава.

Много сили и вдъхновение му носи именно семейството – с Весела имат три деца и въпреки че почти не им остава свободно време, успяват да се грижат за тях. "Съпругата ми е до мен и в хубавите, и в лошите моменти и дава цялата си енергия в това, което правим – винаги го е правила!", споделя Йордан. По думите му тя е стабилизирала целия бизнес.

Голяма част от него са курсовете за баристи, макар че Йордан ги по-скоро за предпоставка за такъв: "Логично е баристите да искат да се развиват и да израстват в своята професия, работата им да буди интерес и кафето, което продават на клиентите си, да бъде специално. Мислим си, че колкото повече обучаваме баристите, толкова повече те самите ще обучават клиентите си, защото това е комуникативна професия в сферата на обслужването. Трябва да могат вербално да обяснят и продадат стоката си", пояснява той. Целта на обученията е да ограмотят професионалисти. "А те ще се превърнат в такива, чак когато започнат да имат отношение не към лате-арт и към снимчицата във Facebook, а към кафето, което използват", допълва баристът.

В началото двамата теглят кредит, за да купят качествена машина. Не след дълго се сдобиват и с втора. Месец по-късно стават жертви на обир, но това не възпира ентусиазма им. Колкото повече мислят и говорят за кафето, толкова по-ясно им става, че най-добрият вариант е да започнат сами да го пекат. Йордан е натрупал опит и познания чрез контактите си с най-добрите пекари на света, с които се среща на дегустации и състезания. И въпреки че изкарват още няколко курса при специалисти в Италия и Германия, двамата разбират, че "това е много сложна работа и никой не може да ви научи как се пече".

"Всяко кафе е различно всеки ден и не можем да работим с шаблони. Едно кафе днес ще се пече по различен начин утре", пояснява специалистът. Ако пекарят и екипът му не знаят какъв трябва да бъде крайният резултат, ще използват образец. Ако обаче знаят какво целят, ще се научат да използват различни модели. "Единственият начин да се пече добре е да се разбира и да се знае дали след опичането е възможно да се промени нещо в конкретното кафе", твърди Йордан и обобщава, че печенето е комбинация от традиция, технология и суровина. По думите му напитката може да бъде много сложна, но за всеки, който само консумира, тя не бива да е такава. "Нека клиентът се наслаждава на всяка чашка и не вниква в целия процес."

Според него бизнес се прави само ако интересът и желанието са налице и заниманието ти е хоби. Бързо им става ясно, че в България няма култура за такъв тип кафе. Затова те приемат предизвикателството да я създадат.

Шест години по-късно той знае, че големите играчи са големите производители: "Техните дистрибутори са хора, които не разбират от материята, с която се занимават, и нямат интерес културата да се повишава. Колкото по-висока е културата, толкова повече западат техните позиции, толкова по-трудно им е да обвързват клиентите, които все по-добре разбират качествата на напитката. Колкото по-ниска е културата, толкова по-малък е интересът на клиента към вкуса, към цената и към машината, която се използва", обяснява Йордан и допълва, че има много хора, които дори непряко, косвено се борят срещу гурме кафе културата в България. "Никой няма интерес да се продават специални кафета у нас. От големите играчи до малките, които претендират, че са по-различни – всички те са твърдо против т.нар. specialty култура, борят се тя да не навлезе в България и клиентът да няма достъп до информация. Това е факт".

"Но това е бой по цялата линия. В нея са включени не само баристи и собственици, но и самите клиенти, които отиват в заведението и настояват кафето да е най-доброто за парите им", съветва експертът. "Нека кафето доставя огромно удоволствие на хората, защото това е целта му. И ако е много добро, те ще искат да повтарят това усещане много пъти през деня. Дали ще са няколко или десетки чашки на ден, както в моя случай, важното е то наистина да е качествено", обяснява специалистът.

Често масовите производители пекат зърната до степен на горчивина, за да не разбере клиентът, че са лошокачествени. Според Йордан не е редно да подслаждаме кафето си с много захар, за да го направим годно за консумация и да го допием, просто защото сме дали пари за него.

Според Йордан да се предлага еспресо е рисковано, защото се прави сложно и трудно. "То не бива да е нито прекалено тежко, нито прекалено слабо. Доброто еспресо притежава оптимална сладост и киселинност", посочва експертът. Отново си спомня за онова първо кафе в Прага – "много сладко, с висока киселинност, много добро тяло". За него е важно то "да седи добре и тежко на небцето, особено когато говорим за еспресо". За преценяване на плътността може да ни послужи сравнението между глътка вода и глътка прясно мляко, тъй като млякото е с по-голяма плътност. "Всяко кафе е различно и усещането ни за тялото му, за плътността, за нюансите му също е уникално".

Клиентите му често казват, че пият само еспресо и никога не биха си взели филтрирано кафе – "тази американска помия". "Ако имаме добра суровина, добра вода, добри умения - всеки резултат би трябвало да е добър".

Да прави най-доброто кафе е лична кауза за Йордан. За съжаление обаче културата на консумация в България още е ниска. Според бариста манталитетът ни е такъв – избираме или евтиното, или най-реномираното, като второто избират често хора с възможност, без изобщо да се интересуват от вкуса. През последните години расте броят на онези, които заявят: "Аз искам за своите пари да получа най-доброто кафе." Това означава да отговаря на редица критерии, за да бъде най-доброто за цената си на пазара. Така клиенти решават да се доверят на Йордан. "Всеки ден работим, за да правим възможно най-доброто според изискванията, финансовите възможности и ситуацията в България."

"Във всяка професия можем да гледаме повърхностно или задълбочено, и колкото по-дълбоко вникваме, толкова по-ясно разбираме, че можем да научим, да разберем и да дадем повече", казва баристът.

Калин Трифонов

Преглед на оригинала Калин Трифонов

Автор: Велко Ангелов [Light]


Калин Трифонов, консултант

от Мария Касимова

В бутиков магазин за нишови парфюми не очакваш да те посрещне мъж с физика на спортист и излъчване на истински мъжкар. Рутината в пазаруването някак ни е приучила да доверяваме желанията си, свързани с ухания, на жени. А и по нашите географски ширини се предполага, че разговорите около парфюмни пирамиди, пачулита, рози дамаскини, жасмини, праскови и ветивер прилягат повече на дамската половина от човечеството. Та затова и женска работа било продаването на парфюми, казват...

Аз пък казвам, че ви трябват само минута и половина с Калин Трифонов, за да излезете завинаги от клишето "аромати се продават от жени". Трийсетте секунди ги оставете за обичайните "добър ден" - "добър ден", когато влезете в бутика, в който продава. Минутата след това е за Калин. Когато отново си погледнете часовника, неусетно ще е минал поне половин час, в който ароматите вече ще са се превърнали в малки сюжети, които лично преживявате.

Дух в бутилка

Всъщност срещата на Калин с ароматите на професионална сцена не била планирана. Истината е, че интересът му към различните ухания и разшифроването им започва като хоби. Като истинска Дева този днес четиридесетгодишен мъж имал стройна програма за личностното си развитие, според която трябвало да стане биотехнолог. През 1997 г. дипломата му била факт, но за съжаление или пък за късмет така и никога не му влязла в употреба. Една година работил като заместник-директор на училище в родния Велико Търново и след тази безнадеждно административна работа си обещал никога повече да не изкарва прехраната си с неща, които не го вълнуват истински. Тогава Калин решава драстично да смени посоката и скоро след това се установява в София. Тук започва работа като продавач в магазин за дрехи, но интересът му към парфюмерията и козметиката скоро го отвежда точно там, където му е мястото – в един от първите големи и особено успешни магазини за козметика и аромати La Parfumerie. Там работи директно с клиентите, което за него означава не просто да знае всичко за всеки продукт на рафта, но да може адекватно, честно и разбираемо да предаде тази информация на този, който се нуждае от нея.

Впоследствие на Калин е поверена отговорността да развива на българския пазар няколко от най-интересните и не така познати по онова време световни козметични и парфюмни марки. Една от тях е Thierry Mugler. Мениджърите на магазина от онова време твърдят, че Калин е единственият човек в България, който успешно създава нови клиенти на най-емблематичния аромат на Mugler – Angel, при положение че тогава парфюмът вече е на повече от десет години. За времето, прекарано в La Parfumerie, Калин си създава лични клиенти, които го следват през годините и променят мястото си на пазаруване, както и козметичните си предпочитания според него и новата му месторабота. Чувала съм ги да казват, че го следват не само защото имат доверие в информираността му, но и защото той има природния талант, след като си поговори с един човек, да му препоръча идеалния за него аромат. А това си е, така да се каже, чиста проба парфюмна психология.

През следващите години Калин продължава да се развива в сферата на козметиката, като дори известно време работи в магазините на френската марка L’Occitane. С ръка на сърцето мога да кажа, че той е един от най-добрите консултанти по отношение на бялата козметика, които познавам. Различен е от останалите не само по това, че знае точно какво и на кого да препоръча, а и по специалната връзка, която създава с хората. Никога не съм го виждала да изпада в прекалена фамилиарност с клиентите, както и никога не съм усещала у него пресилена, но куха заинтересованост към желанията им. Никога не съди клиентите за вкусовете им, но с годините е развил умението да разбира много за характерите и начина на живот на хората само според ароматите, с които избират да се изразят.

"В България например се харесват повече свежи и не така класически и ретро аромати. За българите е много важно уханията да са трайни – малко са хората тук, които биха оценили творението на парфюмериста, без значение дали то ще остане върху кожата им петнайсет минути или четири часа", казва Калин. Твърди още, че в работата му отношението към човека отсреща е по-важно от качествата на който и да било продукт в магазина. "Защото нищо не е хубаво по принцип – то става такова, когато намери точния човек, на когото ще свърши точната работа."

Точното място за точния човек

Калин е от хората, които сами правят така, че съдбата да ги обича. Вярва, че предизвикваш добрата развръзка само ако се погрижиш да напишеш добра история. Точно така при него онзи младежки интерес към парфюмите се превръща в професия, в която иска да е сред най-добрите. Цената за това е ежедневно ровене в сайтове, следене на купища блогове, графики и изследвания, четене на ревюта, търсене на информация за непрекъснато появяващите се на световния пазар нови и нови нишови парфюмни брандове. И, разбира се, малки лудости, които придават шик на всичко това. Като страстта при всяко пътуване до някаква дестинация да открива местни ухания и да се запознава с историята на хората, които ги създават. Приятелите на Калин, твърдят, че не помнят някога да се е прибирал в България без няколко флакона уникални аромати в багажа. За него пък да загуби обонянието си би било равносилно да загуби жизненоважно сетиво - "все едно на едно дете да му отнемеш приказките".

От няколко години Калин е посветен на нишовата парфюмерия. Работи първо в магазин The Circle, а от близо година е в бутик Salon Olfactive в София. Мястото по особен начин му отива – минималистичният му графичен стил е по-скоро рамка на преживяването да си купиш аромат точно оттам, а самият Калин е нещо като скритият в бутилката дух, който познава родословието на всеки парфюм, към който посегнеш. Казвам го с опита на човек, прекарал няколко неусетно изнизали се следобеда в магазина, когато носът ми с удовоствие улавяше дъха на различни съставки, а душата ми жадно поглъщаше разказа на Калин. Разказваше за един майстор парфюмерист, който мечтаел да улови в бутилка миризмата на море, да я задържи там през зимните месеци и да я подари на жените, които очакват своите плуващи в морета от фантазии любими... Въпреки това след толкова години в света на уханията техният най-верен познавач Калин е разбрал, че... не разбира от парфюми и техните съставки. "Те, разбира се, са важни и ги знам и ползвам, но най-важни са хората, които ще ги носят. Разбрах, че разбирам от хора и от техните желания и настроения. Интересни са ми различните им асоциации, различните носове, различните представи за сладко, солено, кисело, свежо, плътно."

Ароматът като професия

Калин видимо се чувства неудобно, когато го наричам професионалист. Не се смята за такъв и предпочита да говори за това колко е важно да влагаш чувство в работата си и да можеш да общуваш. В работата си харесва това, че няма таван, до който да стигне – винаги има какво ново да научиш, винаги все някъде по света някой е създал поредната нечовешки въздействаща ароматна формула, която той тръпне да разучи. За да тренира обонянието си и да го превърне в инструмент за дешифриране на ухания, той непрекъснато посещава класовете на големите брандове и учи изкуството на композирането на аромати от извора.

Сигурен е, че уханията са красота, самочувствие и начин на себеизразяване и че най-поетичното в тях са елегантността и вдъхновението. Обожава нишовата парфюмерия, защото "за нейните марки работят майстори парфюмеристи, които нямат ограничения за цената на суровините и смелостта на идеите. Парфюм се създава не само с единствената идея да се продава на всяка цена. Важен е истинският майсторлък. Харесва му, че за разлика от конфекцията в парфюмите, зад всеки от нишовите аромати има красива и или драматична история, случка или съдба "също както при парфюмите от "онова време" - 20-те години на ХХ век". Единствената заблуда относно нишовата парфюмерия, която много му се иска да разсее, е, че тези аромати са по-скъпи от дизайнерските парфюмни марки. "Истината е, че доста често те са с еднакви цени."

Няма как да не срещнеш толкова прецизен познавач на парфюмните шедьоври и да не го попиташ за личните му фаворити. "Те са неописуеми!, ми казва Калин и все пак подрежда няколко имена в своя личен списък – "Annick Goutal - Eau d'Hadrien - един от най-прекрасните и опростени до съвършенство цитрусови аромати. Създаден от самата Аник Гутал, след най-вероятно прекрасна ваканция в Тоскана. Цитрусови гори, кипариси... Тоскана, Средиземноморие в бутилка. Другият е почти същият - Acqua Viva на Profumum Roma. Отново лимони, отново слънце, отново настроение и отново Средиземноморие. Третият е Philosykos, Diptyque - пак лято, този път обаче смокиново. Гръцко. Това са парфюмите, без които не оставам. Другите се сменят."

На тръгване от магазина Калин ми отсипва в тестер флакон някакво ухание, което според него ми приляга. Мушвам го в чантата, а дни по-късно, забравила за съществуването му, случайно го откривам. Когато си пръсвам няколко капки на китката, за секунди заживявам в една друга реалност, където слънцето е като златна брошка на синьото небе, розовите храсти правят въздуха плътен с аристократичния си аромат, а огненият плажен пясък се движи в ритъма на морските вълни. Някъде там, в пъстрата лента, която съзнанието ми си прожектира, отново се случва една история за невъзможна и много красива любов. Такава, каквато Калин ми я разказа, докато дни по-рано пръсваше за пръв път от аромата върху китката ми...

Христо Тотев

Преглед на оригинала Христо Тотев

Автор: Велко Ангелов [Light]


Христо Тотев, екскурзовод

от Васил Богданов

"Неповторим, високо ерудиран, с енциклопедични знания и интелигентно чувство за хумор, изключително отдаден на професията и на своите пасажери. Всичко това е екскурзоводът Христо Тотев, който направи пътешествието ни до Испания и Португалия наистина незабравимо. Пътуването с г-н Тотев е удоволствие, а изборът ни на следващи туристически дестинации ще бъде предопределен от неговото участие в тях." Цитатът е кратка част от писмото - обратна връзка на двойка, пътувала с малка туристическа фирма и 50-годишния екскурзовод на свободна практика, от когото са впечатлени така силно, че от първите разкази от пътешествието им се чува само неговото име.

За Христо Тотев всичко започва през 1988 г. с едногодишен курс към "Орбита". "Бях най-възрастният, другите бяха ученици, а аз студент с дете. Младите изкараха едно-две лета и се отдадоха на други професии, повечето напуснаха България, а аз си започнах сериозно да водя групи." Дълго време Христо съчетава туризма с преподаването в университета на български за чужденци, но постепенно пътуванията стават основно занимание.

Работи най-вече с немски език, знае доста добре и турски. Водил е групи в 70 държави, а самостоятелно е посещавал и други, "така че се налага малко английски, испански…" От 10 години работи с немското посолство и е развеждал из София много официални делегации, включително Герхард Шрьодер и Ангела Меркел. Споделя, че напоследък чуждите туристи в столицата са понамалели, защото кацат направо на морето и там правят лъчове. От 7-8 години работи главно с българи, които пътуват навън. През две трети от годината е в чужбина, а вкъщи е три месеца през зимата и още един месец, който се събира в паузите между групите. Няколко дни след срещата ни Христо има в календара си полет за Москва и Петербург, връщане и веднага след това автобусна екскурзия в Германия по долината на Рейн и баварските замъци.

Преди години Христо е пътувал много на автостоп, за да проучи местата предварително. Така е обиколил почти цяла Европа плюс Турция. Ходил е и за неща, които лично го интересуват. В Турция например е правил свои проучвания, тъй като по бащина линия дедите му са бежанци от Одринска Тракия. Разпитвал е хората, които живеят в къщите на предците му, тъй като на мястото на българите са доведени турци от поречието на Марица. Трогателни срещи, на които дядовците се разплакват. "Бях ги събрал всички над 70 години, поръчах чай и локум. Донесоха един дядо Юсуф, ама наистина го донесоха, защото не можеше да ходи. Нямаше зъби, сложи си едно златно чене, усмихна се като косатка и взе да си спомня неща отпреди 70 - 80 години. По едно време даже заговори в сегашно време: вашия род го знам, 13 деца, две прибра Аллах, останаха 11, Манол върти имота, дядо ти Христо учи в Одринската гимназия, ама какъв дядо, той е гимназист още…"

Дядовците плачат, че ще умрат, без да видят родните си места, а на въпроса на Христо защо не отидат до България, така както той е дошъл, отговорът е: как ще оставим тук бабата, кокошките. Тогава, обяснява Христо, разбрах как аз разсъждавам като номад, а те са пуснали корени, земята не дава почивен ден.

При повечето пътувания на Христо една четвърт от туристите са негови предишни клиенти. "Ние, лудите, дето обичаме екзотичен туризъм, си се знаем. Колкото и нескромно да звучи, някои хора се записват година по-рано, за да са сигурни, че ще бъдат с мен. Това, първо, е голяма отговорност и, второ, ако сме с автобус, знаят за дивотиите, които говоря поне до Белград или Загреб. Трябва да слушат същата плоча, защото аз започвам да разказвам за градовете още от София".

Христо признава, че повечето му колеги се изкушават да вземат комисиони от магазинерите и ресторантьорите, затова водят групите по едни и същи точно определени места. Той също е минал през този период, но сега вече това не го интересува. Иска да види нещо ново.

От 25 негови пътувания годишно поне 20 са с една фирма, която има "малък офис на Самуил, но се скъсват от работа". В следващите месеци Христо ще води групи в Бенелюкс, в Китай за две седмици, 17 дни Испания - Португалия и 9 дни Израел - Йордания. Разказва как в Израел се е случвало минута след минаването на групата да затворят улицата, защото започват да хвърчат камъни, но туризмът не спира. Според него вече няма недостъпни държави. За Иран например е нужна само виза. Вярно е, че още в самолета жените ги предупреждават да си сложат забрадка, да не се вижда и косъм. Вратовръзките са забранени, защото са западно влияние (в същото време дънките са позволени), танците също са абсолютно недопустими. Но все пак това са правила, към които можеш се адаптираш. Малко по-трудно се издават визи за Индия и за някои африкански държави, но при желание човек може да ги посети. Ако има трудно достъпни места, то това е заради релефа. Например някой водопад, за който трябва да се поизпотиш, за да го зърнеш.

Споделя, че допреди десетина години българските туристи са били три типа – куфарни, които пътуват до Солун и Истанбул за пазар, а в наши дни до Дубай и Сингапур – "на тях много-много екскурзовод не им трябва". Вторият тип са истинските туристи, които спестяват дълго време, за да изпълнят своя мечта – да станат хаджии в Йерусалим, да се качат на Мачу Пикчу, да видят пирамидите... "Те са уж най-неплатежоспособни, но тях нося на ръце, защото това ми е контингентът", казва Христо. Третият тип туристи са новобогаташите, на които "не им дреме дали са в София или в Куала Лумпур, стига да има хубав хотел, забавления и т.н. На тях също екскурзовод не им трябва. Нужен им е човек, който на парче изпълнява някакви услуги".

Според Христо сега тези три групи се сливат помежду си. Има хора, които хем са с възможности, хем са с интереси – адвокати, зъболекари, фармацевти. Те не само пътуват за почивка, но и си правят конгресите на чудесни места. "Колкото до самочувствието, то си расте, но не винаги има покритие. Много често е толкова голямо, колкото е голяма простотията на човека" – това кара Христо да предпочита екзотични дестинации без много лукс. Който иска да види нещо в Камбоджа, Перу или Бирма без луксозни хотели, значи е човек, който е чел за това място, интересува се и е готов да понесе някои лишения. "С такива туристи се работи много добре", казва Христо и моли да прескочим следващия ми въпрос как се съчетава дългото отсъствие от дома със семейството. "Много труден избор е тази професия, не е възможно да се комбинира с перфектен семеен живот, общо взето, децата си израснаха без мен", споделя с въздишка той.

Според него, за да бъдеш добър екскурзовод, трябва да обичаш професията и да имаш опит. Някои неща трябва да се видят, да се пипнат, да знаеш какво има зад ъгъла, само с четене не става. Разбира се, при първо ходене се чете, "то си е като държавен изпит, а компютрите не ги разбирам".

При частните си пътувания Христо изкачва вулкани, ходи по планини, езера – "всичко, което хваща окото". Навремето е правил фотоизложби със снимки от Шри Ланка, Индия, Непал, Хималаите, цяла Латинска Америка и "една глезотия с есенни листа от паркове в София. Сега вече нямам нерви за изложби. Синът ми качва снимките на компютър да си ги имам, показвам ги на приятели от време на време, нямам претенции да са суперхудожествени, просто местата са хубави".

Христо не помни имена на издателства и не може да препоръча добри пътеводители. Най-хубавото в професията му е, че виждаш нови места – "ако обичаш пътя, няма насищане, освен това тръгват много добри приятелства. И любови тръгват, ама това е друга тема и нищо повече няма да кажа".

Лошите моменти идват, когато някой се разболее, загуби се или го оберат. Хората имат доста слабо чувство за ориентация, особено възрастните. Не разбират картите, не си записват, въпреки подканите и "обикалям като луда калинка едни големи градове, в които чужди езици не се знаят. В старата столица на Китай половин ден търсих в проливен дъжд едно семейство от Пазарджик. Питам ги защо не си вдигат телефона, а те "много скъпо бе, братче".

За щастие Христо няма смъртен случай в практиката си, но ходенето по болници е редовно, а при екскурзия дори едно навехване на крака обърква всичко. Спомня си как една жена тръгнала за Лисабон с две еднакви тубички – едната е капки за очи, а другата – бързодействащо лепило. Настъпва алергична реакция, води я в болница, връща се бързо, за да заведе групата "да слуша фадо, слушат фадо, преживяват. Отивам пак в болницата, стоя до сутринта, изписват я и заминаваме за Испания. Понякога след такива премеждия си казвам никога повече, но бързо ми минава".

Когато е в София, Христо се вижда с приятелите, "вадя снимките, редя ги, преживявам". Понякога от хотелите му звънят, за да разведе туристи из града. Интересни са емоциите му около споменатата вече разходка с Ангела Меркел. Всичко започва с няколкочасово чакане и разпитване в Министерски съвет. Защо е с брада, защо му е гола главата (от време на време си я бръсне), защо в паспорта си има иранска виза… "Чакаш да свършат всичките й ангажименти и подтичваш наоколо, за да разкажеш нещо в малкото свободно време. Маршрутът с Меркел беше абсурден, а цялото обслужване беше десетина минути. От Министерски съвет през подлеза до Археологическия музей. Аз говоря, Бойко ме прекъсва от време на време, охраната ме бута, защото не ме познава. В музея Русенският университет я прави доктор хонорис кауза. После от музея до президентството (50 - 60 метра), влизаме, Георги Първанов, шампанско, орден "Стара планина", излизаме покрай Ротондата до "Шератън" – най-дългата отсечка. Разказвам как по времето на Марк Аврелий се строи крепостната стена, която разделя населението на полити и идиоти. Обяснявам как политите са в рамките на крепостната стена, плащат си данъците и очакват защита от държавата. Идиотес са частниците, живеят си по собствени правила, не плащат данъци. След което Меркел влиза в хотела, за да си почине малко и да лети за Букурещ. Така са големите политици. Някои неща сигурно й бяха интересни, защото задаваше въпроси. Досадна беше делегацията, която за всяко нещо правеше паралел с актуалната политическа обстановка в Германия."

В България Христо има поне 30 любими места – предпочита по-дивите кътчета. Камен бряг и Яйлата, където "само на джулай морнинг се събираме повече хора, иначе си е диво". Обича Жеравна (родно място на майка му), където е минало цялото му детство, Врачанския Балкан, скалите над Айтос, побитите камъни край Варна, но не само това, което е близо до пътя. Прекрасни места на една ръка разстояние, които не изискват много пари.

В края на разговора ни Христо пита "какъв е вашият вестник, защото аз вестници не чета" и обобщава за професията си – "тук няма кариера, няма кой знае какви пари, просто си обичаш работата и затова я вършиш. Неприятното е, че ако кажа на групата някаква смешна случка от моя живот или предишна екскурзия, след това винаги се намира някой да се оплаче, че занимавам хората с личния си живот". Споделя също, че с годините е развил все по-прецизен поглед към нещата. "Гледам си старите снимки – навремето съм правил най-вече общи кадри, а сега снимам детайли. Улавям моменти..."

Снежанка Съева

Преглед на оригинала Снежанка Съева

Автор: Велко Ангелов [Light]


Снежанка Съева, санитарка

от Тамара Вълчева

"Може днес да изчистя само един ъгъл, но крайният резултат трябва да ми хареса", споделя Снежанка (48 г.), която чисти в болници (и частни домове) повече от двадесет години. Подчинена на стремежа към перфектност, си изгражда набор от правила, които спазва безкомпромисно. Това по собствените й думи я защитава от недоволствоето на клиенти и шефове. Защото, ако първо на нея й е харесало как си е свършила работата, знае, че е дала най-доброто от себе си и не може да бъде засегната от чужда критика.

Понякога Снежанка се буди през нощта и не може да спи, защото се сеща, че е забравила да погледне за паяжина в някой ъгъл, или си припомня петна, които не е могла да изчисти. Признава си, че има професионално изкривяване да забелязва кога дадено замърсено място е било вече третирано с почистващ преперат или се е появило току-що, както и кое е непоправимо мръсно. Сигурно има човек, който чисти по-добре от нея, но тя не го познава. "Може би хората, от които съм се учила в началото, са били по-добри от мен."

След много ранен брак, омъжена още на 17 години, тя търси работа и започва първо като продавачка в магазин за хранителни стоки. След като ражда сина си, й се налага да работи като детегледачка в ясла, защото детето й боледува. Това е и първият й сблъсък със строги хигиенни правила. "Показваха ми с насмешка къде е мръсно и как не съм се справила и това отношение силно ме мотивира да съм безгрешна и да изпипвам нещата." Представям си сериозните й сини очи в преследване на пропуснато петно. След това работи дълги години в "Пирогов" като санитар, където, освен че научава много важни неща за безупречната хигиена, завършва и средното си образование с помощта на доцент Петрова – рехабилитаторка, която впечтлена от старанието й, я стимулира да завърши училище.

Снежанка не би приела работа, която не е сигурна, че ще върши перфектно. "Затова и не ме беше страх, когато преди пет години започнах в интензивното на Пумологията в "Специализирана болница за активно лечение на детски болести". Освен че хигиената трябва да е на такова ниво, че да не позволява развиването на каквито и да е бактерии, бързината и адекватната реакция също са от голямо значение.

Професинализмът според Снежанка не се изчерпва само с прецизно свършената работа в собствената ограничена сфера на дейност - той включва и способността да виждаш по-голямата обща картина, да се учиш и развиваш. Затова и редовно следи различни предавания по Discovery и TLC, свързани с чистенето, откъдето научава за нови методи, уреди, препарати, системи. Най-любимото й предаване показва как се чистят самолети: "Каца боингът в Дубай и една орда от 20 души го изчиства за 20 минути, а той е огромен. Винаги съм си мечтала да работя на такова място, къдeто ще има организация, която да помага и оптимизира процеса, а не го спъва". Често следи и как се поддържат стаите в петзвездни хотели и е възхитена от усърдието на персонала.

Идеалното чистене според Снежанка започва от тавана надолу "защото винаги може да се е образувала някоя паяжинка". "Аз имам особен метод на чистене, според мен понякога няма нужда задължително да се търка цялата стена, важно е да се изтъркат мръсните места." Поддържането е ключово, за да не се захабява банята или другите мокри помещения. "Самата аз чистя през ден плочките около душа с Medix или подобен препарат. Мебели и масички обичам да чистя с препарат за прозорци." Против мухъл препоръчва Savex. За праха е категорична – не се чисти с четки с пера, те само разпиляват прахоляка още повече.

Най-подходящи за чистене на прах според Снежанка са едни микрофибърни кърпи, които е поръчала на позната в Германия. "Микрофибърните кърпи, които продават в България, са с много по-лошо качество." Почистването с био препарати също може да даде перфектни резултати според нея, просто изискват повече труд. Въпреки това за мивките препоръчва абразвини препарати, които предпазват от ръжда и не са био. Твърде ароматизираните продукти за чистене водят до алергии и не са препоръчителни, самата тя често получава алергична реакция. "А за да не оцветите дрехите си при смесено пране, най-добре изполвайте специално за целта цветоулавящи кърпи, които отскоро са на пазара. Слагат се с в пералнята заедно с прането и попиват, ако някоя цветна дреха пусне боя или ако има твърде замърсен плат", издава тайните си Снежанка. Обезсмесителят, от който е доволна е на Medix, но споделя, че най-ефективният препарат обикновено е този, който се използва.

Споделя, че не би искала да сменя работата си, в болницата си е изградила име и хората разчитат на нея, а на въпроса дали се смята за професионалист, отговаря: "Професионализмът е разтегливо понятие, понякога тежките бюрократични правила пречат на работата. Може би това, което най-много липсва, за да се изпипа даден процес перфектно, е самокритиката и критиката. Много по-лесно ще е, ако мениджърите имат воля елегантно да казват на служителите как по-добре биха могли да си свършат работата, както и обратното - самите служители да не се страхуват да кажат кои са пробойните и какво им липсва в ежедневния процес на работа".

Чисти еднакво усърдно навсякъде, независимо дали за това й се плаща или е в собствената си къща. "Разликата е, че вкъщи се карам на мъжа си и децата, ако минават по току-що измития под. Трябват три минути, за да изсъхне, и всички ме слушат." Снежанка си мечтае, когато има възможност, един ден да си купи прахосмукачка Rainbow, "защото с пароструйка се почистват най-добре и мебели, и килими". Дотогава се радва на десетте микрофибърни кърпи от Германия, които й помагат да бъде перфектна в това, което прави.

Илия Зотков

Преглед на оригинала Илия Зотков

Автор: Велко Ангелов [Light]


Илия Зотков, барман

от Светослав Тодоров

"Професията ми е от онези, които, като кажеш на някого какво работиш, и той те пита "добре де, а сериозно с какво се занимаваш", разказва през смях 37-годишният Илия Зотков. Той е всичко, което не е обичайният човек зад бара, който мълчаливо подава чашата и с уморен поглед се насочва към следващия клиент.

"Започнах много млад и като всеки напълно случайно, тъй като никой не решава изведнъж да стане барман. Тъкмо бях излязъл от казармата и започнах да работя в един ресторант в Стара Загора, откъдето съм родом. С течение на времето това ти става начин на живот и е трудно да се откъснеш, а с годините естествено започваш да искаш да си по-добър. Въпреки че често денят става нощ, а нощта на ден, не се изморявам. Когато ти е интересно и постоянно се развиваш, няма как да се отегчиш", започва да разказва Илия.

Развитието в професията е нещо, което не спира да прави и за миг. Ако потърсите името му в Google, ще излязат резултати около неговите участия в атрактивното ("флеър") барманство, което го води до финали на състезания в Румъния, Чехия, Полша, често на цената на тренировки от по 8-9 часа на ден. Но Илия счита жонглирането с бутилки и скоростното приготвяне на напитки за затворена страница от живота си. В момента се е посветил на есенцията на професията. "Напитката е много по-важна от атракцията, тя дори липсва почти напълно в модерното барманство. Всичко е в старанието, контакта с човека срещу теб, да оставиш спомен у него."

Този завой, който той прави, е част от по-глобални движения."В България всичко върви с 10 години назад, така е и с коктейлите. Новите посоки започват между 2000 – 2003 г., когато един бар в Ню Йорк решава да работи с изцяло пресни съставки, само с домашни ликьори и без никакви консерванти. Живеем в дигитален свят, в който все повече изпитваме носталгия към старите истински неща. Както има връщане в модата и други области към миналото, така и коктейлната култура минава през този процес."

Сега са актуални рецепти от края на XIX и началото на XX век, забравени покрай настъпването на сухия режим, от своя страна спрял популярността на коктейлите чак до диско ерата. "Но ако опиташ един "Манхатън" от 1920 г., вероятно няма да ти хареса, тъй като алкохолите са били некачествени, не са се знаели тънкостите при смесването им. Сега много бармани по света се опитват да върнат автентичните рецепти, но с някой друг променен елемент, който да ги интегрира към модерния вкус или държавата, в която живееш. Така веднъж участвах в една интерпретация на коктейла "Мюл", в която с колегите решихме да сложим аромат на роза. Другите тенденции са в създаване на нови вкусове, като това изисква и познаване на сладкарски и готварски техники, някои дори имат лаборатории за свързването им на молекулярно ниво".

Според Илия ароматът на коктейла е по-важен от вкуса. "Първо той се "опитва" с очите – чашата, декорацията, контрастът между тях. После хората го възприемат като аромат, а това е много важно – все пак определени миризми могат да те върнат към детството или друг период. А много хора не знаят, че коктейлът има такива способности, тъй като тук те често се консумират със сламки, което е против моето разбиране. Често и с некачествен лед - той задължително се прави на момента и с определен химически състав на водата. Иначе става като уискито с лед от чешмата – просто се убива напитката като й вкарваш есенция от тръба".

Пределното фокусиране е задължително. "Ако смачкаш едно парче чушка пет, а не три пъти, то ще има съвсем друг вкус, зависи и от силата." Затова и консумирането на алкохол зад бара е изключено.

Илия следи сайтове и блогове от бранша си, чете специализирана литература и дори по-рано днес си е поръчал нова книга на английски поради отсъствието на подобна информация на български език. Донякъде на шега, донякъде насериозно, той смята, че покрай любопитството си вероятно вече знае повече за различните видове билки повече от местната аптекарка.

Представата, че добрият барман е добър психолог, е вярна и според разбиранията на Илия. "Перфектният коктейл е идеална съвкупност от време, място и човек. Ако хванеш клиента в точния момент и му направиш точната напитка, то тогава има шанс тя да стане перфектна".

Но тогава как го нацелваш? "Интуитивно", отговаря Илия и започва с история за случай с колега, който е обучавал и който без да иска, прави точно обратното. "На бара му идва мъж, очевидно току-що завърнал се от работното си място. Моят колега му прави "Годфадър", в който има скоч и силен бадемов ликьор. При което клиентът помирисва, прилошава му и хвърля чашата на пода. Впоследствие се извинява, а причината била, че шефът постоянно го стресира, а над главата му в офиса има ароматизатор с бадеми."

С годините Илия неизбежно вижда и някои особености в българските клиенти и грешния начин, по който те гледат на коктейла. "Ние сме малко асоциални, а това е напитка, която изисква социалност. В Гърция може да отидеш сам в бар и ще си намериш компания. Докато тук сме на групички. Това не е напитка за шумни места късно вечерта, когато силният звук ти смачква сетивата. Когато съм работил в такива заведения, ми е било трудно, защото не мога да усетя напълно вкуса."

За него е предизвикателство и да прави напитки с типове алкохол, които клиентът не харесва. "Много хора ми казват, че не искат нищо с джин. В 99% от случаите това е, защото някога са се напили с нискокачествени български марки, които нямат общо с реалната технология на произвеждането на джина", разказва Илия, който също така изпитва неприязън към консумирането на чист алкохол. "Това е като да си поръчаш омлет и да кажеш, че искаш яйцата и сиренето отделно. Трябва да ожениш компонентите. И да знаеш кога да ги предложиш. Примерно няма как в 18:00 ч. да направиш на клиента нещо силно алкохолно. Ако пиеш едно "Блъди Мери" тогава рецепторите ти блокират за всички вкусове до края на вечерта."

Според него друг минус е, че голяма част от любимите коктейли на хората са такива не защото са много добри, а заради други фактори. "Космополитън" съществува благодарение на "Сексът и града" и славата му като коктейл, измислен от жена барман. "Маргарита" например е популярна покрай легендата за мексиканска проститутка с това име. Тя бива застреляна по време на пиянска свада и барманът кръщава коктейл в нейна памет, като солта в него символизира сълзите й".

Барът, в който работи сега, е част от неговата визия, "рискован проект, тъй като концепцията ни е насочена изцяло към качествени коктейли, което означава, че губим от продукти, които се търсят, но не предлагаме. Не предлагаме енергийни напитки например, искаме не само хората да пият повече коктейли, но да ценят баровата култура и да не търсят на всяка цена алкохолния градус. Това може да се прави и вкъщи. А коктейлът е нещо, в което барманът е вложил труд и положителна енергия".

Илия също така преподава, като е водил курсове в кв. "Илинден", но в момента преосмисля концепцията си как е най-правилният начин това да става. Той е също така сред основателите на Гилдията на българските бармани, с която е провеждал безплатни семинари. "За щастие от 2-3 години бавно, но сигурно нещата вървят в правилната посока. Нашите кадри все още не са изключителни, но се научават на баланс. Не искам да ги уча на сухи рецепти, а да разберат нещата отвътре, защо един коктейл се прави, как се съчетават вкусовете. Всеки може да запомни сто рецепти, но малко знаят техниките."

Въпреки опита и подробните разкази Илия изглежда искрено без излишно самочувствие в областта. "Може да съм по-добър барман от много хора, но не съм кой знае колко напред. Колкото повече чета и се задълбочавам, толкова повече разбирам колко много имам да уча. Наистина в момента се чувствам по-бос в сферата от всякога."

 
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Вдигни очи 5 Вдигни очи

Исторически маршрути по знакови места в София насочват вниманието на жителите й към красивата архитектура

9 авг 2019, 5242 прочитания

Пластмасово небето, пластмасово морето 3 Пластмасово небето, пластмасово морето

Дневник на участието в световната инициатива Plastic Free July

2 авг 2019, 4425 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Тема" Затваряне
Ако импресионистите не бяха зъболекари

За това колко е важно да имаме конкретен и даден с достойнство отговор на въпроса "Какво работите?"

Обезлесяването в Бразилия: "Капитан Моторна резачка" срещу Амазонската гора

Бразилският президент Болсонаро отхвърля наложения му прякор, но при неговото управление загубата на дървесна покривка опасно се ускорява

Новият безплатен брокер

Търговията с акции без комисиона става по-достъпна благодарение на млади подривни компании

"Агрия груп" купува производител на слънчогледово олио

Базираната в Лясковец "Кехлибар" ще е първата компания за преработка на слънчоглед в портфейла на холдинга

Ново място: Bug Coffee

Най-новото попълнение на улица "Асен Златаров" идва на мястото на затворилото врати Percolate

Кино: "Имало едно време в... Холивуд"

Тарантино с филмово густо за носталгията и нихилизма