Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Тиха кушетна революция

"Сякаш се създава терапевтична култура, белязана не от чудеса, а от принципа на реалността", казва психотерапевтът Златко Теохаров

27789 прочитания

Златко Теохаров e психотерапевт – психодраматерапевт и психоаналитик във формиране от Института по групова психоанализа в Бон, Германия. Преподавател е във Висшето училище за приложни науки (Дармщат, Германия) и в Нов български университет. Има психотерапевтична индивидуална и групова практика, обучаващ психотерапевт е към Фондация "Психотерапия 2000" и супервайзор на центрове за социална работа.

В началото ми позволете личното наблюдение – все повече хора в млада и средна възраст открито започнаха да търсят помощ и да посещават психологически консултации и сеанси. Ще бъдем ли прави, ако кажем, че някои табута в обществото ни започват да се разбиват и "не е срамно" да се търси помощ, че не е слабост? Какво се случва напоследък? Вие например имате много работа, зает сте непрекъснато...
Бих искал да се хвана за думата "табу", която още от времето на Фройд принадлежи и към терминологията на психотерапията ("Тотем и табу"). Табутата представляват обществена забрана да се извърши нещо, което е сакрално и неприкосновено. Нарушаването им е свързано със страх от наказания и с промяна на съществуващия ред.

 В нашето съвремие все повече сме изправени пред предизвикателството да живеем с неща, които могат да бъдат едновременно приятел и враг. Хубаво е, че всичко е възможно, страшно е, че нямам ориентири.

Без съмнение е налице тенденцията, за която вие говорите – откритото търсене на психологически консултации и психотерапия. Тя показва, че се случва една "тиха революция", съпроводена със страх и амбивалентност, именно защото руши стари табута (търсенето на помощ е проява на слабост) и води до нови представи за психотерапията и за психичната зрялост. Психотерапията не е само място за "болни", а пространство за себеизследване и себеразбиране (и на нашите чужди, трудни, странни и болни части). Психичната зрялост не е константна величина, а цялост, която подлежи на кризи, несправяния и провокации под настиска на вътрешни или външни фактори.

Подобен процес на засилен интерес към психотерапията се наблюдава в много от страните, доскоро живели в тоталитарни режими. Това води до извода за антагонизма психотерапия - тоталитарно мислене. Тоталитарното мислене пренебрегва и изкривява "тук и сега" в името на някакъв идеал, а психотерапията освобождава и реабилитира "тук и сега" – това, което е, а не това, което трябва да бъде.

Има ли и каква е разликата в третирането на проблемите на по-възрастното, засегнато от комунистическия режим и промени, поколение и по-младото – поколение на фейсбук и споделяне в мрежата?

На пръв поглед – голяма, с уговорката, че всяко обобщаване става за сметка на многообразието. Мисленето на хората от по-възрастното поколение издава повече нормативност и правила, както и предпазливост в себеразкриването. Фейсбук поколението, свикнало с един живот "на показ", не познава в такава степен подобни ограничения. И за едните, и за другите обаче, както за всеки един от нас, достъпът до по-интимните нива на психичния ни свят не е лесен. При първите той минава през разбиране и разклащане на Свръх-Аз-овите структури, докато при вторите – през осмисляне и символизиране на преживяванията им.    

Напоследък изникват все повече кабинети и специалисти. Как да се ориентираме за подходящи, когато се нуждаем от помощ?

Дори в страни, в които терапевтичната практика е добре регламентирана, изборът на подходящ специалист не е лесен въпрос. Сякаш две са водещите неща, определящи този избор – професионализмът на специалиста и доверието, което се изгражда към него. За професионализма на психотерапевта има различни критерии – от работата на колеги, която говори сама за себе си, до членуването в признати професионални общности (например Българската асоциация по психотерапия).   

За какво да внимаваме и как да разпознаем нашия терапевт?

Не всеки е за всеки. Тук личностните ни предпочитания и история играят съществена роля. Това вероятно е този професионалист, в срещата и в комуникацията си с когото мога да видя партньор за моите вътрешни питания и желания. Партньор означава някой, към когото мога да ги адресирам и имам чувството, че ще ги разбере и може да работи с мен в тази посока. Това е така нареченият добър работен съюз – да имам срещу себе си някого, който ме кара да мисля и преживявам.

Обаче дългото търсене и трудността да изберем подходящ терапевт може да са израз на съпротива срещу това да се започне терапевтична работа. Както и желанието да избера непременно терапевт звезда – това издава несъзнавана нагласа да се случи чудо, т.е. отново отказ от работа. В някои от нашите добри учебници пише, че лекува не терапевтът, а методът.

Аз лично познавам терапевти, които посещават и имат нужда от терапия. Това трябва ли да ни притеснява?

В срещите ни с Другите ние отново инсценираме историята на нашите отношения. Терапевтите правят същото. За да бъдат в полза на процеса, има нужда да се осмисли и разбере какво в него идва от пациента и какво от терапевта. Собствената терапия подпомага това разбиране.

Как се чувстваме напоследък? Кои са модерните ни врагове?

Аристотел казва: Приятели ли? Няма приятели. А Ницше казва: Врагове ли? Няма врагове. Сякаш в нашето съвремие все повече сме изправени пред предизвикателството да живеем с неща, които могат да бъдат едновременно приятел и враг.

Можем да се питаме какво поражда неудовлетвореност. Това, че сякаш получаваме и имаме малко – ресурси, признание и т.н. Или че несигурността ни ни кара да се лутаме между подценяване и надценяване и да оставаме с чувството, че опитваме по-малко, отколкото можем.

Хубаво е, че всичко е възможно, страшно е, че нямам ориентири. Стресът е болестта на века, но той е и "солта на живота". Имам много възможности за професионално израстване, но има и опасност да не създам отношения. Може да имам много партньори, но да не изпитам интимност. Мога да се наслаждавам на виртуалното, но мога и да се загубя в него. 

Къде сред многото неща съм аз, коя е моята идентичност? Трябва да направя своите избори, а това не е лесно.  

Какво най-често чувате от пациентите си?

Не бих искал думите на моите пациенти да бъдат извадени на показ. Ходенето на психотерапия е дълбоко личен процес, в който терапевтът получава кредит на доверие от страна на пациента, който задължава.

Мога да ви кажа какво разказаното от пациентите дава на самите тях. Разказването не повтаря биографията, то изразява субективното възприемане на света. Разказването оформя преживяванията ни и ни помага да ги разберем. Разказването събужда очаквания, заговаря другия.

Мога да ви кажа какво в последно време не чувам от пациентите – все по-малко нереалистични очаквания, надеждата да се променят от днес за утре, да станат нови хора. Сякаш се създава терапевтична култура, белязана не от чудеса, а от принципа на реалността.

Създаде се един цял свят на "позитивното мислене". Словосъчетанието "мислете позитивно" е едно от най-често срещаните в публичното пространство – от телевизионните рекламни блокове до фирмените обучения. Вие често ли го употребявате?

Психотерапията има за цел да вдъхне смелост и надежда у пациентите, но не толкова чрез позитивно мислене на всяка цена, а чрез реалистично вглеждане и осмисляне на проблема. Понякога апелът за позитивно мислене изглежда като пропаганда и изискване – подобно на апели като "Не се дръж като жертва!", "Не бъди агресивен!" и т.н. Ако това би било възможно, хората биха го правили. Само че има нещо в тях и в отношенията, които създават, което не им позволява. Добре е това да бъде изследвано и разбрано, вместо да апелираме към другото, което само засилва тяхното чувство за отчаяние и несправяне.

Същевременно с това медиите ни придържат към една мрачна и апокалиптична реалност. Как да останем по средата, балансирани?

Дали трябва да сме по средата, дали не е по-добре понякога да оставаме относително независими от случващото се? Животът ни е белязан от две неща. Първо, важно е какво нещата правят с нас и, второ, какво ние правим с нещата. Второто ни позволява да не се разтворим в ситуацията, а активно да я оформяме.

Наглед ежедневни и дребни ситуации (автомобилен трафик, подметната забележка в офиса, недостатъчно внимание) успяват да ни изкарат от равновесие. Защо сме толкова чувствителни – неразбрани, пренебрегнати, жертви?

Разбира се, истинската причина не е в трафика, забележката или недостатъчното внимание, а във вътрешните ни преживявания. В състояние на психичен комфорт ние можем да пренебрегнем аналогични ситуации. В състояние на дискомфорт една невинна забележка може да отключи духа от бутилката.

Защо според вас на пазара на книжна литература изобилства от книги за самопомощ и терапия, защо се радват на такава популярност?

За хората, страдащи от психични тревоги, е голяма стъпка да започнат терапевтично лечение. От една страна, съществува желание нещо да се промени, от друга страна, това е свързано с признанието, че не мога да се справя сам. Много хора преживяват това като провал. Често решението да започнеш терапия е съпроводено с чувство за амбивалентност.

Затова правим опит да не признаем този факт и да се справим сами. А и трудно се доверяваме на другия. И се заравяме в книгите и техните съдържания.

В последните години в популярните класации, съпоставящи страни по различни критерии, България попада сред челните места по чувство на неудовлетвореност. Какви са вашите лични наблюдения? Наистина ли сме толкова потиснати?

Ако ме питате дали сме депресивна нация, не мога да отговоря. Можем да се питаме какво поражда неудовлетвореност. Това, че сякаш получаваме и имаме малко – ресурси, признание и т.н. Или че несигурността ни ни кара да се лутаме между подценяване и надценяване и да оставаме с чувството, че опитваме по-малко, отколкото можем.

Какво смятате за връзката между мислите и физическото здраве?

Ние, хората, представляваме една неразривна цялост, в която психичното, духовното и телесното са свързани помежду си и взаимно си влияят. Често психични конфликти, които не могат да бъдат изразени и символизирани, превръщат тялото в арена на проявяването си – например страхувам се да отида някъде и се разболявам, за пръв път трябва да дирижирам малък оркестър, замествайки титуляра, но ръката ми се схваща и не съм в състояние... Психосоматиката е онази дисциплина, която изследва взаимовръзката между психично и телесно при много заболявания.

Разказването не повтаря биографията, то изразява субективното възприемане на света. Разказването оформя преживяванията ни и ни помага да ги разберем. Разказването събужда очаквания, заговаря другия.

Без да знае за нея, Кафка с гениалната интуиция на всички хора на изкуството открива връзката между туберкулозата, от която се разболява, и дългогодишната депресия, от която страда. В едно от писмата си той пише: "Мозъкът и дробовете ми се разбраха без мое знание. Така не може да продължава повече, каза мозъкът ми. След пет години дробовете решиха да помогнат."

Необходимо ли е във възпитанието на детето да се обръща внимание, че няма нищо лошо да търси помощ от всякакъв характер, не само физическа? Като че ли на по-възрастното поколение му е втълпявано, че няма нужда от обгрижване на душата и по-работещ е механизмът на заобикаляне на проблемите.

Ако едно дете ни казва "Страх ме е!", а ние му отговаряме "Не те е страх, няма защо да те е страх", дали му помагаме? Децата имат нужда от възрастен, на когото да разчитат – при когото да приютят и разберат своите страхове и притеснения. Ако такъв липсва, детето бива оставено само на себе си. В такава ситуация тревогите му могат да добият застрашителни размери, многократно надхвърлящи реалния проблем. Животът в един все по-виртуален свят може допълнително да затрудни разграничаването между действително и недействително.

Това, което наричате обгрижване на душата, аз си представям като развиване на емоционалната и социалната компетентност на детето – то да познава себе си, другите и реалността. Според модерната педагогика това е дори по-важно от съдържателните познания, които то придобива, и е предпоставка за по-пълна лична и професионална реализация. Иначе ще попаднем в ролята на онова дете, което, извикано от майка си да се прибира вкъщи, попитало "Защо? Гладен ли съм?". А тя отговорила: "Не, студено ти е."

Затова е хубаво децата да говорят за своите проблеми, а и те имат нужда да го правят. Те изпитват истинско облекчение, когато им се позволи да са такива, каквито са, а не каквито очакваме да бъдат.

Какво е отношението ви към алтернативните терапии (арт терапии, източни практики и др.)?

Всеки от нас има своите индивидуални ценности, търси и намира своите начини за изразяване, справяне с трудностите и намиране на смисъл. Дали тук обаче не смесваме величини от различен порядък? Изкуството и арт терапията изследват чрез видимото духовни преживявания на отделния човек, докато източните практики по-скоро отвеждат към една надличностна реалност, преодоляваща индивидуалността.


10 коментара
  • 1
    nikolay_uk avatar :-|
    Николов

    Психотерапията отдавна е компрометирана като псевдо-наука. Ненапразно няма да видите катедри по "психотерапия" в нито един елитен университет. Но у нас открай време вървят подобни шаманизми - врачки, баячки, екстрасенси. Защо да няма и психотерапевти.

  • 2
    pmarkov avatar :-P
    Pavel Markov

    Хора, вместо да плющите минуси по коментара на г-н Николов, по-добре наистина малко да вземете да се образовате що е то наука и по какво се отличава от псевдо версията. А колкото до Лайт - те очевидно като издание се фокусират към съвременния "прогресивен" мейнстрийм, който съчетава в невероятен буламач еко талибанщина, лек социалистически идеен привкус и привидно новаторство, мимикриращо зад интердициплинарен "холистичен" подход обикновена банална некадърност (вижте например участниците в рубриката ЛИЦА - буквално по калъп са извадени).

  • 3
    princess_x avatar :-|
    princess_x

    ''Често психични конфликти, които не могат да бъдат изразени и символизирани, превръщат тялото в арена на проявяването си – например страхувам се да отида някъде и се разболявам, за пръв път трябва да дирижирам малък оркестър, замествайки титуляра, но ръката ми се схваща и не съм в състояние... ''

    Примитивно и старомодно обяснение, което няма никаква основа върху съвременните проучвания на невронауките.
    Психотерапията е 'дисциплина', осъдена на постепенно изчерпване и изчезване. Това, че у нас се откривали много нови кабинети по психотерапия говори само за факта, че много хора гледат на нея като лесен и бърз начин за препитание. Бяхме чели и за увеличения брой студенти по психология...

  • 4
    sopher avatar :-|
    abdelhaqq

    ами как да да имам доверие в наука, която сама не признава съществуването на предмета си, т.е. "душата".

  • 5
    marazul avatar :-|
    marazul

    Много ме кефи като някой почне да говори така на едро за state-of-the-art състоянието на света в момента, в множествено число и изотгоре. Аз първо не виждам някъде да се споменава "наука". Философията, психологията, науки ли са? Не точно, ама не знам кой го интересува. Невронауките... мен ми звучи като да кажеш че квантовата физика е "оборила" Нютон. Извинявай ама именно предполагането че има една-единствена парадигма, особено в тази сфера, е най-соц от всичко казано.
    Как точно науките компрометираха това шарлатанство бе бате. Със статистика ли, или на някого са му измерили алфа-вълните след сеанс, или хората са започнали да си искат парите? Ми то даже силата на самовнушението да вземеш, дето е помогнала на толкова хора, и пак триумфално излиташ от категориите наука/ненаука, всичко друго е снобщина, ти избираш. Ами емпатията, къде да я сложим научно, така че теориите за огледални неврони да не я заядат? Или значи, ако някой ч о в е к ще се занимава с душата ми, да гледам да е човек на науката, не друго. Ще го избера по елитните университети. И да има мозъчен скенер в кабинета, за да боравим с точни данни.
    Еми добре. Имам тука едно подмладяващо кремче от лабораториите на Vichy, доказано. Тествано е върху 38 души в продължение на две седмици. Статистиката нали е наука.

  • 6
    robr avatar :-|
    lynyrdS

    .. Хубаво и задълбочено интервю/ както въпроси така и отговори/..което трябва да бъде повече предпочитано а по-малко коментирано..
    .. да не говорим че във всеки форум / и настоящия/ има много който имат, ама крещяща необходимост да си поговорят със специалист..

    .. за съжаление глупостта е вродена, до гроб и не се лекува..
    .. а проблем на психотерапиите е че са възникнали и се отнасят за интелектуална среда..психоанализата не е за селския идиот..

  • 7
    nikolay_uk avatar :-|
    Николов

    До коментар [#5] от "marazul": даже силата на самовнушението да вземеш, дето е помогнала на толкова хора, и пак излиташ от категориите наука/ненаука"

    Не излизаме от категорията наука/ненаука - плацебо-ефектът е реален и научно доказан. Всъщност, всичко опира до пари. Плацебо хапчетата струват стотинки, за плацебо консултация никой не би трябвало да ти вземе много пари.

    И границата какво е наука и какво не е променлива - в зависимост от състоянието на самата наука. Акупунктурата се е приемала със скепсис, но клиничният ефект е доказан. Това, че механизъмът на действие не е изяснен е второстепенно.

    Доколкото знам, при психоанализата клиничния ефект не е доказан. Не казвам, че го няма - просто нямаме доказателства. А без доказателства всяка местна врачка може да претендира, че е терапевт - и те в България масово го правят.

  • 8
    princess_x avatar :-|
    princess_x

    До коментар [#5] от "marazul":

    Дай малко по-спокойно, да не се наложи да ти търсим 'шринк'! ;)

    Избълвал/а си много думи, но не си и прозрял/а, че повечето неща, за които говориш, си имат някаква биологична и физиологична основа и обяснение. Емпатията наистина се свързва с огледалните неврони, но още не са намерили начин да изолират човешки огледален неврон и е работено само с маймуни.
    Това че все още науката не може да даде най-точни обяснения на много мозъчни процеси, не означава, че те имат някакъв мистичен произход.
    А що се отнася до шарлатанството в психотерапията/психоанализата - тези 'терапии' са свързани неделимо с такива конфликти на интереси, че неотменно се създават условия за процъфтяване на шарлатанските наклонности на практикуващите ги. Особено, когато не се отличават с най-високи етични и морално качества.

  • 9
    aeiou avatar :-|
    aeiou

    Кои са тук лагерите на спора всъщност: наука/псевдонаука и психотерапия/медикаментозна терапия или генетична терапия?
    Неможем да отминем неохотно факта, че в България се прави страшно много наука: в т.нар. кол и машинно познавателни центрове, от където произлиза една неизмерима неудовлетвореност от ежедневието, което на свой ред извиква нужда да се впуснеш в ред свръх ценни занимания, едно от които и работата върху собствената си "душа". И не казвайте "не", защото ако спрем порива за търсене на удовлетворение, ще пресъхнат и малкото сателитни работни места, които тези центрове съсдават в обезчовечените ни пост-комунистически градове. (и крайната безнадежност ще се установи в крехките тела на средностатистическата ни младеж)
    Все пак ако не се съгласявате, каня ви да си блъскаме копията в несъществуващи мелници някой следващ вторник.

  • 10
    eezyloop avatar :-|
    polikarpos

    Когато някой много плюе по психотерапията обикновено има силна нужда от такава, но неговите несъзнавани защитни механизми се включват и ефекта е налице. Преди да се дава мнение колко е хубаво морето добре е да сте поплували малко в него.


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK