Ако импресионистите не бяха зъболекари
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Ако импресионистите не бяха зъболекари

Shutterstock

Ако импресионистите не бяха зъболекари

За това колко е важно да имаме конкретен и даден с достойнство отговор на въпроса "Какво работите?"

12105 прочитания

Shutterstock

© Shutterstock


Когато И. съобщи, че може би е намерил призванието си и иска задълбочено да учи занаят, околните казаха, че това било, ау, колко хубаво и интересно, и браво, и как се бил сетил. А аз си казах: "Разгеле, сети се, откога чакам да го каже това."

След като разбраха, че ще учи в една от най-престижните школи на света, много хора около него проявиха завист, някои - благородна, някои - не толкова. Някои направо му казаха, че е луд да се захваща. Замислих се кои хора съставляват втората и третата група и установих, че не мога да кажа нищо конкретно за тях - нито какво са учили, нито каква е професията им, нито се сещам за някакви особени сръчности или дарби, които притежават. Те нямат такива. Те вършат това, което аз на петгодишна възраст си представях, че ще върша през 2000-та година: всеки ден ще ставам, ще се обличам, ще отивам някъде, където ще работя нещо, и вечер ще се прибирам. В общи линии - нищо. В ума ми на петгодишна блондинка акцентът падаше върху ритуала на обличането и избирането на чанта и обувки, но загриженият поглед на баща ми явно ме е следял зорко още тогава и е разбирал, че аз съм едно от децата му, което трудно ще намери призванието си и има нужда от интензивно професионално ориентиране. Няколко години по-късно баба ми вече пускаше пасове колко хубаво щяло да бъде, ако съм станела "милосърдна" сестра (тя беше родена през 1907 г., мир на праха й), докато аз я гледах с мътен поглед и казвах, че по-скоро бих отровила някого, отколкото да го обгрижвам. "Аптекарка тогава?", с надежда казваше тя.

Нека обясня що за човек е баща ми. След завършване на висше образование по физика и математика в Софийския университет следва такова по оптика в Германия, по която с висока скорост се пише и докторат. Върнал се в България, той се оказва първият оптик на Народната република, признаването на чиято диплома изисква свикването на академичен съвет, тъй като досега у нас такова нещо не е имало. Общо взето, човекът е порел с гърди водите и когато трийсет и повече години по-късно аз се завърнах с първата по рода си диплома в моята област и стана ясно, че няма на какво да я приравня в българското образование, ми беше напомнено, че това не би трябвало да бъде сериозна пречка за дъщерята на баща ми. Да съм свикала академичен съвет.

До ден-днешен баща ми вярва, че времената на енциклопедичните мозъци и открития са отминали и че последният век от човешката история е времето на специализацията, времето на ежедневния, упорит и целенасочен труд, на непрекъснатото усъвършенстване на уменията, независимо дали си мозъчен хирург, бижутер или готвач. Светът ни, какъвто го познаваме, стъпва на раменете на хора, които са посветили съществуванието си на тази задача.

Не смея да отсъдя дали е прав или не. Знам, че благодарение на него днес аз съм човек, който дълбоко вярва във възпитанието към труд, честност и морал и в професионалното специализиране в най-висока степен - с ежедневен труд, честност и воля. Това осмисля професионалната ми и социална изява и в най-общ аспект - съществуването ми като достойно човешко същество. Спокойна съм, защото знам къде стоя и докъде съм стигнала и едновременно с това - неспокойна, защото знам колко още много имам да вървя. Знам и че надали ще стигна до края на пътя на познанието в моя бранш през този живот и това малко ме натъжава, но и смирява, както нищо друго на света. Владеенето на занаят до степен да мога да го нарека своя професия доведе при мен до социално спокойствие и пълно отърсване от суетата -  както професионална, така и човешка. Изостри и без това неспокойното ми чувство за справедливост и доведе до осъзнаването, че съм длъжна да помагам на по-малко ощастливените от съдбата и да се ангажирам в обществено полезни каузи. Благодарна съм на съдбата, че ми изпрати водач в лицето на баща ми, който винаги ми казваше: "Ако ти знаеш къде стоиш, рано или късно и другите ще го разберат. Трябва обаче така да стоиш, че да не могат да не те забележат."

Тук се налага да отворя две скоби, които всъщност са толкова огромни, че може би трябва да се сложат в началото на текста:

Първата е, че изкачването до професионалното място, от което могат да те видят, не е работа за всеки, защото изисква здраво вперен в една точка поглед, а ние много често сме убедени, че най-интересните неща са встрани, че това е свободата, която ни маха на отклонението. Може и да е така, по-често не е, показва поне моят опит. Представата за свободата - да опитваш различно амплоа на всеки две-три години, да бродиш по света, да караш сърф или да си в йога ашрам по шест месеца в годината - е прекрасна и силно модерна напоследък в нашето посвоему несвободно българско общество. Не мисля, че допринася по какъвто и да било начин за нещо друго обаче освен за това самите ние да се почувстваме добре. Ние, не околните, не обществото. Аман от егоизъм.

Втората е, че цялата тази прочувствена тирада за професионалното усъвършенстване е прекрасна, ако не звучеше на светлинни години от контекста на живота и ценностите в България днес. Смешно далечно. Горчиво-иронично смешно. Като я чета, си мисля даже, че може да е официалното ми обявяване за трогателно нелепа наивница. Все по-малко хора около мен са добри в конкретен занаят, все по-рядко се намират такива, които са готови да посветят години от живота си в смирено вървене към върха на съвършенството и все повече са тези, които искат да работят нещо, което просто да им носи бързи, по възможност много пари. Ако на въпроса "Какво работите?" повече хора имаха конкретен и даден с достойнство отговор, а не смотоляване от рода на "Ами, тука нещо в една фирма/заведение/списание и т.н.",  социалните хаос и фрустрация у нас биха били къде по-малки.

Тогава нямаше как да се случи счетоводители да пишат юридически договори, редактори да не забелязват грешките на пишещите или готвещи домакини да предлагат рецепти на готвачи. Накъдето и да се обърна, виждам хора, които упражняват някакво занимание в стадия на привиден покой, в който се намират, докато дойде времето да се превърнат в принцове или принцеси. Упражняват го без професионална подготовка и мотивация, с неудоволствие и често със срам, с поглед, вперен в светлото бъдеще, което аха да дойде, но по-често не идва. Това нагнетява обстановката, но пък психолозите отдавна са ни го казали: една от формите на проява на фрустрацията е агресията. В морето на неможещите и незнаещите можещите и знаещите не биват оценявани и признавани, те биват изяждани или натискани на дъното, в най-добрия случай бродят встрани, сами и неразбрани от масата.

А уравнението за едно стабилно общество звучи суперпросто - ако всеки от нас е максимално добър, чист и посветен в собственото си поле, то като цяло всичко ще е супер.

Със сигурност нещата са по-сложни, засега просто стискам палци адвокатите и счетоводителите ми да знаят какво правят и няма все още да отварям зъболекарски кабинет, макар че много ме сърбят ръцете. И оставам на разположение, ако някой има въпроси за вино, разбира се.

Яна Петкова е възпитаник на Австрийската винена академия – клон на British Wine and Spirit Education Trust - и e засега единственият за България притежател на WSET Diploma. Член на екипа на списание DiVino, един от учредителите на и основен лектор в Българската винена академия, винен консултант, винен съдия в дегустационни панели в България и чужбина (Италия, Великобритания, Румъния), блогър, ресторантьор.

Когато И. съобщи, че може би е намерил призванието си и иска задълбочено да учи занаят, околните казаха, че това било, ау, колко хубаво и интересно, и браво, и как се бил сетил. А аз си казах: "Разгеле, сети се, откога чакам да го каже това."

След като разбраха, че ще учи в една от най-престижните школи на света, много хора около него проявиха завист, някои - благородна, някои - не толкова. Някои направо му казаха, че е луд да се захваща. Замислих се кои хора съставляват втората и третата група и установих, че не мога да кажа нищо конкретно за тях - нито какво са учили, нито каква е професията им, нито се сещам за някакви особени сръчности или дарби, които притежават. Те нямат такива. Те вършат това, което аз на петгодишна възраст си представях, че ще върша през 2000-та година: всеки ден ще ставам, ще се обличам, ще отивам някъде, където ще работя нещо, и вечер ще се прибирам. В общи линии - нищо. В ума ми на петгодишна блондинка акцентът падаше върху ритуала на обличането и избирането на чанта и обувки, но загриженият поглед на баща ми явно ме е следял зорко още тогава и е разбирал, че аз съм едно от децата му, което трудно ще намери призванието си и има нужда от интензивно професионално ориентиране. Няколко години по-късно баба ми вече пускаше пасове колко хубаво щяло да бъде, ако съм станела "милосърдна" сестра (тя беше родена през 1907 г., мир на праха й), докато аз я гледах с мътен поглед и казвах, че по-скоро бих отровила някого, отколкото да го обгрижвам. "Аптекарка тогава?", с надежда казваше тя.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

23 коментара
  • 1
    exodia avatar :-P
    exodia
    • -16
    • +121

    Яка визитка в края!
    Аз пък съм възпитаник на Българската ракиена академия – клон на Bulgarian Rakia and High Spirts Education Trust – и за радост не съм единствения за България притежател на ВRHSET. Почетен кандидат член на екипа на потребителите на Бургас 63, един от учредителите и единствен лектор в World International Rakia Association, ракиен консултант, кандидат ракиен съдия в дегустационни панели, тухлени постройки и на открито в България и чужбина (Бандер Сери Бегаван, острви Зелени Нос, Бужумбура), интернет кибик, по съвместителство неплатен кулинарен критик на ресторанти.

    ПП
    За членството ми салатените организации - някой друг път ще се хваля.

  • 2
    gbk34366450 avatar :-|
    gbk34366450

    Това е втора статия, която чета на тази дама, пардон Дама :). Прекрасно усещане да четеш себе си в думите и и сладък привкус на вдъхващ надежда професинализъм. Надежда за останалите устремени към качество българи. Благодаря Яна, благодаря Капитал!

  • 3
    nikolavj avatar :-|
    Никола Йорданов

    В началото на годината обучавах администрацията на една община. Един господин на почтена възраст беше много активен и се беше подготвил (единствения). Когато в една от паузите го попитах каква му е длъжността, той отговори "през мен минават всички."
    От известна гледна точка той е просто "портиер." От друга гледна точка, неговата, той е първото лице на администрацията, което хората виждат.
    Едно е да си кажеш, че работата ти е нископлатена, тежка и непрестижна. Друго е да си дадеш сметка, че си част от нещо голямо и важно. Санитарите могат "просто да сменят подлоги" или да си казват "аз съм неотменима част от процеса на лечение."
    Втората гледна точка не само намалява стреса, но и прави живота смислен.

  • 4
    fixun avatar :-P
    fiksun

    До коментар [#1] от "exodia":

    Хе хе хе! Наздраве!

  • 5
    nemur3 avatar :-|
    nemur3

    Мислене като в 19 век. Професионална специализация.
    Има хиляди примери с общества където мнозинството от хората нямат никаква професионална специализация и пак се развиват ( или са се развивали ) с невероятни темпове - Япония, Китай, Корея..

    Публикувано през m.capital.bg

  • 6
    trendoffice avatar :-|
    Trendoffice

    До прочитането на огромната визитка накрая четях с удоволствие, макар и да ми звучеше малко приповдигнато и наивно. Все пак, споделих я, защото има много верни заключения и добри пожелания - може да бъде полезна на някой колебаещ се млад човек. Дори и при това състояние на нещата тук. Но някак си останах с усещането за скрита реклама.

  • 7
    red.mary avatar :-|
    red.mary

    Разбира се, верни неща пише авторката. Но тясната специализация сама по себе си може да звучи добре, но тя лишава съвременния човек от много важни познания, прави го "варварин", новия варварин /Ортега-и-Гасет/. Разбира се, това не означава, че човек не трябва да е професионалист и да работи над себе си, за да е добър в това, което прави. И накрая, разбира се, всичко това е възможно в едно що-годе нормално функциониращо общество. Нашето дали е такова? Не е ли истина, че на много хора тук им се е наложило да работят това, за което никога не са мечтали, защото животът тук се е оказал оцеляване. Разбира се, не всички са така "върхейжи" /както казва едно 5-годишно детенце/ за да порят вълните с гърди, както пък пише авторката ;)

  • 8
    vessela_vvv avatar :-|
    white

    За мен тезата за специализацията е ограничаваща и едностранчива. Чудесно е човек да влага усилията си в една област и да става все по-добър там, но не всички хора го чувстват така. Ами ако не се чувстваш ок затваряйки се в тесни граници, а искаш да прекарваш 6 месеца в годината в ашрам? Какво значи "Не мисля, че допринася по какъвто и да било начин за нещо друго обаче освен за това самите ние да се почувстваме добре. Ние, не околните, не обществото. Аман от егоизъм."? Човек е преди всичко егоист и за да допринесе с нещо за обществото, той трябва да е ок с това, което е и което прави.

  • 9
    pogonata avatar :-|
    pogonata

    Ако заглавието на текста (препратка към книгата на Уди Алън) ме прилъга да отворя страницата, то най-късно след края на първия абзац осъзнах, че не само заглавието, а и самата статия е написана в стил подобен на този на един от моите любими режисьори. Откровенно, дьлбоко, но не и поучително и по начин, по който всеки може да открие част от себе си в него. А колкото до визитката на края, тя по-скоро ми напомня на завьршека на друго негово произведение:

    Jerry Falk: I was just saying how strange life is, how it's full of inexplicable mystery.

    Cab Driver: Well, you know, it's like anything else.

  • 10
    omniam avatar :-|
    omniam

    И е така, и не е така. Не е справедливо да се говори за хората без занаят, че нямат и качества. Напротив, много от хората, които никога не се заковават в една конкретна професия или длъжност, имат богат набор от знания и умения, благодарение на които всъщност са версатилни. Аз съм на 19 г., не знам какво ще уча в университета - и съм си избрала такъв университет, където да не записвам специалност от началото - и се възхищавам както на хора, които са се занимавали с много неща и са се развивали в няколко посоки, така и на хора, които са отдали живота си на една дейност и са си заслужили майсторския чин в нея. А към коя група искам да бъда - и това не знам, защото имам разностранни мечти и нежеланието просто да заемам длъжност. Но в крайна сметка - не можем ли да приемем, че не всеки има призвание?


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK