Нещо се случи
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Нещо се случи

Нещо се случи

Шест вдъхновяващи истории за лични (и не само лични) победи през 2014 г.

50630 прочитания

Виктор Кирков

който отбелязва пореден гол за победа на човечността като мениджър на националния отбор по стрийт футбол за бездомни хора

На тези хора не трябва да им се помага, а трябва да се създават предпоставки те да си помагат сами. Който има мотивация, ще намери начин, ти просто му дай сламката да се хване и нищо повече

Тази година българският национален отбор по футбол за бездомни се класира на 12-о място в света. Първенството се проведе през октомври в Чили, а отговорният за организацията на нашия тим е Виктор Кирков. Той събира играчи от август 2011 г., когато получава одобрение от шотландската фондация Homeless World Cup и става неин официален представител за България. Оттогава мисията му е да избира бъдещи победители чрез внимателна селекция и посещения на домове за временно настаняване, домове за деца, лишени от родителска грижа и центрове за настаняване от семеен тип. Последните според него се различават от предходните "общо взето, само по броя на децата в една стая".

Накратко, Виктор Кирков е социален предприемач, а подробно - изпълнителен директор на Sports Managment Bulgaria, мениджър на българския национален отбор по футбол за бездомни "Отбор на надеждата", президент на футболен клуб "Танг Ра", докторант (с тема "Финансово управление на професионален футболен клуб") в Стопанската академия "Д. А. Ценов" в Свищов, баща на четиригодишния Кристиян и на осемгодишната Мая, с която идват на срещата ни точно навреме. Мениджърът скъсява дистанцията веднага, не фамилиарничи, говори и действа едновременно и по същество - строява ни в близката сладкарница да ядем пасти и от една страна не спира да обръща внимание на доброто си дете, а от друга - отговоря напълно съсредоточено на всичките ми въпроси, илюстрира с примери половината си твърдения и спазва хронологията. Оказва се, че е колега журналист и, не, Мая не може да играе навън сега, защото всичко е заскрежено...

Не е взимал специално решение да започне работа с хора в неравностойно положение. При Виктор събитията просто се случват: "Има едни синхронности, които следвам в живота си, те ме водят." Историята нататък звучи логично - преди да стигне до Homeless World Cup, той вече има солиден професионален бекграунд - шест години спортен журналист, четири години в Професионалната футболна лига и четири години и половина във фирмата, която по това време държи телевизионните и рекламните права за футболното първенство, S.V.-RSA Bulgaria. Този опит му помага основно в комуникацията, например когато пише различни прессъобщения, така че всяко да е подходящо за аудиторията на конкретната медиа.

В последните три години и половина той открива, че всички врати, пред които се изправя за каузата, са отворени, без значение дали става дума за държавни институции, бизнес корпорации, или отделни личности. Ключовото правило, което го сприятелява с най-много поддръжници, е да действа така, че "всяка страна да получава повече, отколкото дава". Това значи, че спонсорите на отбора му печелят по-висока еквивалентна стойност на вложените пари под формата на реклама; треньорите, които са доброволци, получават шанс за реализация и, когато е възможно, допълнителни материални придобивки (ваучери за гориво, мобилни телефони, безплатни минути за разговори, официално облекло), а футболистите се облагодетелстват от спорта, като усъвършенстват дисциплината, уменията си за работа в екип, чувството за отговорност и самочувствието си, за да се интегрират в обществото и да се развиват пълноценно.

Уточняваме, че световното първенство по футбол е, "много образно казано, "за бездомни", защото в него участват всякакви хора в неравностойно положение". Излиза, че отборите маркират актуалните проблеми на съответната националност - играчите от Русия са предимно алкохоло- и наркозависими, от Гватемала участват най-много деца, пострадали от насилие, от Индонезия - изолирани от обществото ХИВ позитивни, а между американците преобладават тези с психологически травми, придобити по време на войните.

Първите футболисти, които влизат в състава на "Отбор на надеждата", са общо 27, включително две жени. Правилата на играта са такива, че най-добрите трябва да се докажат на терен и само осем от тях получават привилегията да представят страната ни в световен мащаб. На световното първенство се играе стрийт футбол с регламент, който заимства някои от условията на хокея, хандбала и на други спортове, за да е максимално достъпен. Теренът и вратите са по-малки, полувремената - по-кратки, а отборите - с по трима полеви играчи и вратар.

Титулярите в националния отбор задължително се сменят всяка година, но голяма част от играчите искат да тренират и след първенството, затова Кирков и съмишлениците му основават футболен клуб "Танг Ра", където желаещите продължават да ритат футзал (a.k.a. минифутбол). 

Дебютът на българските национали е през 2012 г. на Мондиала в Мексико, където те завършват на 14-о място. През 2013 г. в Полша мъжкият отбор става 17-и в света, а женският заема първо място на Европейското в Мюнхен, Германия. Постиженията от 2014 г. са 12-ата позиция за отбора, плюс индивидуална награда за най-добър вратар. С нея е отличен първият бежанец, който се състезава за България, Ив Куаси от Мали.

Разбира се, че успехът за Виктор Кирков не е свързан нито с географските места, нито с тези от почетната стълба. На няколко пъти той настоява, че най-същественото е "да изпитваш любов към хората", и назовава победите си със съвсем човешки имена - Боби, Ачо, Куаси. Разказите за тях са толкова жестоки, колкото и самият живот - престъпления, наказания, мизерия, лутане… Част от тези сценарии са с хепиенд и редовно попадат във фокуса на медиите, но има и герои, които не намират воля да задържат протегнатата ръка и отново отпадат в изолация. 

Ако играчите не са сериозни, ги изключват от отбора, категоричен е мениджърът. И без това мнението му е, че "на тези хора, не трябва да им се помага. В никакъв случай не трябва да им се помага, подчертава той, а трябва да се създават предпоставки те да си помагат сами. Който има мотивация, ще намери начин, ти просто му дай сламката, за която да се хване. И нищо повече."

Резултатите се забелязват в живота на футболистите още след първите шест месеца тренировки и сега, три години по-късно, историите с положителна развръзка надхвърлят многократно негативните. Повечето хора от отбора успяват да завършат образованието си, да намерят работа, жилище, бъдеще. Някои от тях стигат и по-далеч - влюбват се и изграждат семейни връзки, а други заживяват в чужбина.

За по-добра комуникация с чужденците, когато участват в турнири и първенства извън страната, Виктор Кирков успява да уреди безплатен сугестопедичен курс по английски език за момчетата и момичетата, както бащински ги нарича той. Споделя, че се отнася с тях, както към собствените си деца. Най-често ги съветва, че първо трябва да дадат, за да получат. Все още се изумява как успяват да общуват, въпреки езиковите бариери: "Нашите момчета говорят само български, а завързват приятелства с момичета, които говорят само испански. Стават много близки и ги питам как се разбират. "Ми, не знам. Просто се разбираме" - това е отговорът. Събират се, пеят си, говорят си на различни езици и накрая стигат до целувки и прегръдки."

Единствените въпроси, по които мениджърът им е непреклонен, са свързани с поемането на отговорност и изрядното поведение, особено когато са в чужбина, "защото там обикновено има над 50 националности и те получават представа какво е България на базата на тези осем момчета и тяхното отношение".

Мениджърът е сигурен, че представянето на футболистите ще се подобрява в бъдеще, защото грешките им дотук са от липса на увереност, а това се преодолява с времето. Горд е, че едни от най-обещаващите треньори по футбол в страната Методи Здравков и Младен Христов, също са ангажирани с тази задача.

В тренировките засега са замесени участници само от София, Пловдив, Стара Загора, Лом, Брацигово, Враца, Благоевград, Доганово, но целта е мрежата да обхване цялата страна: "Следващата година искам да включим циганските махали, наркокомуните, а след четири-пет години и затворите, но за това вече ще ми е необходима подкрепа и от държавата".

Световното първенство по футбол за бездомни хора през 2015 г. ще се проведе в Амстердам. По покана на Homeless World Cup Виктор Кирков обмисля домакинство на България за Европейското през 2016 г., а Мая вече се смее с глас и премята между пръстите си листче с пожелание, което върви с чая на татко й: "Защо си толкова сериозен? Усмихни се малко, виж, имаш "благоденствие"!" Да, той е съгласен и се усмихва: "Правя това, което ми носи щастие". И после ни стяга да тръгваме с още няколко думи за мотивация: "Реално проблеми не съществуват. Съществуват само изпитания, които ни помагат да изградим определени качества - психически, физически и т.н. Всичко, което се случва, или сме заслужили да ни се случи, или ни помага за бъдещето, но дори и най-лошото, което човек може да си представи, е за добро, защото всичко в живота ни се случва за добро."

Иван Шербанов, 

който с упоритостта си помогна за създаването на хиляди работни места, пребори се за справедливост и помогна на няколко ромски фамилии да намерят препитание

Както обикновено, и тази сутрин Иван става в шест часа и поема към село Мусачево и град Ихтиман. Днес ще назначава служители в текстилните фабрики, намиращи се там. Следобед минава отново в двете производства, а телефонът му звъни непрекъснато, без да спира. Иван работи като експерт човешки ресурси и се е специализирал в така наречения headhunting, но когато преди три години започва проект по намиране на 3000 шивачки за двете нови фабрики, които трябва да подготвят продукция за автомобилната индустрия, не предполага, че ще му се налага да обикаля махали, села и да убеждава безработни хора да кандидатстват за работата. Не предполага и че ще се наложи да помага за отварянето на обучителен център в Ихтиман.

"Първоначално изглеждаше невъзможно да намеря персонал дори за една фабрика. Естествено започнах от Бюрото по труда, но хората, които умеят да шият и бяха регистрирани там, бяха крайно недостатъчни. А и бяха свикнали да работят със стари машини. Често се случваше да ги издирвам и търся по домовете да им предлагам работа, но когато чуеха, че трябва да минат тест и да се учат на нови машини, се отказваха още преди да са пробвали", разказва Иван. Той обикаля села и градове в околностите на двете бъдещи фабрики, ходи в Калугерово, Белово, Момина клисура, Долна баня, Самоков, Пазарджик, Перник, Радомир, Ботевград и др. и разпитва от врата на врата кой би искал да се занимава с шиене или има опит. "Най-ентусиазирани бяха ромите, толкова се радваха, че има работа за тях, че не се плашеха да идват да се обучават, да учат и ако не минат изпита от първия път, да се явяват още няколко пъти, докато успеят."

След като се оказва, че почти никой няма опит с новите шивашки машини, агенцията за подбор на персонал Manpower, в която работи Иван, отваря обучителен център в Ихтиман. "Превозват хората до там със собствената си кола, връщах ги обратно, попълвах документите им, ако бяха неграмотни", спомня си той. Според него заплатите, които предлагат в новите фабрики, са добри за сектора. Постепенно мълвата се разнася и неговият телефонен номер минава от ръка на ръка. Започват да му звънят все повече хора. "Бате, бате, намери и на мен работа" - това беше репликата, която най-често чувах в телефона."

В началото Иван причаква работниците пред други текстилни фабрики и им раздава брошури с предложение за работа с по-изгодни условия. "Няколко пъти ми се налагаше да бягам, защото искаха да ме бият, особено в Перник или Ветрен. От фабрика във Ветрен "откраднах" жени шивачки с 30-годишен трудов стаж, които веднага минаха теста за новата работа, но не смееха да приемат, защото просто не можеха да повярват, че някой им предлага по-високо възнаграждение. Отне доста време, докато им вдъхна смелост да променят живота си". Друго интересно негово наблюдение е, че млади момчета без никакъв опит, които минават обучението, са много по-продуктивни и мотивирани от хората с опит. "Деветнадесетгодишни роми, на които е даден шанс за работа, после са изключително изпълнителни, точни и благодарни." Накрая от Manpower успяват да наемат над 3000 души, с което в някои региони нивото на безработица рязко спада.

Но истинското изпитание за Иван е през 2014 г. Група лихвари, които са давали заем на един от наетите работници от ромски произход, причакват него и баща му преди работа и ги нападат. "Убиха момчето пред очите ми и нищо не успях да направя, бяха над четиридесет души... Роднините на убитото момче работят също като шивачи, след случая не идваха няколко дни на работа и бяха уволнени, защото не бяха предупредили, че ще липсват, както е по закон", разказва Иван. Уволнените започват да му звънят и молят за помощ, живеят в крайна бедност и работата им е повече от необходима. "След като ги посетих в къщата им, където в една стая съжителстваха над десет души, някои от които болни, просто не издържах."

Той решава да помогне на ромската фамилия. Написва писмо заедно с кмета на Ихтиман в защита на освободените от работа. "Директора на полицията в града също се застъпи за тях и след много преговори ги върнаха на работа, но първо ги накараха пак да минат изпита. Резултатът е видим. Например, едното от момчетата е изключително продуктивно и бързо, шивачката, която е след него на поточната линия и е с двадесет годишен стаж, не може да му смогне. А процесът на работа е такъв, че всеки шие определен елемент и служителите трябва да работят горе-долу в едно темпо."

"Това е моята лична победа за тази година и се радвам, че не се предадох, но натоварването и напрежението беше огромно. Засичал съм, че понякога имам и по четиристотин обаждания за ден", споделя Иван. И други негови колеги работят по този проект, не е сам, но неговият телефон се разпространява сред хората и в него имат доверие, че ще им помогне, затова и му звънят постоянно. "Но пък са и много благодарни, носят ми малки подаръчета от сърце, канят ме на гости, на сватби, като ме видят във фабриката, се радват, все едно са срещнали приятел."

Мартин Михайлов, 

който менажира две нови, концептуални места за рок и алтернативна култура и продължава да възпитава вкус към нова и интересна музика почти две десетилетия 

След осемнадесет години живот клубът за рок и алтернативна музика "Строежа" в Студентски град тази година затвори врати. Десетки медии побързаха да обявят, че културата в България, видяло се е – няма да я бъде, чалгата отново е победила и е време всички да емигрираме масово. Но след няколко месеца обезпокоените за бъдещето можеха спокойно да извикат - "Строежа" умря, да живее "Строежа". Клубът изненадващо пак отвори врати на 25 ноември, този път – в центъра на София. Тридесет и пет годишният Мартин Михайлов, един от съдружниците и управител и на "стария", и на "новия" "Строеж" разказва за трудното решение да премести известното заведение. "Давам си сметка, че за тези години цяло поколение израсна там – много професионални партньорства се създадоха от хора, запознали се там, дори и семейства. Но имахме нужда от промяна", споделя той.

"Обмисляхме преместването две години, затова първоначалният шок, който всички фенове изживяха, вече беше преживян от нас. Но нямаше как – 2014 г. е, а ние все още държахме клуб, залепен до жилищен блок. Постоянно трябваше да се съобразяваме с шума и съседите."

По думите му става ясно, че миналата година прозорците в клуба са били зазидани, за да се намали шумът, концертите започвали по-рано и се канели по-малко изпълнители. Новото място на ул. "Леге" 10 няма да трябва да се съобразява с подобни изисквания. "Когато сега ми се наложи да мина покрай сградата, в която беше клубът в Студентски град, не усещам никаква тръпка, виждам само едно празно помещение, изпразнено от духа и атмосферата, която имаше. "Строежа" много отдавна надскочи физическото си съществуване и локацията отдавна не беше определяща. А и Студентски град се превърна в особено място, където нощният живот през годините всъщност западна. Създаде му се лош имидж. Чисто логистично вече е неудобно – в центъра се появиха готини места. И ако излезеш вечер и не ти харесва нещо в някой клуб, можеш да се преместиш в друг", обяснява Мартин. На въпроса защо първо обявиха, че "Строежа" затваря, а всъщност си беше преместване, той отговаря, че не е в стила на екипа да говорят за нещо, докато не се е случило. "Докато не отворихме врати на 25 ноември, не искахме да го обявяваме, още работехме по новото място."

Изминалата година е наситена с много малки битки и победи за Мартин: отварянето и на клуб "Терминал 1" съвместно с екипа на "4 стаи" през април, преместването на "Строежа", организирането на концерт в Лондон на българските банди Jeremy? и PIF и спечелването на доверието на сръбската алтернативна рок банда S.A.R.S, които той ще представлява като промоутър през 2015 г. в Берлин и Прага.

Клуб "Терминал 1" е очевиден успех за мениджъра за широката публика. "София имаше нужда от място за новата по-популярна и масова рок и алтернативна музика, затова и създадохме клуба. Именно там трябва да се разширява влиянието на тази музика и тя да е по-достъпна за по-широка аудитория. В световен план има една музикална вълна и течения, които в България изпуснахме: групи като Arctic Monkeys, The Black Keys, Kasabian, Alt-J взеха музикални награди и са хедлайнъри по всички големи фестивали, а тук не ги откриваме в публичното пространство. Никъде не се пуска такава музика. На световната сцена има Beyoncé, но има и The Black Keys, които са също изключително популярни, т.е. има голямо разнообразие, което не достига до България по никакъв начин", твърди Мартин.

"Терминал 1" и "Строежа" не бива да се бъркат. Групи като Faith No More например нямат място в "Терминал 1", те си остават ъндърграунд и ще ги пускаме в "Строежа", обяснява той.

Именно това е личната победа на Мартин за годината – да направи точно тази музика по-широко търсена и в "Терминал 1" посетителите да се забавляват на нея. "Най-големите ни комплименти са думите на клиенти, че "клубът не прилича на място в България и че са чули, че тук се танцува и идват заради това". Друго, което смятам за победа, е, че въпреки че "Терминал 1" се помещава на мястото на много известната в миналото дискотека Escape, много бързо успяхме да го популязираме и за него да не се говори като "бившия Escape", а като за "Терминала".

През тази година Мартин се преборва и с още една трудност – да убеди обкръжението си и посетителите в двата клуба, че в петък е по-добре да няма специални събития и концертни изпълнения, а просто да се пуска готина музика и да се танцува. "В новия "Строеж" ще има музика на живо само в сряда. Аудиторията в момента е свикнала да има събития и да излиза тогава, а ние искахме да идват в баровете, просто за да се забавляват. Това се случва в малки заведения и беше предизвикателство да го постигнем в "Терминал 1" и в "Строежа", които са големи пространства. Обикновено в петък в "Терминала" идват по 500 души да танцуват на Kasabian и Arctic Monkeys и аз съм много щастлив. Идват и такива, които казват – искаме да слушаме нещо по-познато и популярно. Аз им отговарям - "това е популярно, това, че вие не го знаете, е проблем именно на пускането на една и съща музика у нас". С колегите ми се опитваме да създаваме концептуални места и по някакъв начин да възпитаваме вкус към нова и интересна музика."

Илиян Любомиров,

който постигна безпрецедентен успех с дебютната си стихосбирка (или както той я нарича, "учебник по маркетинг") и доказа, че лайковете във фейсбук носят реални продажби само за четири дни

Казвам се Илиян Любомиров, съосновател съм на литературния проект Letters of flesh, който стартира като съвместна платформа за публикуване на къси разкази, а в последствие и на стихотворения. Създадохме го преди две години с моя брат по перо Георги Белоречки, защото усещахме, че имаме какво да кажем, но бяхме световно неизвестни и повечето медии не искаха и да чуят за нас. Изборът беше или да чукаме от врата на врата като амбулантни търговци на думи, или сами да създадем и утвърдим своя собствена медия. Забелязал съм, че в арт средите повечето хора са много горделиви и ако сам отидеш да им се предлагаш с думите "здравейте, голям почитател съм Ви, и аз пиша, искате ли да погледнете нещо мое", просто нямаш шанс. Затова, ако искаш някой да ти подаде ръка, трябва да се постараеш да станеш разпознаваем и труден за пренебрегване. При мен това се случи преди година, когато Владислав Христов беше попаднал на мое стихотворение във фейсбук и ми помогна с ценни съвети, редакции и познанства. Вложих много енергия да развивам фейсбук страницата на Letters of flesh, където публикувах всичките си стихотворения, защото тази социална мрежа дава най-бърза обратна връзка. Всеки, който се е почувствал докоснат от текста ти, може да ти пише и да обсъди какво го вълнува. Отделям ежедневно време за комуникация с хората, които се интересуват от това, което създавам, и мисля, че личното отношение е ключът към успеха. Особено с поезията, където всичко така или иначе е лично.

В България е широко разпространено мнението, че от писане не може да се печели, а стихосбирките са формат, който е по начало обречен на тесен кръг публика. Затова и се радвам, че дебютната ми поетична книга "Нощта е действие" оборва тези твърдения и жъне безпрецедентен успех, разпродавайки първия си тираж за 4 дни, оглавявайки класациите на книжарниците и предизвиквайки публични дебати за поезията. Няколко са факторите, които стоят зад тези постижения – книгата се случи навреме, когато вече бях изградил своята читателска аудитория; написана е съвсем честно, без пози, превземки и претенции; зад мен застанаха най-доброто българско издателство "Жанет 45" и Петър Чухов като мой редактор. "Нощта е действие" е и един своебразен експеримент, целящ да установи дали лайковете във фейсбук носят реални продажби и присъстваща на четенията публика. Направих представяния в София, Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна, Русе и Велико Търново, като навсякъде четох пред пълни зали, а скоро предстои да се пусне четвърти тираж, като се има предвид, че вторият и третият бяха двойно по-големи от първия.

Сега мисля обаче да спра да се меся в живота на книгата и да я оставя да си поеме по собствения си път. Може да се окаже, че е било чудо за три дни. Може и да остане. Единствено времето ще покаже. Аз имам нужда от малко почивка, за да мога да чета и пиша на спокойствие и да работя над следващата си книга, но с нея също няма да бързам. Вярвам, че книгите не трябва да са самоцел. Много автори допускат грешката да размиват думите си, публикувайки по 2-3 книги годишно, но това често е липса на дълготрайна стратегия и от страна на издателите. Според мен публиката трябва да бъде оставяна здравословно гладна, а не постоянно да бъде пресищана. Сега към мен има очаквания и ще е въпрос на самодисциплина и самоконтрол, за да не им се поддам и да продължа да пиша за себе си, а не заради вниманието и продажбите. Гордея се, че в момента "Нощта е действие" се превежда на английски, с текстове от нея хора кандидатстват (и ги приемат) в НАТФИЗ, а скоро видях и татуировка с мое стихотворение. Гордея се и че в поетическите среди не съм особено харесван, защото отказвам да бъда онзи скучен, меланхоличен и вечно мрънкащ поет. На тези, които не откриват литературни качества в книгата, им я препоръчвам не като стихосбирка, а като учебник по маркетинг.

Пресиян Петров 

който стана професионален хлебар, осъществи мечтата си да учи в най-добрата школа за хляб и замина за Южна Корея да показва българските техники за нископротеинови брашна

Пресиян Петров е само на двадесет и четири години, но вече е убеден, че знае с какво би искал да се занимава до края на живота си. Намира призванието си, докато работи в турска пекарна за хляб във Велико Търново. В началото е възхитен от майсторството там, но после решава, че това не е неговият продукт и начин за произвеждането му. Иска да прави по-здравословен според него хляб, а именно – хляб от квас. Напуска университета и вместо с история започва да се занимава с печене.

"Професионален хлебар съм, освен това се занимавам с мелничарство, ферментации и алхимия. Нещо много древно, но в наши дни тъй ново, особено за Балканите", представя се той.

В началото в София работи като хлебар в "Слънце луна", но в главата му се заражда идея да отвори свое място. Следва една тежка и пълна с малки победи година. "Двоумя се кое за мен е най-важно събитие през 2014 година – дали добиването на самостоятелност на моя проект "Братя хлебари", или пътуването ни до Дания и Швеция с моя брат Теодор, където успяхме да видим отвън и вътре най-добрия ресторант на света – "Нома" в Копенхаген, и да разберем страшно много за бъдещето на кулинарията. Тези две събития безкрайно много промениха живота ми и предопределиха пътят ми за години напред. Преди да добием самостоятелност като "Братя хлебари", работихме с доста други хора и винаги имаше проблеми и неразбирателства, както и несъответствия между желаната посока на развитие", разказва Пресиян.

През април тази година той и брат му успяват да отварят собствена хлебарница. В нея основното правило е хлябът да се прави от квас - "защото само квасът има свойство да разпада дългите захарни вериги", а онова, на което се държи, е дългата ферментация, както и бавно втасване. Продукцията им може да се купи в жк "Гоце Делчев"‏, до входа на Южния парк‏, продават и на двата фермерски пазара‏: всяка сряда са на "Иван Вазов"‏, а в съботите - на "Римската стена", зареждат и магазините "Зелен био" ‏и "Кукумявка".

Преди да успеят да създадат собствена хлебарница, Пресиян и Теодор имат немалко перипетии. "Визитата в Копенхаген се оказа нужната душевна и творческа подкрепа, точно когато имах нужда от нея. Срещнахме се с други творци и занаятчии. Разговорите с тях и възможността да видим отблизо най-добрите, ни показа красноречиво, че независимо от всички трудности и проблеми, сме не само на прав път, но и сме постигнали много. Готвачи от ресторант "Нома" имаха възможност да опитат наш хляб на 11 дни и фактът, че го намериха за много добър и вкусен, беше поредният успех за мен като хлебар."

Според Пресиян най-голямата му победа за 2014 г. е била да накара хората да се купуват хляб от тях и да правят редовно поръчки. "Тъй като в София вече имаше изградено "разбиране" за това какво е хляб с квас, моят радикален подход към хлебарството и неговите резултати бяха изключително непознати. Основната част от хората не искаха дори да опитат от нашия продукт, а тези, които го правеха, се съмняваха, че можем да направим толкова добри и вкусни хлябове само с натурални продукти... И започнаха съмнения в нас като хлебари. Борбата продължи месеци, докато започнем да продаваме повече от 20 хляба на седмица.... Борбата продължи месеци, докато започнем да продаваме повече от 20 хляба на седмица. За да преодолея тези проблеми, се налагаше да работя със заеми и много загуби. Да подарявам постоянно хляб и да разнасям с колело до почти всеки квартал на София. Сега, когато се обърна назад, мога да кажа, че въпреки всички трудности и пречки, не съжалявам изобщо."

"За по-малко от девет месеца от две момчета с нищо зад гърба си станахме едни от най-добрите хлебари, известни в няколко държави на няколко континента. Доста майстори от цял свят се изказаха добре за това, което правим, и това доказа на нас и нашите приятели, че не е нужно да ходиш на другия край на света, за да успееш, и всичко това може да се случи в малка държава като България", твърди Пресиян.

В момента той се намира в Сеул, Южна Корея, и обменя опит с някои от най-добрите хлебари на Корея‏. "Работя в една невероятна хлебарница‏, основателят е ученик на най-добрата школа на Майкъл Суас в Сан Франциско‏. Работим със спелта, лимец, ориз, ечемик." Пресиян смята, че за корейците хлябът тепърва се превръща в храна, с която да се нахраниш‏. Доскоро е бил просто нещо странично, като да го хапваш с кафе‏. "Но от няколко години хлебарници с квас се отварят доста и хлябът, който произвеждат, е на световно ниво.‏ Разликата е, че тук хората са осведомени - т.е. много лесно могат да правят разлика между различните видове. Голяма част от младите корейци са обиколили половината свят и са яли хляб на много добри места.‏"

Според него това превръща работата на хлебаря в Корея доста по-трудна, сложна и бавна. Пресиян е мечтал да се учи в школата на Суас в Сан Франциско, а сега има този шанс, работейки при ученика му в Сеул. На корейците той показва българските техники за нископротеинови брашна и древни пшеници. Другата причина да е там е, че бъдещата му съпруга е корейка. "Сега, когато прекарваме повече време със семейството й, осъзнавам, че тук всички са много спортни и дейни, ходят на фитнес и тае-куон-до по няколко пъти в седмицата. Май трябва сериозно да вляза във форма и да отслабна с около десет килограма", смее се той. Възнамерява да се върне в България след няколко месеца, а междувременно брат му се грижи за хлебарницата им в София.

Теодора Зарева,

която беше приета в бизнес училището на Оксфордския университет с пълна стипендия и създаде фондация с кауза

Тя е съорганизатор на конференциите TEDxBG и управител на Фондация "Мечти в действие" (wishbox.org), чиято мисия е да мотивира младежите да се развиват личностно и професионално, като ги среща с вдъхновяващи ролеви модели. 

На 11 декември навърших 30 години. Предполагам, подобно на всеки, който е бил на път да се сбогува безвъзвратно с 20-те си, отделих много време през изминалата година да рефлектирам върху миналото, настоящето, бъдещето, причинно-следствените връзки между тях и най-вече върху баналния въпрос какъв е смисълът на всичко – вече задаван с нетърпението на човек, който изведнъж е осъзнал, че животът минава твърде бързо, значимите хора влизат и излизат от него, преследвайки собствения си смисъл, а единствената константа е промяната.

Всъщност помолиха ме да разкажа за успехите си през изминалата година, а не да споделям екзистенциалните си терзания. Оказва се, обаче, че именно моментите на най-големите ми постижения и провали ме връщат към този въпрос.

Съвсем обективно погледнато, тази година беше година на много успехи. Основах фондация с изключително важна за мен кауза. Организирах за пети пореден път TEDxBG. Завърших първия си полумаратон. Бях приета в бизнес училището на Оксфордския университет с пълна стипендия на стойност шейсет и две хиляди паунда.

Въпреки това преди няколко дни в стая, пълна с голяма част от значимите за мен хора, които току-що бяха показали завидни танцувални умения в очарователна видео изненада за рождения ми ден, заявих, че най-голямото ми постижение за 30 години е това, че те са станали част от моя живот. И наистина, без същите тези хора предишният параграф нямаше да го има. При по-внимателно вглеждане между редовете на CV-то ми, излагащо подредени моите постижения, откривам десетки други хора.

Основах фондация, защото имах партньор, който в продължение на две години заедно с десетки други беше изграждал основата, върху която ме покани да стъпим заедно. Организирах TEDxBG за пети пореден път, защото за пети пореден път имаше и други нахъсани, неуморни ентусиасти, които пожелаха да бъдем екип и да случим събитието. Завърших първия си полумаратон, защото в желанието си да съдейства за промяна на Relationship статуса ми любим мой приятел измисли зарибяваща игра с предизвикателства, която обещаваше да приключи с намирането на гадже. Гадже не намерих, но пък танцувах в метрото и избягах двайсет и един километра. А преди да получа мейла с поздравлението за стипендия в Оксфорд, прекарах година, през която хора споделяха опит и материали за GMAT, хора ме съветваха как да структурирам резюмето си, хора проверяваха есетата ми за грешки, хора ми писаха препоръки, хора провеждаха пробни интервюта с мен, за да ме подготвят за истинските.

Междувременно хора ме търпят, предизвикват, разсмиват, разплакват, вдъхновяват, дразнят. Хора играят с мен Катан, сърдят ми се, радват ми се, танцуват с мен, борят се до мен за смислени каузи, критикуват някои от решенията ми и подкрепят други. Хора ме карат да се развивам непрекъснато, като вдигат ежедневно летвата с личния си пример за това какво означава да си стойностен, успешен, добър човек.

Всичко съм постигнала сама. Всичко съм постигнала с хора.

Единствените стихове, които някога съм успявала да запомня, са били на Вапцаров, а пък от тях често ми изникват в главата редовете: "Но във затвора попаднал на хора и станал човек." Ставаме човеци заради хората около нас. И не-човеци ставаме поради същата причина. Затова носим огромната отговорност и ние да бъдем хора за други хора.

Та, в моменти на успехи, когато съм едновременно сама и едновременно с другите, ми се прокрадва едно чувство, подобно на това от спечелването на игра – хем хубаво, хем тънко и прозрачно. А под него се стеле животът, същият както винаги, изплетен от връзките между мен и хората.

Тази година се роди и първото бебе в компанията ни. Този успех, макар и не мой, като че ли ме доближава най-много до отговора на въпроса.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

15 коментара
  • 1
    bombov_saruiar avatar :-|
    bombov_saruyar

    Браво! Изглежда много оптимистично.

  • 2
    romolus avatar :-?
    Додо

    Да, хубави неща. Но,но, напоследък, просто ми идва в повече. Имам предвид, всички тези успешни истории. История,след история, след история, и се говори само за успеха. Може би при мен е проблема,не зная. Само като се замисля, колко са тези, които не се успели, но, едва ли читателите на Капитал им се четат такива истории...

  • 3
    fsg1419138882386019 avatar :-|
    Katerina Peneva

    Додо, явно не сте попаднал на правилното място за четене. Гледайте новини - там ще се срещнете с човешката трагедия. Колкото до мен - благодаря за споделеното, аз имам нужда от позитивизъм и вяра, че и тук има млади успешни хора.

  • 4
    cinik avatar :-|
    cinik

    Обърнете специално внимание на втория разказ - "Иван Шербанов: "Първоначално изглеждаше невъзможно да намеря персонал дори за една фабрика... "Най-ентусиазирани бяха ромите, толкова се радваха, че има работа за тях, че не се плашеха да идват да се обучават, да учат и ако не минат изпита от първия път, да се явяват още няколко пъти, докато успеят."

    >>> Гледаме пак същия филм, но тоиз път за друг ресурс - труда на ромите. Преди това сме го гледали с предприятията, които "бизнесменът от прехода" наряза за старо желязо, защото "ние бългаите неъме мозок за ткиа сложни раоти", затворените рудници, от които "неъ рандеман", магазините Метро, където българинът за първи път можеше да си обикаля с количката свободно, напук на прогнозата, че ще си тъпче по пазвата и джобовете крадени стоки. Само напомням, че преди Метро всичко се продаваше от щанд. Ето че сега чуждият собственик не се е повлиял особено от всеобщата констатация, че "по селата и малките градове са останали само старци, луди и алкохолици". После не е е вслушал и в "добронамерените предпуреждания", каквито със сигурност е имало, че циганите само ще му изнесат шевните машини и ще ги предадат за скрап. И без да го пише изрично, ясно как е дал на Иван една служебна кола, лаптоп, 1 смартфон с 2 сим-карти и му е казал да действа както намери за добре, накрая ще се гледат резултатите.

  • 5
    cinik avatar :-|
    cinik

    ПС. Чакайте, това няма да е краят на историята. След някоя година Иван ще напише още, как от някоя партийна каса са го "поканили на разговор", защото тези същите роми им трябват за бройка за инвалидни пенсии и ненужни операции по скъпи клинични пътеки, приходите от които се делят в съотношение партийна каса:ром = 9:1. Та, ако може да се споразумеят, да не си правят сечено. Волен Сидеров и Валери Симеонов ще държат пламенни речи, че за цигани без образование има работа, а генетично чистокръвни български специалисти с 3 завършени факултета (екология, концептуална визуалистика, египтология) "държавата не е осигурила работа". И накрая, разбира се, рано или късно ще срещнем старния ни познайник - мърморещия български "бизнесмен от прехода", който ще покрай "русолявите педе**си, които прииждат откъде западно от Будапеща и неъме държаа ъ им бие един черен печат, са на мангало му е пораснАла раотата и кат' го викнеш ъ реже скрап со горелката, 10 леъ на ден вече не му стиът " и "нешо е забравИл, ка прей 10 години сам се е молИл и за 5 леъ"

  • 6
    tania33 avatar :-|
    tania33

    някой знае ли как се казва тази фабрика?

  • 7
    sulio_parvi avatar :-P
    sulio_parvi

    До коментар [#6] от "tania33":
    Изгорялата фабрика!

  • 8
    sulio_parvi avatar :-P
    sulio_parvi

    И успешната история на Сульо Пулев, който е искал да направи дупка в морето. Опитал е и с европейски програми, заем по Джереми, с бърз кредит и все не става и не става. След внимателен психо-физическо-маркетингов анализ е отишъл на брега на морето и е организирал семинар с участието на фондация Америка за България по "Морски неравности, дисфункции и hole infrastruucture", накрая загледан в морската шир е хвърлил учебните помагала и сувенирите изостанали от семинара. Те са казали "цамбуррр" и се е образувала голяма дупка. Макар и за момент, в душата на Сульо настъпи удовлетворение и даже душевен оргазъм. Той разкри: ако човек е постоянен, чете редовно и се въодушевява от Капитал light, то рано или късно дестската му мечта му ще се сбъдне, подкрепена от фондацията. Давайте още повече светли примери за такива хора.

  • 10
    noufar avatar :-|
    noufar

    Хубава история!!!
    Ако има повече хора като Иван светът ще бъде по-хубаво място!


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Another Click In The Wall

Another Click In The Wall

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK