От 5 до 9
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

От 5 до 9

От 5 до 9

Бягство, мания или просто смяна на ритъма – хобитата на няколко човека и историите зад тях

Светослав Тодоров, Тамара Вълчева, Мартина Ганчева
40296 прочитания

© Вихрен Георгиев/ People of Sofia


Професия Вехтошар

Фотограф: Мартина Ганчева

Валентин Балабанов и неговият домашен музей

"Аз съм вехтошар. Определям се като такъв, без да знам дори какво точно значи. Масово го бъркат с клошар. Имам случаи някой с много богата култура и по-дебел врат да ми подвикне – какъв клошар си ти бе, ти си милионер. И се опитва да изчисли благосъстоянието ми." С това откровение ме посрещна Валентин Балабанов, по-известен сред приятелите си като Били. Откривам го на път за Рилския манастир, малко преди края на град Кочериново. Буквално заковавам спирачките, когато зървам няколко стари автомобила с изгризана от времето ламарина, кацнали върху покрива на бивше ТКЗС.

Автор: Мартина Ганчева

Вратата към това ретроцарство зее широко отворена. Струг от 1900 г. Италианска машина за сладолед от 1915 г. "Бианчели" от 1921 г., "Понтиак" от 1930 г., BMW от 1934 г. Москвичи, трабанти, вартбург, шкоди, волги... Озовавам се в един приказно разхвърлян свят от висящи, стърчащи, накачулени един върху друг предмети. Нещо като театрален склад за старинни реквизити, нещо като музей, но с потънали в прах експонати. Едно помещение е пълно с шевни машини, ютии, сметала, радиа, друго с пушки, трето с грънци. Има военен склад с ботуши, кепета и ушанки. Виждам файтон, после локомотив. Наоколо са натрупани чекръци на по сто и кусур години, тъкачни станове, колела от каруци, търкаляли се по прашните коларски пътища, дървени рала, менци, глинени делви, налъми, национални носии, окарини, цигулки, върху които някой някога е теглил лък по сватби, концерти и вечеринки.

Трудно ми е да обхвана всичко с поглед. Местните говорят, че тук има над 30 000 експоната. "Имам собствена теория за организирания безпорядък. Искам, който дойде тук, да се чувства откривател. Очарованието е в изненадата", споделя Били. Прав е. Усещам, че се вълнувам, когато докосвам клавишите на пишеща мащина Underwood, слагам крак върху педала на шевна машина Veritas, поглеждам през бинокъл Iris, пускам монета в Select 100 matic, за да чуя My girl Josephine на Fats Domino, и разгръщам страниците на Journal Universal от 1908 г.  

Автор: Вихрен Георгиев/ People of Sofia

Били работи като детектив в набирането на всяка бримка от колекцията си. "Аз тия неща съм ги събрал от хора, от сметища, от вторични суровини, от разлагащи се къщи. Някои са ми подарени. Една сутрин си намерих радиоапарат пред вратата, на шосето. Един старец на 80 от Хасковско минал на екскурзия до Рилския манастир предната година. Впечатлил се и на следващата се записал на екскурзия, за да ми донесе един съд. Автобусът спря отпред, той слезе, притича през пътя, едва не го сгазиха колите. После се стрелна обратно в него и изчезна", разказва развълнуван Били.

Историята ме провокира да го питам дали българинът е Плюшкин. "Оооо, според мен българинът е много плюшкин. Ти знаеш какъв народ сме. Строим къщи, окопаваме се, вграждаме се. Навън хората гледат да са под наем, ние купуваме. Това са плюшкински разсъждения. Национална характеристика, но всъщност няма нищо лошо", признава вехтошарят. Той самият нито продава, нито подарява. Но понякога прави изключения. "Един ден си седя вътре в стаичката. И гледам висок мъж с костюм. Странен човек. Крачи насам-натам. Стори ми се неестествено. А той се оказа дипломат, посланикът на Пакистан. Искал да се запознае с мен. Дойде с шофьор-преводач. И като се влюби в мястото. Пет пъти идва. Бил любител на радиоапарати. Подарих му едно старо радио. Искаше да си плати. Викам му – това не е магазин. Аз или не давам, или подарявам. Много се впечатли. И до ден днешен ме кани на чай и по приеми в Букурещ. А аз не съм ходил на чай даже на Кочеринския площад", не прикрива усмивката и Били.

Автор: Мартина Ганчева

Основният му принцип е да не превръща любимото си занимание в търговия. "Роден съм в съседния град Рила. От дете се занимавам с това. Израснал съм в уникалния архитектурен комплекс "Бабина махала". Днес от нея няма и помен, къщите й са съсипани, въпреки че през 1971 г. комплексът е обявен за паметник на културата. В края на XIX век кварталът е бил населен с монахини, които са оземлени с парцели край средновековната църква до гробището. Те вдигат къщите си, всяка наподобяваща малък метох.

Постройките са били свързани помежду си с комшулуци, имали са собствен параклис, старинна баня хамам, изба, животновъдно стопанства, лозя, градини и ратаи, които са помагали на жените в селскостопанската работа. Повечето от тях са били хаджийки, при това доста начетени. Изграждали са в махалата си и килийно училище. По това време им разрешават да осиновяват деца, да ги отглеждат, да ги възпитават и да ги изучат. Хаджи Сусана, най-образованата от тях, осиновява дете, чиито родители са загинали при пожар. Това дете е била моята баба", разказва фамилната си история Балабанов и допълва - "аз израснах в тази махала и оттам ми е любовта към старинните неща, към предметите, към миризмата им. Като подуша някой чекрък и се връщам в детството автоматично. Едно старо тъкано платно може да разтупти сърцето ми. Всяка вещ тук ми е тръпка".

Днес Били мечтае за собствен арт музей, където да реди пъзелите на миналото. А хората имат това място като църква, като храм. Въпреки че всички банки, към които се е обръщал досега, са му отказали кредит, Били продължава да мечтае и да търси и намира. Защото, както беше казала Пипи Дългото Чорапче, светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите.

Мартина Ганчева

Парфюмът

Фотограф: Вихрен Георгиев/ People of Sofia

Деница Иванова и парфюмата й колекция, съхранявана в червени куфари

Деница Иванова от малка знае, че има доста изострено обоняние. Освен подправките и богатия на аромати свят тя изучавала с интерес как миришат хората около нея. "Постепенно разбрах, че съм зависима от миризмите", казва тя и коментира, че това може да е компенсаторно, в резултат на късогледството й. Като тийнейджърка се пръска тайно с парфюмите на майка си, които намаляват прогресивно. "Осъзнах, че миризмите влиaят на настроенията ми, важна част са от първото впечатление, което оставя някой у мен. Забелязала съм и че съм редовна клиентка на магазини, в които се използват предразполагащи ароматизатори."

Постепенно Деница започва да чете повече за парфюми и аромати, изучава съставките и с първата си заплата поставя началото на своята колекцията от парфюми. "Събирам ги вече повече от десет години, в момента имам около седемдесет пълни бутилки, но са били и сто, освен тях имам стотици тестери, проби, малки шишенца с отливки от други парфюмани", пресмята Деница, която е икономист по образование. Тя споделя, че най-интересната част от хобито й и най-голямата тръпка е размяната. След като е натрупала солидна колекция, тя и други парфюмани се събират всеки месец на различни места и си разменят аромати, които вече са им омръзнали или просто са готови да споделят с другарите си в т. нар. виалчета от по 1 и 2 ml и отливки по 5 и 10 ml. Групите са малки, ограничени и с доверени хора, които вече са станали приятели, уговарят се в затворени Facebook събития. "Най-много ценя в хобито си приятелствата, които съм създала по време на тези срещи. Преди четири години си пишех с една жена, която имаше същото фамилно име като моето моминско и след като се договорихме да си разменим парфюми, които и на двете ни бяха омръзнали, си написахме адресите, за да ги изпратим по пощата. Оказа се, че сме съседки и се срещнахме в квартала. От тогава станахме толкова близки приятелки, че споделяме много повече от страстта си към парфюмите."

Деница получава миризми и от цял свят, с които се сдобива по пощата (засега не се е изгубило нищо). С любители от www.fragrantica.com се уговарят и си изпращат отливки отвсякъде. Самата тя е получавала от САЩ, Австралия и Русия – "дори да търся рядък парфюм от 1934 г., все ще има кой да ми го прати, но и самата аз никога не отказвам отливка. Последно пращах в Англия и Франция." Oтливката отнема време – парфюмът се впръсква в шишенце, докато достигне нужните милилитри, но голяма част от него остава и във въздуха.

Докато разговаряме, се мъча да доловя парфюма, с който е в момента, но не успявам – "причината е, че се пръскам много премерено и предпазливо – използването на парфюми изисква ароматна култура, не може да навлизаме в личното пространство на хората с агресивни миризми". Все пак задоволява любопитството ми - в момента е с Cedre на Serge Lutens – "много силно подправков парфюм с ярко изявен мъжки уклон. Понякога нося унисекс парфюми, но не и чисто мъжки, въпреки че се интересувам от тях".

Днес Деница ще смени два парфюма: сутринта е сложила много лек "офисен", а вечерта ще благоухае с някой по-ориенталски и тежък, примерно един от най-любимите й, Organza Indecence на Givenchy, който има ванилия, канела и е изграден върху дървесна нотка. Тя дели ароматите строго на дневни и вечерни, офисни и празнични, летни и зимни и пр. "Няма как зимата да се носят цитрусови парфюми, защото те смразяват, през студените дни са много по-подходящи ванилия, шоколадови, дървесни нюанси, които създават асоциация с камина и уют. Същевременно, лятото е невъзможно да се напръскаш с подправки и амбра, защото ще направиш лошо впечатление, ще те заболи глава, ще ти стане лошо и задушно. И не бива да забравяме, че отровата е в дозата."

Според Деница парфюмите трябва често да се сменят. "Хората, които се хвалят, че използват само един парфюм, не казват истината. Невъзможно е един и същ аромат да ни допада всеки ден. Най-малкото, чисто хормонално тялото се изменя през месеца и възприятието на една и съща миризма се променя. Вкусът се променя много, да речем след преживян стрес или боледуване." Казва, че един парфюм може да е подписът на човека и завинаги да му остане любим. "Аз никога няма да изневеря на Coco на Chanel – открих го случайно, но дори и него не мога да нося постоянно." В нейния любим Coco има есенция от българска роза. И когато го ползва, тя е вярна на цялата линия: сапунът, лосионът за тяло, парфюмът за коса, всичко е Coco на Chanel. Парфюмът за коса е хитът на Chanel, с който печелят много блондинки на своя страна – в него няма спирт. "Аз не съм почитателка на така нареченото облаково пръскане. Когато парфюм за тяло попадне върху русата ми коса, тя става зелена, заради спирта. Дори най-хубавите и качествени продукти увреждат бижута, дрехи – пръскайте се голи."

Деница има наблюдения, че повечето жени не носят парфюми по време на бременността си или носят коренно различни миризми от тези, които по принцип харесват. "Аз самата през тези месеци ползвах само много плодовия и сладък Rockin rio на Escada, който впоследствие намразих и не го нося вече, но е част от колекцията ми, за спомен." Сега носи съвсем различен тип, нарича себе си ваниломан и харесва ориенталски и жасминови парфюми. "Съобразявам се само със съпруга си. Ако той или дъщеря ми споделят, че някоя миризма им е неприятна, не я ползвам. Имам късмет половинката ми да ме подкрепя в хобито ми, защото на един болен, запален парфюман като мен  цялото свободно време отива в издирване на нови аромати и четене за нови продукти."

Деница не иска дъщеря й да се занимава с парфюми. "Тя е само на седем години и засега въобще не обръща внимание на всичките ми червени куферчета с шишета и дано си остане така индиферентна, ако все пак се запали няма да я спра, но не ми се иска." Вероятно това е така, защото колекционирането на парфюми е скъпо и всепоглъщащо удоволствие.

Повечето парфюми, които се съхраняват на тъмно и сухо в червените куфарчета на Деница, влизат в употреба редовно. Тя купува не само такива, които би носила и й харесват, но и редки, които вече не се произвеждат и предизвикват чисто колекционерския й интерес. Alchimie на Rochas, L’arte на Gucci, Feminite du Bois на Shiseido са част от ценните й придобивки, както и Profumo  на Acqua di Parma на???, с триста съставки или Gloria на Cacharel.

Най-интересните парфюми често имат нерадостна съдба – спират ги от производство. Деница обяснява, че често причината е в съставки като мускус, мъховете и други, за които се смята, че предизвикват алергии. Производителите ги заменят със синтетични еквиваленти, които обаче далеч не се държат по същия начин и ценителите остават разочаровани.

Когато някой от екземплярите в колекцията й е на привършване, Деница оставя малко на дъното и прибира бутилката. "Никога не изхвърлям шишетата, пазя си ги. Най-много харесвам винтидж дизайна с помпичка, но въпреки че ги ценя, не бих си купила аромат само заради опаковката, важен е сокът вътре." Парфюмите не се променят с времето, нито изветряват, ако се съхраняват правилно, най-много цветът на течността да се измени.

От онлайн магазините може да се поръча абсолютно всичко, но с най-голям избор се слави Виена. "Вече и в България може да се намери всичко, не е като едно време, най-ценните находки имам от кварталните магазинчета. Но аз много обикалям, просто не мога да пропусна парфюмерия." Хобито се развива най-добре чрез срещи.

Колкото до тенденциите в парфюмите, Деница не е очарована от последното развитие: "Модерните аромати са много силно белоцветни, с лека дървесна подложка и доста плодове, почти всички са еднакви. Направени са да се харесват масово и да нямат отличителни знаци, което въобще не е по моя вкус, аз обичам парфюми с индивидуално присъствие." Деница обаче харесва и свежи и зелени парфюми, пълни с цветя и цитруси и зелени миризми  – "никога не съм имала село, където да си играя и когато доловя такива миризими, ми става приятно – хора с цитрусови и тревисти аромати подсъзнателно определям като "другари в играта", с които можем да тичаме по открити поля".

Няма нужда човек да е синестет– да вижда картини или да чува звуци, които са предизвикани от различни аромати, за да прави асоциации при определени миризми. " water=">Cristalle Eau Verte на Chanel.">Явно е готова да ме причисли към "другарите в игрите".

Тамара Вълчева

ЖП гара "Хармония"

Автор: Вихрен Георгиев/ People of Sofia

Петър Чесновски и железопътният моделизъм

През 2007 г. икономистът Петър Чесновски се намира в близост до Филаделфия и внезапно спомените от детството му нахлуват, докато наблюдава близката жп линия. "Беше грандиозна!" Размерите на композициите са достатъчно впечатляващи, за да мине половин час, докато дойде редът на последния вагон.

Тази атмосфера кара вече женения и баща на две деца Петър да се върне към хобито от юношеските години – железопътния моделизъм. Описва го като плод на "низ от случайности". Всичко започва с подарък от родителите му – популярните тогава влакчета Piko, с които по негови думи са започнали повечето колекционери и хобисти.

Но 42-годишният Петър не се смята за част от първата група хора. "Колекционерите обикновено се фокусират върху събирането на месингови модели, които са част от определена епоха, дори администрация. Имам около 100 локомотива и вагона, предимно американски, което не е кой знае какво на фона на постижения на някои хора в областта. Изпитвам удоволствие не толкова от събирането, колкото от изграждането на средата, целия ландшафт - сградите, храстите, дърветата около релсовия път".

Отвъд удоволствието, в преоткритото хоби той открива и още нещо - спокойствието, което му носи. "С него имаш шанса да създадеш свят, който е в хармония с теб. В него никой не изпреварва на червено, няма нищо разрушено или надраскано. Вместо да гледам някое предаване, което ще е загуба на време, в края на деня предпочитам да се отдам на нещо подобно", разказва Петър, който признава, че всъщност му е трудно да отделя време всеки ден и работи в отделената си специално за тези занимания стая средно по четири часа на седмица.

Заради това и най-амбициозният му макет вече му коства близо пет години постоянно старание, а за отделните детайли (като например окабеляването, за да работят всички стрелки и сигнализации) е чел специализирани списания и книги, гледал е и видеа със съвети в YouTube. Купува пластмасови човечета, а за да ги превърне в пътници на влака, внимателно рисува всичко по отношение на облеклото и външния вид. Понякога обработването на един "пасажер" отнема час.

Завръщането към хобито и България го водят към "Клуба на железопътния моделизъм - България" в София, който описва като "нещо уникално". КЖМБ е основан преди пет години, а членовете му, изцяло издържащи проекта си, са около 30. Част от тях имат членове в рода, които са работили в железопътния транспорт и са отраснали с една романтична представа за влаковете. А някои са и сегашни кадри - във форума на клуба една от темите в раздела за лични представяния е започната от роден в Червен бряг машинист.

Но при Петър такава връзка липсва - родителите му са били инженери. "Обединява ни това, че всеки един е осъзнал, че може да направи нещо ценно сам вкъщи, но най-ценното е социалният контакт." Те се събират всяка събота, а в последната от месеца клубът е отворен за посещения от всички заинтригувани.

По-рано тази година участват на изложение в Будапеща, където разполагат четири "български" гари на 240 метрово трасе. Най-актуалното събитие около ентусиаситите е Международното изложение, което членовете организират между 3 и 7 юни 2015 г. в Несебър.

Освен страстта към влаковете и моделирането Петър също така поддържа 150-литров аквариум с рибки. "Не съм сигурен каква е връзката, но част от членовете на клуба са също така акваристи." Значката на "Борусия" (Дортмунд) на якето е като че ли ясен знак и за привързаност към футбола.

Докато някои приятели слушат с любопитството историите около железопътния моделизъм, Петър признава с усмивка, че на повечето им става скучно покрай множеството подробности. Но децата често са впечатлени, тъй като рядко са виждали нещо подобно в домашна или въобще реална среда.

"Напълно съм убеден, че това, което правим, може да допадне и на млади хора. Ако останат време и средства, планираме да направим уъркшоп, с който да ги привлечем към идеята. Просто конкуренцията за вниманието им е огромна покрай всичките социални мрежи, чатове и т.н., а според мен те понякога носят отчуждение."

Какво би го отказало? "Това хоби е достатъчно разнообразно, за да ти поддържа интереса за цял живот. Но, аз имам един принцип - никога не казвай "никога". Хобитата, по принцип, са основно функция на две променливи, колкото и малки като количество да са - свободно време и финансов ресурс. Те са и първите, които човек елиминира при криза. Така, че ако настъпи такава ситуация ще трябва, ако не да се откажа, то поне да замразя хобито до по-добри времена."

Повече за дейността на Клуба по железопътен моделизъм може да научите на

http://railwaymodellingclub.com/

Светослав Тодоров

Пълен ужас

Фотограф: Вихрен Георгиев/ People of Sofia

Трайко Богданов и неговите филми

Трайко Богданов (32 г.) е роден в България, но още на осем години заминава за Полша, където прекарва по-голяма част от живота си – майка му е полякиня, а баща му българин.

Докато живее тук, в детската му глава ярко се запечатват вечерите, прекарани в гледане на телевизионното предаване "Студио X" по БНТ, което, както някои си спомняме, представяше трилъри и филми на ужасите. В Полша първите прочетени от него книги са на Стивън Кинг, грижливо скрити от майка му, която смятала, и с право, че не са подходящи за малки деца. "Съхранявах ги в една раница в мазето", спомня си той. Когато е на 8 години, Трайко взема личната й карта и се регистрира в кварталната видеотека в града, за да наема филми на ужасите. "В Гожов Великополски нямаше подобни филми по кината или поне много малко." Всички видеокасети също се запаметяват тайно от родителите.

"Сънувах кошмари, но не спирах, гледах всичко, което има във видеотеката. Много ме беше страх, но всъщност още ме е страх и именно затова гледам филми на ужасите." Но Трайко не се ограничава с гледане и започва да колекционира филмите. В момента има 700 заглавия, 600 от които са минали през очите му. Колекцията стартира със старомодния начин на презаписване с кабел и две видеа, впоследствие купуване на CD-та и DVD-та и сваляне от интернет. Използва direct connect, piartebay, rapidshare, но в Полша редовно има акции на полицията за хващане на пиратски копия: "През 2008 г. занесох сак с 900 диска на 90-годишната ни съседка от горния етаж, за да ги скрия при нея. Надявах се полицията да не претърси апартамента й, а тя не ми вярваше, че е възможно сакът да е пълен с филми…"

За Трайко е важно не просто да гледа филмите, а да ги има записани, защото обича да ги гледа по няколко пъти. Прекарва времето си в тяхната компания по 3-4 вечери на седмица. "Адреналинът от гледането на хорър при повторно пускане не е толкова голям, но тогава се наслаждавам на сцените и режисурата."

Преди три години Трайко се връща в България и започва работа като бизнес анализатор. Смята да остане за дълго в София, затова и пренася цялата си колекция, както и всички петдесет книги на Стивън Кинг с изданията им на полски, немски, английски и български език, плакати и тениски нa любимия му филм на Роман Полански - "Бебето на Розмари". "Полански ми харесва много, не само защото е роден в Полша, а заради начина, по който изгражда напрежението и подбира актьорите си. Самият той има живот като във филм на ужасите – от еврейски произход е и майка му е била убита в концентрационния лагер "Освиенциум", през 60-те заминава за Холивуд и на следващата година след големия успех на "Бебето на Розмари", собствената му съпруга Шарън Тейт е убита от по жесток начин, бременна с детето им."

Друг негов любим полски режисьор е Анджей Жулавски с култовия му хорър "Обладаване" от 1981 г. Впечатлен е и от специфичното изкуството на италианския режисьор Дарио Ардженто – "джало", и неговата трилърна еротика в ужаса. Последният проект на Ардженто е от този месец – двамата заедно с певеца Иги Поп набират средства чрез crowdfunding компания, за да реализират хорър по немска история от 1816 г. с работно заглавие Sandman. Тя разказва за убиец, който изтръгвал очите на деца, които не са могли да заспят, и с тях е хранил собствените си деца.

Освен на европейското кино Трайко е почитател и на американското. "Принцът от мрака" на Джон Карпентър е гледал седем пъти и въпреки че призраците не са сред най-любимите му персонажи, както и slasher-ите (сериен убиец), харесва и поредицата "Денят на Вси Светии". Най-ценната част от колекцията му са хонконгските и другите азиатски филми. "Събирал съм ги много трудно, заглавията им са различни, някои трябва да се търстя на мандарински, други на японски. Прекарвал съм безсънни нощи в издирването им, но не съжалявам, обожавам ги – в тях има много драма и свършват трагично." Някои от азиатските филми са изключително жестоки и се наричат трета категория заради застъпените в тях насилие и бруталност. Единственият филм, който Трайко така и не е успял да изгледа досега заради прекомерната му жестокост, е "Мъжете зад слънцето" на тайванеца Фей Моу Тун. "Той е по истински случай – за японската окупация над Китай и отряд "731", който тествал химически и биологични оръжия върху военнопленници. В търсене на прага на издържливостта войниците режели живи хора на парчета, замразявали са ги, заразявали са ги с чума, а и самият филм е заснет с истински детски трупове".

Как му влияят всички тези изгледани зверства, притъпил ли е сетивата си и възможността за емпатия и съпричастност? Според Трайко не, напротив. "Ако съм много напрегнат и изнервен или ядосан, се разтоварвам с филмите и когато видя толкова зло, после ми се иска да съм добър и по-внимателен към околните."

Изброихме повече филми от 80-те, интересно е кои са новите му фаворити. Според Трайко 90% от римейк заглавията не стават за гледане - "пускам някой такъв и на десетата минута го спирам. Рейтингът в IMDB не е много реален, затова следя един полски блог за филми на ужасите – www.horror.com.pl.

Трайко е самотен в хобито си, нито един от приятелите му не гледа филми на ужасите с него, но това не пречи. Вече не пробва да ги води с него на кино.

Хобито му прераства в нещо повече – той не само иска да събира филми, но и да снима. Преди месец Трайко продава спортната си хонда, за да си купи камера Sony FS100. Засега само се учи как да я използва, но вече има няколко сценария в главата си.

Тамара Вълчева

Имате поща (не, наистина)

Фотограф: Вихрен Георгиев/ People of Sofia

Радка Янчева и платформата Postcrossing

Около 1000 души в България отварят пощенските си кутии след работния ден и вместо ненужни брошури намират картички и послания от различни краища на света. Това се случва посредством международната онлайн платформа Postcrossing, спомагаща за успешната комуникация между повече от половин милион колекционери на картички.

Тридесет и девет годишната счетоводителка Радка Янчева, която живее в столичния квартал "Люлин", е част от растящия брой български ентусиасти, участващи в инициативата. Тя е регистрирана в платформата от февруари и до този момент има 110 изпратени и получени картички. Не е сигурна колко има в цялата й колекция, но числото е "между 5000 и 7000". Събирането им е страст за нея, откакто се помни и е подклаждано от честите излизания извън граница. "Обичам да пътувам и мога да се върна с 50 - 60, понякога дори 100 картички".

Най-често разменя с колекционери от Русия, Беларус и Украйна, като отварянето на www.postcrossing.com потвърждава това - страните от Източна Европа изглеждат най-активни, но с чести появи от потребители от САЩ, Япония и Китай, а най-много потребители има от Германия. България се нарежда на 45-о място от 212 страни, между Хърватия и Гърция, а картичките, които Радка и другите като нея са изпратили, са почти 42 000.

Често в пратките Радка слага билети, монети, магнити. Кореспондирала си е с хора от Хонконг, Бразилия, САЩ, Мавриций и Тайван, откъдето наред с картички на китайския отбор по художествена гимназия, жена й изпраща "за благодарност" също така сладкиш, значки, бонбони, които Радка така и не е отворила.

"Веднъж получих картичка от румънец, който пишеше как се е ядосал от високата сметка за ток, но когато е видял, че в пощенската кутия има и писмо от България, веднага му станало по-позитивно." Но обикновено написаното е семпло – с няколко думи подателят разказва за себе си, семейството си, къде се намира, дали е слънчево или дъждовно при него. 

Опциите при регистриране включват посочване на това какъв тип картички искаш или не искаш да получаваш. Така по-лесно се създава и сериозна колекция, какъвто е случаят на финландка, която събира единствено и само картички със снимка или илюстрация на възрастни дами. "Но аз не налагам ограничения. За мен е по-важно да разбереш, че картичката ти е стигнала, че контактът се е получил и не се е изгубила по трасето." Въпреки че понякога от думите й заниманието може да изглежда като "малка тайна", за която говори със срамежливост, повечето й познати знаят за хобито й и когато пътуват, винаги взимат картички и за нея. "Но други гледат с откровена насмешка". Тя го съчетава с още едно - играчки от шоколадови яйца.

Според нея няма нещо специфично, което да обединява българските участници в Postcrossing, освен хобито им. И глобално те са разнородни, включително и като възраст - имала е писма както от деца, така и от пенсионери. Понякога се организират и срещи между участниците, като веднъж се получава писмо от членовете в Индия, които подписват и изпращат снимка от едно от техните събирания. 

За самия проект Радка разбира от приятелка на родената в Беларус и живееща в София Диана Досова, също запалена колекционерка с близо 900 изпратени и получени картички за последните три години. За нея това хоби е добър шанс за реклама на България, а като доказателство за думите й, първата картичка, която взимам кутията й картичка е от мъж в Саудитска Арабия, който пише, че за пръв път получава от тази страна. За Диана то има и образователен характер, особено за 14-годишната й дъщеря Леонида. Веднъж получават картичка от остров Реюнион, френска територия в Индийския океан, с азиатско и африканско население. "И двете не бяхме чували за него, така че отворихме атласа и го потърсихме. Да проверяваме точното местоположение на градовете, откоито са ни писали, се превърна в традиция." И както остров Реюнион е рядкост за нея, така и за по-големите държави писмо от България означава находка. В архива й има картички също така от локации като Макао и Зимбабве, а както при Радка, така и при Диана, картичките, от туристически през исторически до художествени, се пазят с оригиналните пликове и марки. 

Двете определят като позитивен резултат и връщането към писането на ръка след работния ден пред компютъра. "Но това не означава, че това, което правим, отнема много време. Да подпишеш десетина картички не отнема повече от десетина минути", казва Радка малко преди да се прибере вкъщи и да разбере кои ще са новите попълнения в колекцията й.

Тя не е сигурна дали и след 10 години ще се занимава с това, но като че ли няма какво да я направи по-малко отдадена. "Картичката е също така най-достъпният сувенир, който едновремнно с това най-добре пази спомена от пътешествието или събитието, с което я свързваш".

Последната изпратена и получена картичка е с адрес от Шотландия.

Светослав Тодоров

Летящият диск

Фотограф: Вихрен Георгиев/ People of Sofia

Владислав Ангелов и фризбито

Фризбито за Владислав Ангелов (25 г.) е много повече от забавление в парка или на плажа – това е хобито му, страст и носител на философия, която според него, другите спортове не са успели да съхранят.

"Поглеждам една сутрин от прозореца на апартамента си в квартал "Изгрев" и виждам на двора Любо, приятелят ми от детството, да мята фризби. Той само ме чакаше да се покажа и ме извика пред блока да пробвам." Дискът не е какъвто и да е, а е основен инструмент "Ултимейт фризби" – спорт, създаден в САЩ през 60-те, който навлиза в България навлиза чак 2009 г., и то на шега. За пръв път приятелят на Владислав чул за него от техен познат, живеещ в Испания, и се загледал в клипчета в Youtube.

"Всъщност първият отбор, който създадохме, беше безкрайно аматьорски – учехме се какво да правим от интернет и използвахме едно пластмасово фризби за два лева, което бяхме купили от Варна", спомня си Владислав. Вече играели няколко месеца, когато един ден Любо се появил с истински летящ диск за ултимейт, който в България просто нямало откъде да се намери. "Докато се разхождал в Борисова градина, видял момичета да го хвърлят и се оказало, че тяхна приятелка германка е донесла няколко диска, научила ги е как да боравят с тях, а след като си заминала, им ги оставила."

"Ултимейт фризби" се играе се от два отбора по седем души на терен с размери 100 на 37 метра. Разбира се, в България тези условия е трудно да се покрият, затова в началото софийският отбор е само един и се казва "Шопски отряд". Но за да имат стимул за развитие и все пак с кого да играят, Владислав се отцепва от "шопите" и създава още един отбор. "Постоянно търся нови хора, които да привлека към спорта... Правилата не са сложни: игрището завършва с две крайни зони, в които се отбелязват точките. Играта и всяка точка започват с начално хвърляне. Отборите застават на гол линиите си. Отборът, който е отбелязал последен, хвърля силно диска по посока на другия отбор и играта започва. Точка се отбелязва, когато след подаване, състезател от отбора в атака улови диска в крайната зона на другия отбор. Играчът, който държи диска, не може да се движи с него, но може да го подаде във всяка точка от полето. Пазещият го защитник ще му отброява десет секунди, през които той трябва да осъществи пас."

Още преди да е довършил с уточняването на правилата, Владислав държи да отбележи, че най-хубавото в "ултимейта" е така нареченият дух на играта - според него всеки играч може да играе само с хора, които са му приятни и с които би пил бира след мача с удоволствие. Няма нужда от съдии, "защото никой не лъже приятели", а ако стане някой фал, играта се спира и се дискутира. Според него хората, които играят ултимейт, са честни и за тези четрири години, откакто тренира макар и аматьорски, не е бил свидетел на проблеми.

"А играем с отбори от цял свят. След като към нас се присъедини американецът Фил Олтман, който е колежански шампион на САЩ за 2003 г., и ни показа много неща, започнахме и да бием. Появи се и венецуелският състезател Густаво Велазкез, който живее в България". "Шопският отряд" играе с румънци, македонци, турци, немци и дори организира международен турнир на местна територия, наречен "Диска на мира".

Владислав става близък с настоящата си съпруга именно покрай "Шопския отряд". Но въпреки че и тя е била запалена по диска, не иска дъщеря им, която сега е на девет месеца, след време да тренира. "Жена ми намрази спорта, защото му отделям много време – всяка неделя тренираме, а като ходим на състезания, ме няма по цели уикенди."

Въпреки страстта му Владислав предпочита "ултимейт" да остане аматьорски спорт и да няма професионална лига. Преди две години е направен опит да се създаде такава, но повечето играчи по цял свят така или иначе са против, защото не желаят милионите да влизат и да опорочават и тази дисциплина. Владислав признава, че все пак за усъвършенстване и пълно отдаване са нужни средства, за да може да се концентрираш само върху това занимание. Той самият работи в немска фирма за роботика и спортува само в свободното време. Но макар и с тези "недостатъчни тренировки", той и отборът му са напреднали - "в началото като хвърляхме диска по 15 метра се радвахме, а сега той лети на 60 метра, и то точно", щастливо блестят очите му. През октомври на четвъртото издание на международния турнир "Дискът на мира" българският отбор успя да вземе първо място след трудни мачове с представители на Германия, Молдова и Румъния и въпреки че са щастливи, че са били, Владислав казва, че това не е най-важното в спорта. Даже понякога отборите се сформират чрез жребии и винаги можеш да попаднеш в "противников" отбор, така спортният хъс никога не достига до нива на самоцел.

През ноември "Шопският отряд" заедно с румънския отбор ще демонстира как се играе ултимейт фризби пред русенски училища. "Иска ми се да се разпространи из цялата страна, а и за да си регистрираме спортна федерация ни трябват... отбори". Федерация не означава, че спортът става професионален, уточнява Владислав. В момента състезателите тренират на игрищата на НСА и са около 40 души, но през зимата ще се преместят в някой салон. На www.ultimatebulgaria.alle.bg ще бъде посочена информация къде ще са срещите.

Тамара Вълчева

Професия Вехтошар

Фотограф: Мартина Ганчева

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

15 коментара
  • 1
    kireto avatar :-?
    Кирето

    "..."Студио X" по БНТ, което, както някои си спомняме, представяше трилъри и филми на ужасите..."
    ===========
    А, я пак?
    Кога пък в Студио Х са давали филми на ужасите?
    По скоро даваха криминални филми от Италия, Франция...

  • 2
    raz_nejena avatar :-|
    Петя Димитрова-Каламова

    Прекрасна дама!

  • 3
    raimo avatar :-|
    Трифон Тотов

    Аз пък събирах като дете цигарени кутий... Живеех в центъра, обикалях с приятелчетата около хотелите

  • 4
    bestbuy avatar :-|
    За да останат ХОРА в България.

    Колко позитивка , хубава статия.. Няма политика.. няма КОЙ, няма чалга.. само красота и хубави емоции..

  • 5
    e_mil avatar :-|
    tamada

    Рейтингът в IMDB може и да не е реален, но поне заглавията са правилно цитирани. Например "Мъжът зад слънцето" всъщност се казва "Мъжете зад слънцето".

    И Кирето е прав за "Студио Х". Филмите, които даваха бяха доста далеч от жанра на ужасите и рядко можеха да се нарекат трилъри - повечето бяха криминални драми.

  • 6
    man_un avatar :-?
    man_un

    Пиша с изключително уважение към тия хора и всички, които се занимават с някакво хоби. Лично аз имам две, от дете се занимавам с корабомоделизъм и филателия/събиране на пощенски марки/. В къщи имам няколко модела на кораби от английския флот-Титаник, крайцер Манчестър, и два галеона от битката с непобедимата армада Ривендж и Бяла мечка. Работих ги почти през целия преход на демокрацията, някъде от началото на 90-те.

  • 7
    pinoccio avatar :-|
    pinoccio

    Човек трябва да има разностранни интереси - в този забързан свят, моето хоби е остров на спокйствието и много ми помага да се отърся от стреса.

  • 8
    strayker23 avatar :-P
    strayker23

    Не знаех, че съществува толкова инетерсен спорт, аз самият съм сстрасно заоален по футбола и разбирам хъса на фризби спортистите и любовта към спорта.

  • 9
    viliyana avatar :-|
    Velichka Yanakieva

    Може би е добре пишещите тези редове да са по-прецизни в представянето на героите си,да не им придават излишно липсващо образование и да свалят ненужния ореол-все пак истинския човек е по-интересен от "журналистическия"! И нека не забравяме почти едновременното зараждане на човека и "хобитата"-маймунките и до днес се забавляват без да важничат!Животът е простичък,нали?

  • 10
    apu06367084 avatar :-|
    apu06367084

    До коментар [#9] от "viliyana":

    "истинския човек е по-интерсен от ..." изприщвам се като видя такава неграмотност
    ИстинскиЯТ човек е .....
    ясно е кой е с липсващото образование :))


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Lightest 2014

Lightest 2014

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK