Умно село
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Умно село

Light

Умно село

Пет истории за хора, избрали близостта до земята пред голямото градско надбягване

28923 прочитания

Light

© Стоян Николаев


Повечето градски хора смятат, че селският живот е неблагодарен, изпълнен с тежък труд от тъмно до тъмно, липса на забавления и възможности за работа. От друга страна пък, хората в отдалеченото родопско село, в което прекарах една година от живота си, които оставят къщите си отключени и думата "кражба" за тях е абстрактно понятие, не можеха да разберат как някой ще иска да живее на място, където се разбиват стени, за да се отмъкне банкомат, където хората не се поздравяват, въздухът е мръсен, а храната е ужасна на вкус. Както всяко нещо на този свят, всеки медал има и обратна страна. Миграцията от селото към града е световна тенденция не от вчера, а в обратна посока е почти незабележима. Но изглежда доста интересна, съдейки по хората, които ви представяме в този брой.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Задругата на ореха

След четиричасово пътуване от София спираме изгладнели в последния пункт на цивилизацията по пътя ни, град Златарица. С разочарование установяваме, че дори в такива отдалечени места пържените картофи вече не са натурални, а бланширани. Продължаваме към Средно село през завеса от пороен дъжд, който скоро превръща тесния път в речно корито. Минава още час, докато стигнем до разклона за село Новогорци, в което живее първият ни герой. Тук асфалтът свършва, затова паркираме ниската си далекоизточна кола. С шофьорката Лени обуваме гумени ботуши, а фотографът Стоян е в лятно настроение и сменя гуменките с джапанки. Прекосяваме дълга приказна гора с дълбоки като езера локви, които бийгълът на Лени смело преплува. В края й, на една поляна ни посреща Момчи със слънчева усмивка, която като че ли даде знак на следобедните юлски лъчи да разкъсат мрачните облаци.

В момента той единствен от общо четиримата жители на това откъснато селце е тук и се грижи за своята и съседските градини и животни: котета, кучета, козички и кобила. Приятелката му е отишла да работи сезонно на Черноморието, а съседите му – млада двойка на по 25 години – са отишли да доброволстват на фестивал. Заобиколени от растителност, избуяла с тропически размах благодарение на всекидневните дъждове, разглеждаме любопитно градината на Момчи. След малко на кобилата й става скучно, че сме я зарязали без внимание, къса синджира и идва при нас. Момчи е разперил ръце и ентусиазирано обяснява: "Тук ще има езерце. Мисля да го захраня с дъждовна вода от пътя, която иначе изтича в дерето. А тези фиданки ги посадихме с баба ми, която сега е на 82 години. Тя много ме подкрепя." Въпреки че това не е нейното село – Момчи си е купил къщата и се е преместил да живее тук в края на 2009 г. На следващата година в изоставената махала го посещават Климент и Силвия, които също харесват мястото, купуват съседната къща и я възстановяват. Те му оставят книжка на известния руски автор Владимир Мегре, който предлага идеята хората да създават свои родови имения сред природата. Върху хектар земя се изгражда самоподдържаща се екосистема, способна да осигури пълноценно целия род, а група от имения създава селище.

Момчи, на 33, е родом от Русе. Завършил е туризъм във Варна. Работи като екскурзовод. Половината си време прекарва на село, а в другата половина показва родните ни красоти на чуждестранни туристи. "Да живея само тук би ми дошло в повече, социални същества сме все пак." Всяка есен събира 200 – 250 кг орехи от мястото си и ги продава чрез хранителен кооператив в София. Питаме го как приятелката му приема селския начин на живот. "За жената най-важното е да има условия", отговаря той. Затова се е заел да ги осигури: ремонтира къщата, прави вътрешна баня и тоалетна. В момента ползват външна баня на двора и външна компостна тоалетна. Имат ток и интернет.

В началото местните са ги гледали изпод вежди и не са разбирали какво търсят младежи от града в дивия Балкан. На следващата година Момчи очаква доброволци от чужбина, които идват да му помагат за ремонта на къщата и градината. Доброволците стигат с обществен транспорт до Златарица, но вали пороен дъжд, който прави неасфалтираната част от пътя непроходим за кола. Момчи все пак тръгва пеша, чудейки се какво да прави, когато среща местен човек с мотор. Обяснява му проблема си, а човекът казва, че ще ги докара с мотора. И наистина след малко се връща с тях. Когато Момчи го пита колко му дължи за услугата, човекът отвръща: "А, че колко – само за бензина." След като са си помагали взаимно през годините, отношенията сега са дори повече от добри.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Малката общност се учи как да взема общи решения заедно и да избягва такива, подобни на залагане на бомби с часовников механизъм. Едно от първите им общи такива е да не ползват вредоносни химикали и пестициди в градините си и като цяло да избягват индустриален подход към земеделието. Имат устна договорка, ако някой от тях реши да си тръгне и продаде имота си, сделката да сключи с хора, които ще продължат да се грижат за земята устойчиво. За да подкрепят и други зараждащи се общности у нас в този сложен процес, Момчи се е заел да преведе ръководството Creating Life Together (Създаване на живот заедно). С разрешението на авторката българският превод ще е свободно достъпен онлайн.

Мечтите им са в селото да се заселят още много хора, които споделят техните възгледи. "Ако хиляди семейства се върнат на село и си посадят по няколко дръвчета в градините, това са стотици хиляди нови дървета. Хората ще се изхранват с качествена храна, ще дишат чист въздух. Какъв по-практичен начин да изявим своята духовна същност в материалния свят", пита Момчи на сбогуване. Небето отново е потъмняло и първите капки ни намокрят точно когато поемаме обратно към колата. "Какъв късмет ударихме, че не валя през цялото време, докато бяхме тук", отбелязва фотографът, докато разтваря чадъра си.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Родилни разкази

Запознахме се с Таня, която в момента е на 38 години, в един пролетен уикенд преди пет години. Тя беше поканила приятели, с които изградихме на двора й в гр. Шипка спираловидна структура от камъни, прилична на зикурат, в която посадихме билки. Заедно с английските си съседи Пол и Софи, както и с няколко близки познати, които се интересуват от набиращата популярност пермакултура – приложна наука за създаване на устойчиви екосистеми и човешки общности – Таня инициира създаването на "Пермашип", неформална организация - учебен център за популяризация на тези идеи. През същото лято организираха обучение по строителство с природни материали, а наесен с нея се озовахме в една от най-ниските точки на сушата, долината на Мъртво море, на курс по пермакултурен дизайн.

След завръщането си от Близкия изток Таня напусна добре платената си работа като проектен мениджър в "Дженеръл илектрик" и окончателно се премести да живее в Шипка. Това тя обоснова така: "Вярвам, че за да живеем добре, е необходимо да се свържем отново със земята и помежду си. Политиката на непрекъснат растеж е в разрез с моите възгледи. Трябваше да напусна корпорацията, за да може убежденията и делата ми да бъдат в хармония."

В края на следващата година Таня се омъжи, а в началото на 2012 г. роди дъщеря си Будика вкъщи, с помощта на съпруга си и на две близки приятелки. Което хвърли в потрес местните власти, защото от половин век насам в Шипка не се е родило нито едно дете – всички местни бебета се пръкват на бял свят в казанлъшката болница. В незнанието си как да реагира административно местната община реши да действа по изпитания начин: заплашиха Таня, че няма да дадат единен граждански номер на детето, социалните ще й го отнемат и после ще й се наложи да води дело за доказване на майчинство. Таня обаче не е от хората, които се предават лесно, и се пребори да дадат ЕГН на детето, както и да го запишат в регистъра на новородените в Шипка.

Домашното раждане за нея не е екстравагантна приумица, а добре обмислен и аргументиран акт от последователната й съпротива срещу системата, която не се нуждае от мислещи и чувстващи човешки личности, а от човешки материал, който произвежда и консумира индустриална продукция. Според нея опитомяването на човека и превръщането му в послушна овца започва още с първите минути от раждането, което се извършва във враждебната среда на болниците. По-късно училището ликвидира креативността и способността за критично мислене, с което системата се възпроизвежда успешно, но в ущърб на пълноценното човешко развитие.

Дори след като стана майка, Таня не заряза обществения живот. Когато се случи да е в столицата, идва на протестите срещу бетонирането на природата ни. Инициира подписки срещу незаконното изсичане на горите в нейния край. Заедно със съседката си Софи и още един съмишленик направиха детски център в Шипка, за да създадат смислени занимания за местните деца. Таня описва този проект като не особено успешен. Тъй като трудно намират общ език с някои от момчетата – които в този етап от съзряването си се вълнуват от други занимания – третият човек се отказва, с което губят достъп до вече ремонтираното помещение. Лош опит обаче за нея няма, защото е успяла да научи нещо ново – да работи с деца и младежи.

Денят й минава в грижи за дъщеря й и по градината, в която си отглежда зеленчуци и плодове. Все още е в период на преход, в който живее предимно от спестявания. Когато Будика заспи или някой друг я наглежда, Таня се отдава на текущите си проекти във фондацията Open Mind, на която е председател. През годините е работила по организирането на фестивала за авангардна електронна музика "Артмосферик", издала е книгата "Пермакултурната домашна градина" на български, а сега завършва продуцирането на документалния филм "Родилни разкази" (www.storiesofbirth.org).

В момента е решила да празнува постигнатото дотук - нещо, което признава, че винаги й е куцало. "Празнувам идва от празно, така че очаквам, когато чашата се изпразни, по-лесно да  усетя с какво да се заема след това." Основното, което иска сега, е да посвети повече време на съвместно мечтаене със съпруга си, за да може следващите стъпки да са ползотворни и за двама им, както и за всички около тях. "Усещам, че няма по-важно от това да успеем да запазим любовта, защото, когато трептим на нейната вибрация, всичко е възможно."

Като на активен млад човек на Таня силно й липсва социалната среда в големия град. Справя се с това, като на всеки две седмици се среща с други млади хора от региона, които подобно на нея са заменили градската шумотевица с провинциалното спокойствие. На раздяла я питам дали ограничеността на социалния живот в Шипка би могла да я накара да се върне в града. Таня се замисля за секунда, после решително отговаря: "Не! По-скоро бих създала тук средата, която ми липсва."

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Любов и благодарност тук и сега

Това е издълбано върху глинената мазилка на къщата на архитект Георги Георгиев, която се намира до село Извос, в подножието на извънземно красива група от белоградчишките скали. Още докато ни кара от автобусната спирка, спътницата в живота му Даниела отбелязва, че тук времето тече с различна скорост от тази в града: всичко е лежеееерно, бавно, маняна: чакаме една минута котка по средата на пътя да си оближе лапичките и да се премести, защото автомобилът очевидно ни най-малко не я стресира. Пристигането ни телепортира в друга реалност – на авангардния ретро футуризъм. Къщата се слива в задната си част със склона, покривът й е покрит с растителност, по комините са накацали скулптури на петли, а зад нея, на фона на следзалезното небе, се откроява силуетът на малка вятърна турбина.

Сядаме на вечеря с домакините, двама френски и двама български доброволци. Даниела казва, че най-важният съвет, който дава на посещаващите ги младежи, които искат да живеят сред природата, е да си намерят стопанка; а Жоро с усмивка контрира, че най-важното е да си намерят баир, колкото се може по-далече, да си построят къща и стопанката сама ще дойде. Даниела си е търсила подобно място сред природата от доста време. Свързала се е с хора, които са започнали проект за подобно селище до Ихтиман още през 2010 г., купила си е земя там и е засадила овощни дръвчета. Искала е да си построи природосъобразна къща и един приятел и е пратил връзка към обученията на тази тема, които архитект Георгиев организира редовно през лятото.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Но тя изпреварила събитията и го посетила малко по-рано заедно с близка приятелка, която да поразсее от мрачни мисли. И оттогава дели времето си между зеленчуковата градина и агенцията за подбор на висш управленски персонал, на която е управител. Жоро много рядко стъпва в големия град: "Както е казал Чудомир, ходя в София само по нужда." Гледа на доброволците, които неговият HR мениджър, както закачливо нарича Даниела, намира през интернет, не толкова като на помощници, колкото като на хора, на които да предаде знанията и уменията си. Основният източник на приходи му са споменатите курсове за строителство с природни материали и проектиране на такива сгради. Продават и по малко домашни ликьори, горчица, сладка.

Принципите на Даниела и Жоро са независимост и хармония с всичко. Под независимост разбират подслон, където да живеят; да отглеждат храната, с която се хранят – имат 17 декара, засети с камут, спелта и лимец; да добиват сами енергията, която потребяват –  инсталирали са фотоволтаици плюс вятърна турбина за електричество, както и панел за топла вода; да са заети с работа, която им носи някакви приходи, защото не всичко може да си произведеш сам. Не следват никакви строги правила и догми. Експериментират с всичко, пробват най-различни неща, или както Жоро шеговито отбелязва "играем си". Някои от нещата се получават, други – не. Нямат телевизор. Слушат основно радио "Видин", по което единственото негативно нещо са новините на програма "Хоризонт",препредавани на всеки час. И когато в обедния бюлетин започна да се лее кръв от израелско-палестинския конфликт, Жоро каза, че тази музика не му харесва, и смени честотата. Рядко заключват вратата на къщата. От съвсем скоро са сложили звънец, защото напоследък са започнали непрекъснато да идват хора. Последното ги кара да се чувстват много по-малко сами, отколкото когато са в града. Иначе за местните те са забележителност и загадка едновременно: не могат да проумеят защо са се забили в Северозапада, откъдето всички бягат.

Градината им е пълна с нацъфтели най-различни билки, фиданки на овощни дръвчета, много зеленчуци и цветя, кошери с пчели, които оставят да се размножават по естествен начин чрез роене; в най-долната част са създали малко изкуствено езерце, в което са пуснали таранки и един шаран, а бреговете му са обрасли с тръстики. Компостната тоалетна на двора е изплетена от тръстика и предлага много красива гледка, защото няма врата. Вместо нея на няколко метра от входа й има бариера, с която ползващият я сигнализира, че е заета. Иначе в къщата също има тоалетна и баня.

Жоро е обикалял в продължение на няколко години България, за да намери отдалечен баир, на който да си построи къща. Обходил е Родопите, Странджа, Еленския балкан, но все нещо се е проваляло, когато е започвал преговори по сделка. Докато един ден кръстникът му го поканил да му покаже една поляна, покрита с диви ягоди и билки, той е дошъл и от раз я е купил. След това е започнал да строи къщата – само с природни материали и с труда на местните роми. Къщата е покрита през 2012 г., но все още има неща за завършване по интериора: липсват парапети и други дреболии. Докато сме там, той ръководи доброволците, които покриват зимната градина пред къщата, чието основно предназначение е да акумулира топлина в глинените стени през студените месеци, като така намалява разходите за отопление.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Следобедът завалява редовният за екваториална България дъжд. Жоро предлага да отидем до Белоградчик да напазаруваме. В центъра, който е в самото начало на града, са пристигнали автобуси, пълни с американски туристи, слезли от круизни кораби по Дунава, за да разгледат местните забележителности за няколко часа. Докато товари два чувала с перлит за изолация на покрива на зимната градина, му помага местният ром Виктор. За него Жоро отбеляза, че има дарба на строител: той е построил почти сам първия етаж на къщата.

Бъдещите планове на двойката са да намерят начин да прекарват цялото си време на мястото и да имат устойчиви доходи. На връщане Даниела ни откарва до София, където се връща, за да подпише договор по проект, с който ще си купят тракторче и ще изградят прабългарска юрта, пещ за хляб, демонстрационни повдигнати лехи и миксер за кирпич.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Кирпичената българско-английска дружба

Село Хотница, което се намира на двайсетина минути с кола и половин час с автобус от столицата на Второто българско царство, освен с красивия си водопад е известно напоследък и с големия брой англичани, заселили се тук в последното десетилетие. Джейсън е един от тях. Дошъл е преди 11 години, разглеждал е две седмици имоти и когато за пръв път видял къщата в Хотница, я купил, без да се двоуми. Откъм улицата единственото, което я отличава от останалите къщи, е черепът на крава, закачен на портата. Но откъм двора Джейсън се е развихрил в стил, наподобяващ този на Гауди, изграждайки нещо като дълга остъклена веранда с глина, слама, стари автомобилни гуми и изхвърлени прозорци.

Преди да дойде в България, Джейсън от Нотингам е бил промоутър и издател на музикално списание за рага, реге и хип-хоп. Постоянният стрес и не особено добрите доходи – "често дори след успешни концерти оставах с празни джобове" – го подтикват да търси спокойствие в провинцията. Цените в Обединеното кралство обаче са умопомрачителни: "Къща с толкова голям двор като моя струва половин милион паунда." Има и още една причина да потърси дом извън родината си. "Англия на практика е полицейска държава. Навсякъде те следят камери, когато си купуваш техника, ти взимат личните данни." В България му допада леко анархистичната свобода, въпреки че според него след влизането ни в Европейския съюз нещата са се позатегнали в сравнение с преди. Въпреки това усещането да не си през цялото време под чужд контрол и наблюдение определено си заслужават.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Джейсън живее заедно с Искра. Тя е попаднала там съвсем случайно – нейната секретарка я е поканила да си отпочинат след завършването на тежка продукция и я е настанила да спи у Джейсън. Оттогава Искра, която по професия е рекламен продуцент, е разтроена между Хотница, София и родопското село Добростан, където си е купила къща с намерението да се премести дълго преди да се запознае с Джейсън. В свободното си време се занимава с тай-чи и боуен, което описва като неинвазивна терапия, нещо средно между акупресура и масаж. Неин учител в този австралийски по произход метод е живееща в Хотница англичанка.

С Джейсън имат почти двегодишен син Макс, за когото Искра се радва, че ще научи още от малък къде расте храната: в градината, а не по рафтовете на супермаркета. Докато си говорим, седнали под сянката на иглолистните пред къщата, Макс любопитно изследва ягодите, завзели терена наоколо. Прави ми впечатление, че докато малкият тича, играе и рови из пръстта, не чуваме нито веднъж до болка познатото от градските детски площадки: "Не!" или "Остави това, ще се изцапаш". Когато Искра е в Хотница, за отглеждането на Макс й помага майката на Джейсън, приветлива и  усмихната възрастна жена, която се е преселила тук след смъртта на съпруга си. И тя, както повечето англичани у нас, се наслаждава на далеч по-слънчевия климат и по-топлите човешки взаимоотношения.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

В работното си всекидневие Искра се опитва да рекламира неща, които са й по сърце. Една от гордостите й е европейска кампания против тютюнопушенето. В момента обмислят международен проект за анимационен филм. Интересът й към анимацията за деца се е появил покрай Макс. От години прави неща с ръцете си – бижута, текстил – но покрай работата и детето за съжаление не й остава време. След като Джейсън ни развежда из къщата, забелязваме, че и той споделя подобна страст: всички мебели, включително кухненските шкафчета, са изработени от него, с определено артистичен вкус. За тях Джейсън е употребил повторно материал, който иначе би бил изхвърлен: декори от рекламни продукции, изрезки от дърводелски цехове и стари мебели, които находчиво е ремиксирал. Оказва се, че изработката на арт обзавеждане и кухненски шкафове е основната му работа в момента. Стената в стаята на майка му краси глинено слънце, което направил за няколко часа, а в банята ни посреща цяла скулптурна група с морски мотиви. Забелязвам, че не е нито гледжосана, нито лакирана, и се заинтересувам как й се отразява влагата: "Не й е подействала зле досега. След като се намокри, си изсъхва сама."

Джейсън е изолирал цялата къща със сламени бали, които е измазал с глина. Отнело му е съвсем малко време и резултатът се е забелязал веднага: 4 кубика по-малко дърва през отоплителния сезон. Двамата с Искра са вегетарианци. Не разделят живота си на работа и почивка и не изпитват нужда да ходят някъде специално за да си почиват. В Хотница и Добростан се чувстват добре. "По друг начин се спи, по друг начин се диша. Друго е да можеш да ходиш бос, да се заземяваш терапевтично." Няма нищо, което да им е нужно допълнително. В бъдеще Искра желае да се занимава все по-малко с реклама и все повече с устойчиви неща. Мечтае да направи център, който да популяризира строителството с природни материали, да създаде собствена марка биодрехи, да прави upcycling (бел. авт. – докато при рециклирането качеството на материалите обикновено се намалява, например пластмасата от бутилки може да се използва само за по-груби изделия, при upcycling-а се използват отпадъчни материали за създаването на по-висококачествени изделия, например дреха от текстилни изрезки). Пожелаваме й успех и отиваме да проверим дали наистина близкият водопад е толкова хубав, колкото ни го похвалиха. И май откриваме откъде черпи вдъхновение Джейсън.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Патетата на Мария

Ани и Явор живеят в последната къща на първата улица в село Гергини, което е на 8 (според Ани) или 12 (според Явор) минути от Габрово с кола. Самото село е нещо като луксозна вилна зона - предградие на българския Манчестър, но в повечето градини забелязваме засадени всички съставки на шопската салата, а привечер виждаме да се връща местният овчар със стадо овце и кози. Центърът на селото и кметството са образцово решени в стил, който напомня доста по-западно географско разположение. Това е станало благодарение на соцвелможа, който по наложената от дългогодишния пръв партиен ръководител традиция е ъпгрейднал родното си място.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Ани и Явор (и двамата на 38) са програмисти по образование. Тя – бивш, той – настоящ. Питам Ани защо се е отказала от тази толкова добре платена професия. "Байгънясах." В един момент разбрала, че не е нейното нещо. Много години преди да напусне, е искала, но не й стискало. "В един момент взе да ми се гади да ходя в офиса и напуснах." Забелязала, че ситуацията след напускането се е преобърнала наопаки: преди е имала пари, но не й свободно време, а след това – много време и никакви пари. С една приятелка стартирали малък бизнес – производство на възглавници от спелта. Малко след началото Ани забременяла и оставила бизнеса на приятелката си, която го поддържала няколко години. После й омръзнало и го прехвърлила обратно на Ани. В момента работилницата се помещава на долния етаж на къщата, а в отглеждането на дъщеря й й помага детегледачка. Заради дъщеря си Ани е станала част от движението за демократично училище. Не може да си представя да я даде в обикновено училище, което според нея не само е губене на времето, но е и травматично преживяване.

Ани ходи рядко до София. "Ако не съм се връщала няколко месеца, се чувствам като в чужбина – всичко ми е много любопитно." В София се забързва, придобива усещането, че трябва да свърши много работа. На село животът се движи по-бавно, но пък много по-бързо отмята задачите, защото всичко й е наблизо. В големия град най-много й е тежало пътуването. Веднага щом започнала сама да си изкарва парите, се преместила от жилището на родителите си в квартал "Младост" в центъра. На село й липсва софийската среда. Това е единственото, което би могло да я върне обратно – както и бъдещото училище на дъщеря й. Но е много доволна от всичките си гергински съседи. "Съседите от горната къща направо ни осиновиха. Много са готини. Седемдесетгодишни са, но пък какви купони правят."

Явор е живял до 23-годишен в къща на село, в квартал "Долапите" на Русе. "То се води квартал и има градски транспорт, но иначе си е живо село." След завършването на висшето си образование в Русе прекарал 10 години в София. Не му е било комфортно в големия град. На село се чувства на мястото си, въпреки всичките му тегоби: печките и риненето на снега зимата, косенето на поляната лятото. Не приема този допълнителен физически труд като недостатък: "Просто тук е така. Понякога рина сняг до разклона по два часа, защото тракторът не е могъл да се качи. Но пък е много красиво." Интересувам се дали се разхожда по околните хълмове, които изглежда като да предлагат примамливи гледки. "Когато живеех в град, ходех много по планините, но сега не изпитвам силна нужда. Ходим от време на време с приятели на хижа." На практика си живеят в природата. Напролет често забелязват диви животни, излизащи от гората до къщата. А свободното време на село е плътно запълнено с дейности: я да се окоси, я да се оправи пясъчникът...

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Още при пристигането ни впечатление ни прави доста нетипичната фасада на къщата – отворена към улицата покрита веранда. Когато влизаме вътре, големият прозорец над мивката веднага издава националността на собствениците: Англия. Ани и Явор живеят под наем. Интериорът по нищо не се различава от този на модерно градско жилище. Отоплението е от локално парно на дърва.

Преместили са се в Гергини веднага щом на Явор се е удала възможност да направи фирма със съдружници от Габрово. В момента в нея работят 17 души, всичките от региона. Той споделя управленските си разбирания: "Или контролираш хората, или им се доверяваш. Аз избрах второто." Харесва му да пита хората какво искат, да общува с тях. В офиса им повечето хора са по пантофи или джапанки. "Днес беше първият работен ден на едно момче, завършило тази година Априловската гимназия. Първото нещо, което забеляза, беше, че съм бос. Гледаше ме втрещено. Успокоих го, че може да си остане по обувки." В този момент разговора ни прекъсва дъщеря му Мария: 

— Тате, днес се порязах два пъти на тревичка!

 — Добре. Е, не че е добре, но...
 — Тате, отиди да видиш Захари!

 — Всичките ни патета се казват Захари – пояснява за нас Явор. В задния им двор има няколко възрастни и много новородени мускусни патета. Отглеждат ги, за да осигурят чиста храна за Мария, която страда от хранителна алергия и не може да яде млечни продукти. Три от патета в момента са в къщата, защото са се излюпили първи и майка им би оставила неизлюпените яйца, за да се грижи за тях. "Да гледаш патици е като да имаш турски сериал в задния си двор – този клъвнал онзи, онзи му отмъстил", смее се Ани.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Разделяме се със семейството, при което прекарваме само половин ден, като със стари познати. Явор ни закарва до разклона, от който ни взе Ани. Там ни чакат приятели, с които отиваме на море. В отдалечено село със слънчогледови ниви и трактори зад плажа, разбира се.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Повечето градски хора смятат, че селският живот е неблагодарен, изпълнен с тежък труд от тъмно до тъмно, липса на забавления и възможности за работа. От друга страна пък, хората в отдалеченото родопско село, в което прекарах една година от живота си, които оставят къщите си отключени и думата "кражба" за тях е абстрактно понятие, не можеха да разберат как някой ще иска да живее на място, където се разбиват стени, за да се отмъкне банкомат, където хората не се поздравяват, въздухът е мръсен, а храната е ужасна на вкус. Както всяко нещо на този свят, всеки медал има и обратна страна. Миграцията от селото към града е световна тенденция не от вчера, а в обратна посока е почти незабележима. Но изглежда доста интересна, съдейки по хората, които ви представяме в този брой.

Фотограф: Стоян Николаев
Източник: Light

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

39 коментара
  • 1
    sir_matt avatar :-P
    sir_matt

    Загубени хора. Как може да не им ли харесва да са по 300 кг, да сгъват корполенти телеса в меките седалки на Мерцедесите, златен Картие на ръката с която ръфат мазен дюнер, на път за важна бизнес визита в ДАНС, а от всякъде да звучи Пайнер?!

    Не мога да ги разбера:)

  • 2
    kikoleppard avatar :-|
    kikoleppard

    До коментар [#1] от "sir_matt":

    +++++++

    и да не си обнявяват ежечасово статуса, тагват, лайкват и т.н във Фейсбук, примерно.

    Как е възможно това?

  • 3
    forrestgump avatar :-|
    Forrest Gump

    тези хора живеят, а ние "нормалните" съществуваме

  • 4
    blockblock avatar :-|
    block

    До коментар [#1] от "sir_matt":

    корпулентни се пише.

    но общо взето всеки трябва да живее както му харесва. бил съм и в двата края на спектъра. за сега клоня към асфалта, бензина и всуе блестящите електрични глобуси. шумният и разблуден град може да е скован от злоба но пък ме забавлява по начин по който селото не може. по натам може да ми дойде друг акъл ама за сега е това.

  • 5
    petianp avatar :-|
    petianp

    Хубав разказ! Всичко изглежда толкова лесно и приятно, но само те си знаят колко е трудно. Много ми е интересно, къде ще учат децата, как ще ходят до училище и най-важното как ще ги издържат, когато искат да отидат на учат в университет.

  • 6
    pagan avatar :-?
    pagan

    Мисля, че вече навсякъде е възможно да си "в крак с времето".
    Съвременните технологиите промениха нещата неимоверно в тази насока. Сега е много по-лесно да се информираш, да участваш в различни инициативи и да се свързваш (и да спориш) с хора, с които споделяш общи възгледи от когато и да е било преди.
    В повечето случаи, модерния градски живот изсмуква жизнената енергия на хората в правенето на безсмислени неща и си е чиста проба суета и пилеене на време.
    Възхищавам се на смелостта и предприемчивостта на тези хора.
    Това е единствената надежда за възраждането на българското село, чрез създаването на устойчиви общности. Без образовани млади хора и техния труд и упоритост това няма как да стане.
    Пожелавам им успех и на всички които ще ги последват.

  • 7
    jezmy avatar :-|
    Jezmy Halibram

    :) идиалисти za sajalenie svetat ne se dviji v tazi posoka .6te iz4eznat kato neendertaltsite :).sa sajalenie i na men mi se iaka da se usamotia v edno ot tezi malki kitni seltsa :) BEST WISHES

  • 8
    raimo avatar :-|
    Трифон Тотов

    Не прочетох всичко, но от това което мернах, останах с впечатлението, че всички получават финасови средства извън селският им живот...

  • 9
    plovdiv1926 avatar :-|
    Angel Parvanovski

    Заради тази статия и хората в нея ми се появи нова мечта :) Няма да зарежа никога градския живот, но идилията да имаш малка, спретната къщурка сред Родопите е прекалено завладяваща.

  • 10
    ribardo avatar :-|
    ribardo

    Тия хора са точно толкова еднотипни и униформирани (макар и не в буквалния смисъл), колкото и жителите на одиозния "голям град", от който така съкровено желаят да се спасят. Почне ли някой да ми говори за "назад към обикновеното", веднага усещам повея на смъртна скука, ограниченост и сектантщина. Аман. Light се превръща в орган на супер-мега-свежарките, като да напишат за теб е равнозначно явно на получаването на нобелова награда.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK