С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK

// Light / Тема

23 25 юли 2014, 16:22, 11445 прочитания

Ако импресионистите не бяха зъболекари

За това колко е важно да имаме конкретен и даден с достойнство отговор на въпроса "Какво работите?"

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Когато И. съобщи, че може би е намерил призванието си и иска задълбочено да учи занаят, околните казаха, че това било, ау, колко хубаво и интересно, и браво, и как се бил сетил. А аз си казах: "Разгеле, сети се, откога чакам да го каже това."

След като разбраха, че ще учи в една от най-престижните школи на света, много хора около него проявиха завист, някои - благородна, някои - не толкова. Някои направо му казаха, че е луд да се захваща. Замислих се кои хора съставляват втората и третата група и установих, че не мога да кажа нищо конкретно за тях - нито какво са учили, нито каква е професията им, нито се сещам за някакви особени сръчности или дарби, които притежават. Те нямат такива. Те вършат това, което аз на петгодишна възраст си представях, че ще върша през 2000-та година: всеки ден ще ставам, ще се обличам, ще отивам някъде, където ще работя нещо, и вечер ще се прибирам. В общи линии - нищо. В ума ми на петгодишна блондинка акцентът падаше върху ритуала на обличането и избирането на чанта и обувки, но загриженият поглед на баща ми явно ме е следял зорко още тогава и е разбирал, че аз съм едно от децата му, което трудно ще намери призванието си и има нужда от интензивно професионално ориентиране. Няколко години по-късно баба ми вече пускаше пасове колко хубаво щяло да бъде, ако съм станела "милосърдна" сестра (тя беше родена през 1907 г., мир на праха й), докато аз я гледах с мътен поглед и казвах, че по-скоро бих отровила някого, отколкото да го обгрижвам. "Аптекарка тогава?", с надежда казваше тя.


Нека обясня що за човек е баща ми. След завършване на висше образование по физика и математика в Софийския университет следва такова по оптика в Германия, по която с висока скорост се пише и докторат. Върнал се в България, той се оказва първият оптик на Народната република, признаването на чиято диплома изисква свикването на академичен съвет, тъй като досега у нас такова нещо не е имало. Общо взето, човекът е порел с гърди водите и когато трийсет и повече години по-късно аз се завърнах с първата по рода си диплома в моята област и стана ясно, че няма на какво да я приравня в българското образование, ми беше напомнено, че това не би трябвало да бъде сериозна пречка за дъщерята на баща ми. Да съм свикала академичен съвет.

До ден-днешен баща ми вярва, че времената на енциклопедичните мозъци и открития са отминали и че последният век от човешката история е времето на специализацията, времето на ежедневния, упорит и целенасочен труд, на непрекъснатото усъвършенстване на уменията, независимо дали си мозъчен хирург, бижутер или готвач. Светът ни, какъвто го познаваме, стъпва на раменете на хора, които са посветили съществуванието си на тази задача.

Не смея да отсъдя дали е прав или не. Знам, че благодарение на него днес аз съм човек, който дълбоко вярва във възпитанието към труд, честност и морал и в професионалното специализиране в най-висока степен - с ежедневен труд, честност и воля. Това осмисля професионалната ми и социална изява и в най-общ аспект - съществуването ми като достойно човешко същество. Спокойна съм, защото знам къде стоя и докъде съм стигнала и едновременно с това - неспокойна, защото знам колко още много имам да вървя. Знам и че надали ще стигна до края на пътя на познанието в моя бранш през този живот и това малко ме натъжава, но и смирява, както нищо друго на света. Владеенето на занаят до степен да мога да го нарека своя професия доведе при мен до социално спокойствие и пълно отърсване от суетата -  както професионална, така и човешка. Изостри и без това неспокойното ми чувство за справедливост и доведе до осъзнаването, че съм длъжна да помагам на по-малко ощастливените от съдбата и да се ангажирам в обществено полезни каузи. Благодарна съм на съдбата, че ми изпрати водач в лицето на баща ми, който винаги ми казваше: "Ако ти знаеш къде стоиш, рано или късно и другите ще го разберат. Трябва обаче така да стоиш, че да не могат да не те забележат."



Тук се налага да отворя две скоби, които всъщност са толкова огромни, че може би трябва да се сложат в началото на текста:

Първата е, че изкачването до професионалното място, от което могат да те видят, не е работа за всеки, защото изисква здраво вперен в една точка поглед, а ние много често сме убедени, че най-интересните неща са встрани, че това е свободата, която ни маха на отклонението. Може и да е така, по-често не е, показва поне моят опит. Представата за свободата - да опитваш различно амплоа на всеки две-три години, да бродиш по света, да караш сърф или да си в йога ашрам по шест месеца в годината - е прекрасна и силно модерна напоследък в нашето посвоему несвободно българско общество. Не мисля, че допринася по какъвто и да било начин за нещо друго обаче освен за това самите ние да се почувстваме добре. Ние, не околните, не обществото. Аман от егоизъм.

Втората е, че цялата тази прочувствена тирада за професионалното усъвършенстване е прекрасна, ако не звучеше на светлинни години от контекста на живота и ценностите в България днес. Смешно далечно. Горчиво-иронично смешно. Като я чета, си мисля даже, че може да е официалното ми обявяване за трогателно нелепа наивница. Все по-малко хора около мен са добри в конкретен занаят, все по-рядко се намират такива, които са готови да посветят години от живота си в смирено вървене към върха на съвършенството и все повече са тези, които искат да работят нещо, което просто да им носи бързи, по възможност много пари. Ако на въпроса "Какво работите?" повече хора имаха конкретен и даден с достойнство отговор, а не смотоляване от рода на "Ами, тука нещо в една фирма/заведение/списание и т.н.",  социалните хаос и фрустрация у нас биха били къде по-малки.

Тогава нямаше как да се случи счетоводители да пишат юридически договори, редактори да не забелязват грешките на пишещите или готвещи домакини да предлагат рецепти на готвачи. Накъдето и да се обърна, виждам хора, които упражняват някакво занимание в стадия на привиден покой, в който се намират, докато дойде времето да се превърнат в принцове или принцеси. Упражняват го без професионална подготовка и мотивация, с неудоволствие и често със срам, с поглед, вперен в светлото бъдеще, което аха да дойде, но по-често не идва. Това нагнетява обстановката, но пък психолозите отдавна са ни го казали: една от формите на проява на фрустрацията е агресията. В морето на неможещите и незнаещите можещите и знаещите не биват оценявани и признавани, те биват изяждани или натискани на дъното, в най-добрия случай бродят встрани, сами и неразбрани от масата.

А уравнението за едно стабилно общество звучи суперпросто - ако всеки от нас е максимално добър, чист и посветен в собственото си поле, то като цяло всичко ще е супер.

Със сигурност нещата са по-сложни, засега просто стискам палци адвокатите и счетоводителите ми да знаят какво правят и няма все още да отварям зъболекарски кабинет, макар че много ме сърбят ръцете. И оставам на разположение, ако някой има въпроси за вино, разбира се.

Яна Петкова е възпитаник на Австрийската винена академия – клон на British Wine and Spirit Education Trust - и e засега единственият за България притежател на WSET Diploma. Член на екипа на списание DiVino, един от учредителите на и основен лектор в Българската винена академия, винен консултант, винен съдия в дегустационни панели в България и чужбина (Италия, Великобритания, Румъния), блогър, ресторантьор.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Имало едно време в "Червената къща" Имало едно време в "Червената къща"

Какво се случи в "Червената къща" и какво е бъдещето на сградата с дълга история на "Любен Каравелов" 15

21 фев 2020, 2421 прочитания

Wi-Fi free 3 Wi-Fi free

Все повече хора искат да преодолеят зависимостта си от технологиите. Бизнесът харесва това

14 фев 2020, 3099 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Тема" Затваряне
Господин и госпожа Смит

Многовековните стереотипи за мъжете и жените в инфографиките на дизайнерката Янг Лиу

Още от Капитал
10 мита за еврото

Не, цените няма да се вдигат, курсът на лева няма да се променя и още няколко отговора на най-популярните заблуди за влизането в еврозоната

Отчети това

Как умните електромери могат да намалят сметките за ток

Борбата с престъпността каквато можеше да бъде

Държавата предлага адекватна стратегия за наказателна политика, която обаче няма намерение да спазва

Руско-турската прокси война* може да ескалира

Турският президент Ердоган е на път да атакува директно армията на Башар Асад. Това ще има непредвидими последствия

Моя страна, моя Южна Корея

Кратък гид към корейската нова вълна в киното

Имало едно време в "Червената къща"

Какво се случи в "Червената къща" и какво е бъдещето на сградата с дълга история на "Любен Каравелов" 15

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10