Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Випуск 2015

Те са млади, талантливи и амбицирани - няколко актуални имена от сцената, в чието светло бъдеще вярваме без уговорки

Светослав Тодоров, Тодор Пеев
59709 прочитания

© ВНР


Автор: ВНР

Елена Телбис, актриса, 24 години

Завършва НАТФИЗ в класа на доц. Ивайло Христов преди по-малко от две години, а вече играе в постановки на Явор Гърдев, Александър Морфов, Теди Москов, Десислава Шпатова. Миналата година получи номинация за награда "Аскеер" в категорията "Изгряваща звезда" за ролята на Изи в спектакъла "Заешка дупка" на Ивайло Христов в "Театър 199", а тази година ще й стискаме палци, тъй като има номинация за награда "Икар" за поддържаща женска роля за образа на Катя в постановката "Жана" на Явор Гърдев в Народния театър.

Да работиш извън зоната си на комфорт. Уча се на това. Да вълнуваш хората. И да останеш адекватен. И да не се отпускаш. Много работи.

Общо взето, фактите в предните няколко изречения са достатъчно убедителни, че Елена Телбис е талантлива актриса, за която тепърва много ще се говори. Самата тя не изглежда особено изненадана от успеха си, но в никакъв случай не подценява това, което й се случва. Описва се като "темерут", макар че видимо май е изживяла този етап от живота си. Сега е по-общителна, най-малкото защото й се налага да общува с много и различни хора покрай спектаклите, в които участва. Харизмата й е като магнит, очите й са омагьосващо зелени, а когато говори с другите, много ловко се плъзва по тясната граница между иронията и сериозността, между образите на "малко момиченце" и "млада жена".

Родена е във Велико Търново (оттам е и най-хубавият й спомен от детството: "На баба ми мекиците ми изникваха веднага. И как играем на топчета при катерушките."). Докато още е ученичка, се премества с майка си и двете си сестри в София, където учи в испанската паралелка на 22-ро училище, играе в детската школа на Венцислав Кисьов към "Сълза и смях", минава и през школата на Малин Кръстев в Младежкия театър. Да се яви на изпити в НАТФИЗ се решава доста късно и никой не вярва, че ще успее да се подготви за кратко време. Влиза от първия път, а вече е била приета да учи философия в Софийския университет, от която се отказва. "Винаги съм знаела, че искам да бъда актриса. С желание започнах. Знам, че звучи тъпо. Това е положението." Питам я какво е най-голямото предизвикателство на професията й, особено сега – когато е толкова млада, а вече дори "любимка" на някои от най-големите български режисьори. "Да работиш извън зоната си на комфорт. Уча се на това. Да вълнуваш хората. И да останеш адекватен. И да не се отпускаш. Много работи." Смята, че досега няма нещо, което да е направила изцяло сама, за да се гордее с него и да го класифицира като успех.

@@galwidg:2459134@@ Любимата книга на Елена е "Малкият принц", която според нея "иска да бъде прочетена няколко пъти". Не може да посочи само един любим филм, но последно е била впечатлена от Two Days, One Night с Марион Котияр. От политика Елена се интересува "умерено, за да не откача", смята, че един от проблемите на съвременното общество е, че "не се чуваме нещо", а на въпроса дали ще остане да живее в България отговаря с "Да", но с въпросителна.

Сега й предстои и първата кинопремиера – в предстоящия филм на Ивайло Христов "Каръци" ще изиграе главната женска роля на тийнейджърката Елена, която живее в малък провинциален град и си мечтае за кариера на певица. (Тодор Пеев)

Елена Телбис играе в спектаклите на Народния театър "Каквато ти ме искаш", "Дон Жуан", "Хамлет", "Жанна" и "Всичко ни е наред" и в "Заешка дупка" в Театър 199

Автор: ВНР

Ако сте от хората, които отбягват драматичните български филми, тъй като ситуацията в страната е достатъчно тягостна, може да пропуснете следващите редове. Но ако сте от онези, на които в местното кино им липсва повече безкомпромисен поглед върху настоящето – продължете.

Името на 28-годишния Павел Г. Веснаков започна да се споменава по-често покрай "Парафиненият принц" (2012), който спечели награди за най-добър късометражен филм от "Златна роза" и "София филм фест", а най-големият му успех е завоюваното специално отличие на кинофестивала в Сараево. Във филма той обедини актьорите Александър Алексиев и Валери Йорданов в история по истински случай за млад мъж от столичния квартал "Младост", който убива семейството си, а причините така и не стават ясни.

Няма значение дали историята на малкия човек се развива в село или град. Болката на хората има навсякъде еднаква големина, просто средата е различна. Дали е свързана със сто човека или двама, за мен няма значение

Година по-късно Павел е в швейцарския град Локарно и представя "Чест". В него акцентира върху една от онези теми, които са "добре познати на западното кино и напълно чужди за българското" - хомосексуалността. Алексиев играе открил се пред семейството си гей, а Михаил Мутафов е неговият баща – консервативен пенсиониран генерал. 30-минутният филм отбеляза исторически успех, като спечели голямата награда в Клермон-Феран, където се провежда най-влиятелният фестивал за късометражно кино. Отличието му донесе и автоматична номинация за Европейските кинонагради.

Сега работи едновременно по следващия си кратък и първи пълнометражен филм. Но преди да разберем повече за тях, малко предистория. "Цялото нещо започна много невинно. Мисля, че стана около 11-12 клас. Винаги съм се интересувал от филми, но след като гледах Elephant на Гюс Ван Сант, започнах да ги виждам по друг начин – примерно се чудиш как определено нещо е заснето и гледаш филма 10 пъти, докато разбереш", разказва Павел Г. Веснаков.

Още преди да завърши гимназия, той създава първия си филм, който определя като "по-скоро визуален експеримент, импресия, опитвах се да правя разни неща с камерата". Ретроспективно, тематиката не е изненадваща за Веснаков: посветен е на негативните ефекти, които може да има училището върху човека – от деградация до самоубийство. Прожектиран е в училището му в кв. "Младост" 2, място, "на което може да видиш всякакви неща". Очаквано, всички от преподавателите са обидени. "Освен една учителка по литература, която ми каза, че много е харесала филма и трябва да продължа да се занимавам с това."

След гимназията той едновременно учи история в Софийския университет и режисура в Нов български университет, но второто бързо надделява. Преминава и през работилници в Берлин и Сараево. В НБУ голямо влияние му оказва Георги Дюлгеров, който му преподава. Определя го като идеалният пример как трябва да се държи човек от по-старото поколение, който иска се интегрира към младите и идеите им.

Разривът между поколенията в България е също част от темите, които иска да изследва с филмите си. "Не съм сигурен откъде точно идва той, но като че ли свободата, която сега имаме, на предишните поколения може би им се е струвала варварска: например да имаш пиърсинг, но да си едновременно с това интелигентен. От друга страна, не мисля, че по-новите поколения се възползват от тази свобода – по-скоро злоупотребяват. А трябва да се уважава това, което е правено преди. В българското кино нито младото поколение има респект към старото, нито старото към младото."

От съвременните български филми той отличава "Източни пиеси", "Виктория" и най-вече спечелилия на няколко престижни международни форума "Урок", който определя като "пример към какво трябва да стреми киното ни". "Това, което ме дразни, е, че има свръхамбиция да се докаже непременно нещо и се пропускат малките проблеми в обществото, от които могат да станат страхотни семпли филми. Но като че ли живеем в изолация от това, което се случва по света. Човек трябва да е час със съвременното кино или иначе изпадаш в измислени представи за нещата".

Всеки път, когато е из малките градове на България, му се завива свят от историите с потенциал да бъдат качени на голям екран. Една от тях е най-скорошният му късометражен проект. Във "Фолксвагенът на Зевс" той отново обединява Алексиев и Йорданов, а този път сюжетът е за братя, които нямат пари да погребат баща си. "Няма значение дали историята на малкия човек се развива в село или град. Болката на хората има навсякъде еднаква големина, просто средата е различна. Дали е свързана със сто човека или двама, за мен няма значение", казва роденият в София и прекарвал летата си в Жеравна Веснаков.

Снимките вече са завършени, предстои обработката на звука в Германия, копродуцент на филма. "Но тъй като още в НФЦ са блокирани сесиите за финансиране, има опасност филмът да бъде разпространяван като изцяло немски и така няма да мога да го показвам по българските фестивали."

Пълнометражният филм на Павел е "още на ранен етап", казва той без желание да разкрива още, но все пак издава, че е "градска история за борбата на младите хора и колебанието им дали да напуснат, или да останат в България".

До каква степен това е и лична дилема? "На 100 процента. Но все още нямам отговор, чувствам се по средата и не знам накъде да поема. Нямам някакви сантиментални причини да остана, но вярвам, че първо трябва да си направил нещо в страната си, преди да я напуснеш – за да надградиш при излизането си, вместо да започнеш от начало." Дали защото това е страната, в която е имал най-големия си успех, или по друга причина Франция е мястото, на което винаги се чувства добре. "Но с риск да прозвуча грубо, имам чувството, че бих живял навсякъде извън България." (Светослав Тодоров)

"Фолксвагенът на Зевс" се очаква през лятото или есента на тази година, а за по-следващата е подготвен пълнометражният дебют на Павел. Рая Пеева, актриса, 24 години

Автор: ВНР

Рая е онези хора, в които се влюбваш от пръв поглед – тя е красива, харизматична, емоционална и много добре знае как да използва женските си оръжия. На сцената е също толкова завладяваща – още докато учи в НАТФИЗ в класа на проф. Здравко Митков и Петър Пейков, преподавателите й я канят да изиграе психичноболната стриптийзьорка Алис в постановката "Отблизо" на театър "Възраждане", което й носи награда "Икар" за актьорски дебют през 2012 г. Разказва, че за да се подготви за ролята, прекарва известно време в клиниката в Курило, където наблюдава и разговаря с пациентите.

За мен най-голямото предизвикателство за артиста в тази държава е да продължи да вярва и да не спира въпреки условията, които му се предлагат

През септември същата година по родните кина тръгва гангстерската комедия "Пистолет, куфар и три смърдящи варела" на режисьора Георги Костов. В нея Рая играе главната женска роля и си партнира с Деян Донков, Асен Блатечки, Георги Кадурин и други. В медийния шум, който се вдигна около нея тогава, се завъртяха клишета като "умна блондинка", жълтите вестници побързаха да я подгонят и да пуснат някоя друга тъпа клюка по неин адрес – но и за това Рая има готов отговор: "За мен най-голямото предизвикателство за артиста в тази държава е да продължи да вярва и да не спира въпреки условията, които му се предлагат." А и по никакъв начин награда за дебют и първи пълнометражен филм в една година не карат Рая да си въобрази, че е постигнала някакъв връх в кариерата. Питам я за най-големия й успех досега. "Твърде е рано за такива големи изпълнения. Засега се радвам, че съм намерила пътя към себе си, и това е повече от достатъчно. Засега. Оттук нататък ще става все по- и най-, надявам се", категорична е тя. "Докъде се простират мечтите ти" – настоявам аз. "Няма толкова дълъг простор, за да ги закача всичките."

Всъщност Рая от малка е свикнала да бъде около сцената – баща й е барабанистът Пейо Пеев, създател на групите "Импулс" и "Спринт", а майка й е актрисата Красимира Демирова (гледали сме я в "Източни пиеси" на Камен Калев, както и в "А сега накъде" и "А днес накъде" на Рангел Вълчанов). През годините минава по различни пътеки, свързани с изкуството – осем години учи солфеж и пиано, мечтала си е да стане певица, дори моден дизайнер (от последната мечта се отказва, но когато я видиш, веднага разбираш, че младата актриса има стил, неповлиян от модерните тенденции, много нестандартен, личен и характерен, като в предишни интервюта тя е споделяла, че обича да обикаля по секънд хенд магазините и да преправя дрехите, които купува).

По пътя към сцената тогава 17-годишната Рая минава и през несъществуващата вече MAD TV, където води музикално предаване. Но желанието да стане актриса надделява над всички останали. "Когато бях малка, разказва Рая, с приятелки организирахме различни "представления" и когато вкъщи имаше гости, които обикновено бяха предимно артисти, ги представяхме пред тях с огромно желание и заряд, което явно е захранило в мен нуждата да изразявам себе си. Все пак казват, че сцената е трибуна, от която искаш да кажеш нещо на света. С времето нуждата от по-голяма трибуна и от по-голяма публика някак си избистри желанието ми да поема по този път." Имаш ли идоли – питам аз. "Да, Бергман. Много често съм го споменавала, когато са ми задавали този въпрос. Той винаги е първият, който изскача в съзнанието ми, защото е артист, успял да изрази себе си по начина, по който е искал. Това искам и аз за себе си – зад всичко, което правя, да усещам своя глас и никога да не спирам да го чувам. Относно таланта – възхищавам се на Лив Улман. За мен тя е актьорско величие."

Любимите й филми са много. "Този, който веднага ми хрумва, е Camille Claudel, биографичен филм за Роден. Впечатляваща е играта на Изабел Аджани и Жерар Депардьо. Много вдъхновяващ филм." Последната книга, която препрочита за трети път, е "Силата на настоящето" на Екхарт Толе: "Препоръчвам на всеки да я прочете, тя промени много неща за мен. Има много подобни книги, но с много малко успяваш някак си да влезеш в диалог. Хубаво преживяване е тази книга. Харесвам и Едгар Керет, разказите му винаги са удоволствие за четене и препрочитане."

Казва, че я вдъхновяват талантливите хора, а уморените я изнервят. Наред с безразличието и безотговорността. Вярва във вярата, която обединява всички ни. "Бог сме ние." Но най-силно – в любовта. "И сега, за да е пълна баналността, сигурно трябва да кажа нещо от сорта на "аз вярвам, че любовта е някъде там и тя е всичко на света". Но истината е, че си заслужава в любовта да вярваш най-силно, защото тя не е някъде си там, тя е навсякъде, през цялото време е около нас, във всичко. И единствено и само вярата в нея я прави жива. Това е огромна движеща сила. Колкото повече хора осъзнаят това, колкото по-бързо излязат от онази "чакалня" на живота и започнат по-активно да обичат и да изразяват тази обич, толкова по-бързо ще вървим напред, заедно. Това е идеята."

В момента Рая се снима във филма "Пеещите обувки" на режисьора Радослав Спасов – киноразказ, вдъхновен от Леа Иванова. На младата актриса е поверен активният период от живота на певицата. Разказва, че това е бил най-дългият кастинг в живота й: "Продължи почти една година. Всеки месец ходих на проби, за да ме изберат най-накрая. За филма си смених визията, вече не съм блондинка и сега всички ме възприемат по-насериозно", смее се тя. (Тодор Пеев)

Рая Пеева играе в спектаклите "Отблизо" в театър "Възраждане" и "Женска управия" в Младежкия театър

Автор: ВНР

Забелязахме Теодор миналата година, когато българският моден лейбъл Knapp пусна доста смела колекция с принтове, нарисувани от него. През май илюстраторът направи и pop-up изложба (работите му бяха изложени и се продаваха само за един ден). Харесваме характерния му и много специфичен стил – персонажите, които веднага разбираш, че са негови, иронията, закодираните в символи мечти и емоции, както и попкултурните препратки (често герои на илюстрациите му са известни музиканти – от Риана, Ники Минаж, Марая Кери и Мадона до Бионсе и Джей Зи, като на последните двама "съм сляп фен и се чувствам длъжен да ги защитавам винаги").

Най-голямото предизвикателство на професията ми е да бъда търпелив и да не се отказвам. Да не забравям, че правя това, което обичам, и не е добре да се отпускам или мрънкам. Да мисля за пари, срокове и да слагам цена на работата си. Да съм оптимист

Той е "срамежлив, малко темерут (бърка се с надут), говоря много глупости понякога. Мисля, че съм добро момче – опитвам поне." Рисува от малък. "Първо започнах по стените на детската стая. В училище трябваше да нарисуваме мишка в час по рисуване, бил съм на 6. Бях единственият, който си направи мишка в профил с крачета, с две ушички... всичко точно. Съучениците ми бяха много впечатлени, аз – заслужено горд.

По това време вече осъзнах, че не всеки "може" да рисува, и това е нещото, което ще ме различава от останалите. В часовете по математика правих комикси. По-сериозно започнах да се занимавам в университета." Щастлив е, че има възможност да прави това, което обича, но признава, че самодисциплината му куца. "Най-голямото предизвикателство на професията ми е да бъда търпелив и да не се отказвам. Да не забравям, че правя това, което обичам, и не е добре да се отпускам или мрънкам. Да мисля за пари (това май ми е най-трудно), срокове и да слагам цена на работата си. Да съм оптимист."

За най-големия си успех досега смята работата за колекцията на Knapp и за близалките Chupa Chups. "Сигурен съм обаче, че в бъдеще ще има поводи да се хваля с лекота, засега предпочитам да съм скромен." Мечтата му е да прави маратонки – готини български маратонки, но с всеки изминал ден му се вижда все по-абсурдно и го иска още повече.

Казва, че вярва в любовта и в добротата на хората, и се изнервя от това, че хората са забравили да говорят това, което мислят, и да са честни. "Това, че лъжат себе си. Безхаберните хора. Наглите и крайните непукисти. Но на фона на безхаберието и цялата – съжалявам, че ще го кажа – чалга се радвам, че се открояват хора с идеи и възможност (не на всяка цена финансова, ами... как да кажа... умствена) да ги реализират. Имаше един период, в който тези хора бяха изчезнали и всичко беше попфолк стадо. Радвам се, че напоследък има повече от нашите." (Тодор Пеев)

Част от илюстрациите на Теодор Лозанов са на teodorlozanov.blogspot.com Мария Драгнева, певица, 23 години

Автор: ВНР

Няма да преувеличим, ако кажем, че Мария е новото свежо и дълго чакано лице на българската поп сцена. След участия в два телевизионни музикални формата и няколко съвместни проекта с хип-хоп изпълнители, в края на миналата година тя представи самостоятелната песен "Като на сън", с която, да бъдем честни, успя да привлече вниманието с повдигане на вежди. Причината – черно-бяла кинематографична визия на видеото, ретро-поп звучене, провокативен текст и стил. Обяснението е в екипа зад нея: Руши Видинлиев и Станислав Донев от RЕTRO productions, операторът и режисьор Емил Христов и стилистът Иван Бончев. Без съмнение след подобен проект заявката е голяма.

Вярвам в последователността и в упорството да преследваш целите си и да не се отказваш, дори когато дойдат най-тежките и обезкуражаващи моменти.

Фактът, че има шанс да работи с "невероятен екип", за да го осъществи, Мария определя за свой голям успех до момента. Към него прибавяме и това, че вече втора година тя е "част и заедно с група "Ъпсурт". Казва, че когато се е чувствала щастлива или имала проблеми, музиката винаги е била до нея. Спомня си разказите на майка си, че още в ранна бебешка възраст е изнасяла домашни концерти с четка за коса в ръка. Сега и висшето образование е обвързано с музиката. В момента Мария учи тонрежисура в Нов български университет и работи усилено над мечтите си – "да пея и осъществявам свои проекти". Денят й минава в строг план – става и бърза, за да не закъснее за университета, и след като приключи, се старае да тренира повече и да ходи на фитнес. Когато има повече свободно време, се качва в планината и кара сноуборд.

Обича и да чете – в момента книгата на нощното й шкафче е "Богат. Беден" на Ъруин Шоу, а онази, която препрочита, е "Клетниците". "Това беше първата книга, на която се разплаках и завинаги ми остана близка до сърцето." Драмата явно е по вкуса й, защото сред любимите й филмови заглавия се нареждат "Списъкът на Шиндлер" и "Животът е прекрасен".

За Мария мечтите на всеки човек стигат дотам, докъдето той сам си позволи – невъзможни неща няма, "стига да направиш нещо твоя цел, да си последователен и да не спираш да се стремиш към него. Вярвам в последователността и в упорството да преследваш целите си и да не се отказваш, дори когато дойдат най-тежките и обезкуражаващи моменти".

Според нея смисълът на живота е да "създадем поколение и предадем това, което сме научили в житейския си път, да обичаме и да бъдем обичани. Да оставим следа и да правим това, което ни прави щастливи". Вярва и в младите българи и е сигурна, че ще остане в родната си страна. Интересува се от политика и смята, че най-големият недъг на съвременното общество е образователната система – "мисля, че това е ключът за всяко наше решение".

Мария Драгнева е на http://fts.is/marymafia и в YouTube канала на Facing The Sun

Автор: ВНР

Във Васил Дуев има поезия. Не, не си представяйте, че ще ви замеря с цитати от стихотворения със и без повод. Поезията на младия актьор и режисьор е в начина, по който възприема света, в текстовете, които пише, в режисурата му, в ролите му. Да общуваш с него е удоволствие. Да го гледаш как играе или да присъстваш на някое от авторските му представления е емоция.

Много вярвам. Вярвам в много неща най-силно. В срещата на човек с човек. В любовта. В хубавите текстове. В съдбата. В това, че ще успеем да преборим прозата с поезия и бита си да превърнем в битка...

Той се определя като "бесен комплексар", но пък е горд с комплексите си. Казва, че продължава да страда от "синдрома на Питър Пан" и отказва да се лекува.

Много стари филми, които гледа като малък, и писането го повличат да започне да се занимава с това, което прави днес, защото винаги се е чувствал по-жив чрез изкуството. На 16 години отива в школата на Петър Върбанов в театрална студия "Игра", където научава, че театър се прави, сякаш утре ще умреш.

Според него най-голямото предизвикателство на професията му е да удържиш да не загубиш себе си и също така да не се затвориш в лъжливия уют да бъдеш личност константа. Трябва да имаш пропаданията и издиганията си, постоянно. Иначе не научаваш нищо.

Питам го в какво вярва най-силно. "Много вярвам. Вярвам в много неща най-силно. В срещата на човек с човек. Да успееш да видиш, ама наистина да видиш ближния и да позволиш – да се отвориш, за да може и той да те види. В любовта. В хубавите текстове. В съдбата. В това, че ще успеем да преборим прозата с поезия и бита си да превърнем в битка..."

Определя като свои най-голям успех досега, че постоянно прощава. "Не спирам да давам, без да се вълнувам дали се връща, а давам напред. Не пораствам. Че постоянно се мразя и мъча. Продължавам да не признавам съществуването на истинския живот, избирам изкуството – по-изкусително е... и по-изкусно."

Влияе се от критиката и мнението на другите е важно за него. "То, изкуството, се прави от хора за хора. Искам ведно с хората, които идват да се срещнат с нас, да се издигнем, да се вдъхновим. Не знам дали не се повтарям, но в думата "вдъхновение" има "в дъх нов ние" или "ние в нов дъх". Ето това ми се ще да се случи. Изкуството е любов. Ако искаш да получиш любов, трябва да дадеш и ти от себе си. Наричам зрителите "съучастници", защото смятам, че всички зрители един ден ще станат такива. Защото ще е готино сто, двеста, триста човека в продължение на час-два да горим заедно за едно. А именно да раздухаме и припалим наново божественото пламъче, забравяйки сметките си за ток, данъците, парите и всичките низкости, които цивилизацията ни си измисли."

Според него най-големият недъг на съвременното общество е, че измислило, че е зависимо от прекалено много неща. "Ясно е, че пълна свобода няма, но имам усещането, че това, което най-силно ни терзае, е причинено от избора ни да сме в удобна, стадна зависимост. Или по-скоро подчиненост." И смисълът на живота е да си влюбен и да влюбваш. "Не само в себе си. Да разтягаш големите мигове. Да сторваш всеки ден като последен. Да носиш на гърба си знанието, че смисъл няма, борейки света и себе си за имането му." Васил е категоричен, че смята да остане и да живее в България, защото "случаят ме е случил тук".

Режисьорските проекти на Васил Дуев са "Самотни персонажи" и "Военновременни видения" в ТР "Сфумато", както и "Извън земно" във "Възраждане". Като актьор можете да го гледате в "Рицар на Светия Дух" в Народния театър, "Буре Барут" в МТ "Николай Бинев" и "Антихрист" в ДТ - Пловдив.

Автор: ВНР

Ива е за завиждане. Освен че има десетки корици и фотосесии зад гърба си като модел на Ivet Fashion, е дарена с умение да рисува. Бакалавър е в специалност мода в Художествената академия; има бизнес нюх - развива собствена марка за дрехи "Голока" и е с музикален талант – от година свири на китара, пее и пише свои авторски песни. Именно с последните са свързани най-пресните й амбиции. В момента тя подготвя общ проект с диджея и продуцент Иван Шопов (DJ Cooh и част от триото Balkansky). Той работи по аранжимента на написани от нея песни както като текст, така и като музика. Засега те са на ранен етап и предимно акустични, но с намесата на Иван може да се получи "какво ли не".

Сега е времето за всичко. Усещам го.

Ива започва да се занимава с музика по-сериозно преди година и няколко месеца. "Отдавна исках да се науча да свиря на китара. Живеех с бившия си приятел в Милано и имах доста свободно време. Той ми подари за Коледа синя китара. Гледах клипчета в YouTube и така се зарибих. Тръгнах на уроци, за да се науча да свиря и да пея. После, като се върнах, продължих и тук."

Категорична е, че иска да прави авторска музика и мечтите й се простират до това да може да намери екипа, с който да работи в синхрон и с който "да се чувстваме и разбираме взаимно, за да можем да се изразим правилно и истински". Професията като дизайнер я е научила, че е най-трудно именно сработването в екип . "Като модел вече мисля, че съм преодоляла предизвикателствата. А в музиката за мен това е сцената, защото е нещо много ново за мен." Признава, че мнението на критиката е "ужасно важно" и е нещо, с което се бори. "Понякога ми влияе зле, макар че хората са предимно много позитивни към това, което правя. Сякаш понякога чувам само лошото. Его."

Затова вярва, че човек е хубаво да измества колкото се може повече центъра на света извън себе си, че егото е понякога враг и че само зад него стои истината. "Вярвам в борбата с теб самия", споделя Ива.

Тя не е от хората на навиците. Не пие кафе сутрин и обича да спи до късно. В момента прави ремонт на апартамента си и това, което й е приятно да търси, са разни предмети за интериора. Продължава да ходи на уроци по китара, по пеене, събира се с хора, с които обсъжда бъдещи проекти. Снима фотосесии и се опитва да си почива много, защото не обича стреса.

Сигурна е, че големият й успех тепърва предстои, и иска да "спра да се лигавя и да бъда по-дейна, защото знам, че мога и че съм добра". Все още не съжалява за нещо, което не е направила, но "има опасност да съжалявам. Сега е времето за всичко. Усещам го". А смисълът за нея е "да успееш да бъдеш добър проводник на това, в което си добър, каквото и да е то, и да помагаш на другите чрез него".

Ива е по страниците на модните издания и във видеоклипа на група Jeremy? - Fake Fruits. Скоро очакваме и новини около музикалните й проект.

Автор: ВНР

Неподготвеното око може лесно да припознае младия Йоан Гълъбов като част от вече досадната и изчерпала своя cool фактор софийска хипстърска тълпа – и ще сбърка – защото в Йоан има талант. Едва на 21, момчето, което иначе учи мода ("Предпоследна година съм, специалност "Мода" в Национална художествена академия."), доста категорично заяви себе си като един от обещаващите млади фотографи в България.

Всеки ден ми хрумва по една нова мечта, но думата мечта ми звучи несигурно, затова ги наричам цели.

С работата му можете да се запознаете на www.yoangalabov.com (както и на другите му сайтове, които ще намерите като линкове). Засега Йоан основно се изявява в онлайн изданието 12 magazine (12mag.net), което много бързо се превърна в най-добрия български моден сайт – без страх да експериментира и да дава поле за изява на млади, амбициозни и с потенциал стилисти и фотографи (без да пренебрегва вече утвърдените, разбира се). А успешният път на Йоан оттук нататък зависи изцяло от него, но все пак на въпроса в какво вярваш най-силно той отговаря: "С достатъчно борба и хъс няма непостижима цел", а към това, като добавим и очевидния му талант, бъдещият му успех изглежда някак гарантиран.

Началото е преди няколко години: "Имах възможността да работя в чужбина за известно време и със заделените пари си взех първата камера. Докато бях там, свободното ми време минаваше в разглеждане на различни блогове и най-вече – в tumblr, нямах търпение да свърша работа, за да мога да разглеждам. Всяко нещо, което ми правеше впечатление, го отделях за себе си, за да мога след време да се връщам пак към същите изображения." А днес пътеката като че ли го води в правилната посока.

Денят му минава изключително бързо и с желание да успее да свърши всички неща, които си е наумил. "Това, с което се занимавам, ми доставя изключително удоволствие и ме е погълнало изцяло, не ми липсва нищо." За най-голямо предизвикателство в ангажиментите си определя това да успее да даде 100 процента от себе си и идеите си в дадена ситуация и да се справи бързо и адекватно в нея.

Йоан признава, че всеки ден му хрумва по една нова мечта, но думата мечта му звучи несигурно, затова ги нарича цели. За своето поколение мисли, че "младите хора тук и извън България имаме наистина потенциала да се възползваме от факта, че сме XXI век и сме глобално комуникативни". Вдъхновява се, когато види, че дадена идея има развитие, и това още повече го съсредоточава в нея. Изнервя се от отчаянието, а това, което иска да промени в себе си, е да се науча да контролира сетивата и възприятията си изцяло.

На въпроса ще останеш ли да живееш в България отговаря с чувствителността на младежите от неговото поколение: "Някога земята не е имала граници, България не е очертание, което ме кара да стоя на едно място. Бих живял навсякъде, за да се докосна до непознатото."

Фотографиите на Йоан Гълъбов са на www.yoangalabov.com

Автор: ВНР

Пълен клуб, авторски песни, разпродаден първи тираж от дебютния диск, звук, който не е изпълнен с носталгия. С това описание не сме свикнали да асоциираме младите български групи, но това е положението с Hayes & Y.

Искаме да вървим напред с нашата музика и дано все повече хора да осъзнават нуждата от групи, които залагат на собствен материал

Те са Благослав Анастасов (вокали, китара), Радослав Лозански (китара), Ивайло Делев (бас) и Георги Деянов (барабани), като първите трима свирят заедно още като съученици в Първа английска гимназия в София. Групата, чието име "не означава нищо особено дълбоко", започва през 2011 г., но не бързат с първите изяви на живо – за повече от година (и докато чакат Георги да завърши образованието си в Холандия) те внимателно работят по авторските си песни и не си позволяват да излязат пред публика, преди да имат достатъчно количество. "Не пеем кавъри, освен ако не се налага да направим по-дълго изпълнение. Искаме да вървим напред с нашата музика и дано все повече хора да осъзнават нуждата от групи, които залагат на собствен материал", казва Благослав, отговорен също така за написаните изцяло на английски език текстове.

Към днешна дата Hayes & Y са част от Homeovoxmusic, лейбъла на Георги Георгиев от "Остава", с които делят обща репетиционна, вече имат първи клип, кроят планове за следващия, а към края на миналата година издадоха дебютното си EP. "Не смятаме да сме като онези, които правят нещо ново веднъж на няколко години – напротив, искаме постоянно да записваме, да вадим нови издания през няколко месеца. И се надяваме през лятото да е готов и дебютният ни албум", казва с внимателен тон вокалистът на групата, изглежда, наясно с това колко разтегливи са тези планове във времето на местната сцена.

"Която в един момент няма как да не отеснее и затова вече проучваме възможности да свирим извън България", казва Ивайло. Макар и да нямат ясен отговор на въпроса какво си представят под международен пробив, те са наясно, че от тях ще се изисква много труд. Наред с това, което те правят извън музиката.

Благослав е програмист, Радослав е служител в банка, Ивайло също и завършва право, а репетициите са част от "всеки един момент, когато не сме на работа". Надяват се през март да имат концерти в Холандия, както и повече в България – с изключение на София, те са свирили само още в Стара Загора и Пловдив.

От първите секунди на песните им лесно може да откроим влиянията от Kings of Leon и Arctic Monkeys, като всеки път, в който споменават за "рок музика", те имат предвид точно това поколение групи. Но влиянията не спират дотук.

И за тримата откриването на нова музика е редовна част от ежедневието. "По цял ден съм в Spotify, харесвам и по-електронни артисти като Chvrches и Lorde, която може да се каже, че вдъхнови Dancefloor, една от песните ни. Наскоро за пръв път вкарахме синтезатор по време на концерт, така че със сигурност ще експериментираме и в по-електронна насока", уверен е Благослав, но с уточнението, че първо място си остават китарна група. Лесно можем да й сложим и изтъркан етикет като алтернативен рок, но какво всъщност означава да си алтернативен днес? "Да мислиш с главата си" е отговорът, около който гравитират и тримата, преди да се впуснат в няколко бързи атаки към чалгата.

И докато гореизброените имена са отдавна популярни, в България все още добре познати групи са неизвестни за масовия слушател, дори и във време, когато всичко на клик разстояние. За Ивайло обяснението е очевидно: "По всички параграфи сме 20 години назад, такова е и положението с към музиката." Според Радослав се получава "омагьосан кръг, тъй като е важно публиката да подкрепя новите групи, но от друга страна, тя сама иска по-старите". Намират вина и в радиостанциите, които с малки изключения въртят едно и също от години. "В колата просто не мога да намеря нищо, което харесвам, освен някои предавания на Z-Rock. Накрая винаги се спирам на Jazz FM, без дори да слушам такава музика", казва Благослав. Като доказателство за думите им е скорошният концерт на популярната английската група Boxer Rebellion, който ги е оставил впечатлени като изпълнение, но със смесени чувства покрай малкото публика.

Въпреки тези проблеми те не изглеждат демотивирани. Увеличаващата се публика е това, което ги амбицира най-много. "Когато става дума за мечти и цели – the sky is the limit, буквално", казва Благослав и наистина го мисли.


9 коментара
  • 1
    ivpetr avatar :-P
    ivpetr

    Jelaia yspeh na vsichki vas prekrasni mladi bulgari i bulgarki!!!Vie ste badeshteto na nashata nazia i dano da ostavite sledi i doprineseyte za razvitieto na nashata mnogovekovna kulturna tradizia! Napravete ni gordi s vas!

  • 2
    orishas avatar :-|
    orishas

    Актьори, дизайнери, фотографи... таланти, не някакви си инженери дето създават машините и сградите на бъдещето или пък лекари, които правят болката по-малко на този свят, или пък математици, физици, химици, които да творят открития и да променят живота... Не ви упреквам момичета и момчета, просто изобилието на "таланти" като вас и стремежа изобщо на всички българчета да се разхождат по корици на списания и киноленти показва липсата на потенциал на цялото ни общество. Поздрави от човек, които може и прави неща непонятни за личните ви минатюрни вселени.

  • 3
    pilesoriz avatar :-|
    pilesoriz

    До коментар [#2] от "orishas":

    Да, в малката ми Веселена подобна злоба е непонятна, малки човеко.

  • 4
    futurika avatar :-P
    futurika

    Уау, парчето на Hayes & Y много ми хареса.
    Само успехи им желая и на тях и на другите млади хора от статията ! :)

  • 5
    veselinamiteva avatar :-|
    veselinamiteva

    До 3: човека си е напълно прави няма никаква злоба в коментара му. И определено не е ''малък''. Престанете да прекспонирате изкуствата и да се изкарвате нещо повече от ''обикновени
    те'' хора.

  • 6
    plamenss avatar :-|
    plamenss

    На мен ми би било интересно да се запозная и поговоря с момичето №1 изглежда доста интересен събеседник.

  • 7
    drilldo avatar :-|
    Георги Георгиев

    Само хората на изкуството ли заслужават поощрение в България?! Нима това е каймака на младото ни общество?

  • 8
    drilldo avatar :-|
    Георги Георгиев

    До коментар [#3] от "pilesoriz":

    Достатъчно време съм прекарал покрай хора на изкуството, за да имам поглед и над двете вселени. Само в изкуството талантът е толкова силно изразен. Докато в повечето професии трудът е 99%, в изкуството върви около 50%. Естествено, че хората ще са привлечени от възможността да се забавляват без много да му мислят. Живот в безотговорност - единици са изкуствоведите, които имат чувство за самодисциплина. А като контраст на това се явяват стотици и хиляди хора, които са поставили пред себе си мечтата да са полезни на обществото, независимо от примитивните си и детински стремежи. Хора, които са загърбили своя покой и свободно време за да се образоват и реализират.

    Въпреки немалките достойнства на изброените горе артисти, не съм склонен да се впечатля. Всячески имам чувството, че те компенсират излишно липсата на амбиция в себе си да постигнат нещо, което е встрани от личната им зона на комфорт.

  • 9
    pilesoriz avatar :-|
    pilesoriz

    Някакви познати на семейството ми ни били на гости преди години с детето си. Майката уговаряла сина си да яде с фразата "Яж, мами, че ще те дават по телевизията".

    Не искам да обвинявам детето от горната история в липса на професионализъм (според майка ми подействало), но струва ми се, че нито един наистина талантлив и успешен човек на си върши работата с надеждата, че това ще го направи известен.

    Невъзпитано е да омаловажаваш интелигентността на околните. А да правиш заключения без доказателства (например, да наричаш всички тези хора "некадърни") е ненаучно. Подобна липса на аналитично мислене и маниери едновременно ме заинтригува. Моля сподели, изключителните си постижения в областта, в която работиш ще ги прочета с огромен интерес.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK